На 31 януари отбелязваме 169 години от рождението на големия български държавник Стефан Стамболов.

Той е роден на 31 януари (стар стил) 1854 г. в Търново. Апостол на Вътрешната революционна организация (1875 – 1876). Участвал е в подготовката на Старозагорското и Априлското въстание. Бил е руски военен кореспондент през Руско-турската война (1877 – 1878). След Освобождението се издига в средите на Либералната партия в Княжество България. След преврата от 1886 г. оглавява Регентството, потушава размириците в страната с цената на дълготраен разрив на отношенията с Русия.
През 1887 г. е назначен за министър-председател и се задържа на власт до 1894 г. Основава и ръководи Народнолибералната партия до убийството му. На 3 юли 1895 г. Стефан Стамболов е нападнат и зверски съсечен в центъра на София по заръка на Москва. Два дни по-късно умира от раните си. 

Откъси от дневника на Стефан Стамболов:

6-ий декемврий 1886

„В борбата ни с турците за нас Россия беше свята, на нея ни гледахме с пълно и безпределно доверие, от нея чакахме да ни помогне…
Тогава ние с ненавист и омраза гледахме не само на турците, но на австрийците, на немците, а най-вече на англичаните, които високо викаха, че Россия не иде да ни освободи, а да ни пороби, завладее и погълне… Кой българин вярваше на тия немско-английски палаври,(така нарича европейците, б.р.)?

А между там минаха се 10 години и днес всекий разумен българин, всеки патриот, който милее за българската независимост и народност, като гледа какво вършат русите в България и навън, иде да даде право на немците и ингилизите, да признае, че техните уверения са биле и прави, и уместни.

Като разбрахме, че Россия иска да унищожи Царството ни, да грабне земята ни, да погуби народността ни и да се намести в къщата ни, ние се сепнахме, събрахме силите си и се почна между Россия и нас една страшна и непримирима дипломатическа война, война между „освободителите“, днес превърнати в грабители и „освободените“, между малкия Давид и исполина Голиата…“

„И ясно е за всякиго, че всички желаят да одържат победа българете над руссите, безмерно малкия и слабия над безмерно големия и силния. С едно постоянство, което учуди всичкия свят, с една неучаквана вещина, с една примерна ревност и бдителност, с една предвидливост и съобразителност българете унищожиха всичиите руски интриги, разкъсаха всичките им примки и прескочиха всичките трапове, които им бяха приготвили „освободителите“. Интригата и подкупът, заплашванията и заканванията не подействуваха, изкуствено приготвените бунтове умряха преди да се родят, обещанията много малко души прилъгаха, нотите останаха мъртва буква…
Аз вярвам, че България ще излезе цяла и невредима от днешната криза, мене ми шепне един глас, че скоро държавният ни кораб ще влезе в добро и безопасно пристанище и че покровител на всичките моряци и кораби, българският светец Св. Никола, ще пази нашия кораб.


Да се не закачат с нас руссите, защото голямо зло има да им пати главата.


Россия ще влезе в капана, който отколе й се гласи, ще се почне една общоевропейска война, в която по всяка вероятност Россия ще бъде разбита.


Затова нашите братушки ще сторят много добре да си понамалят претенциите и ограничат апетитите, а така също и да не бият котката в затворена стая, защото тя може да се хвърли на врата им и тогава не са знае що може да стане – или котката ще бъде пребита, или калугера удушен.”

Димитър Маринов предава думите на Стефан Стамболов отправени към княз Александър Батенберг :

” – А кръвта на руския народ? – възрази княз Александър с болна ирония.

- Ох, да оставим тая кръв. Ако русите проляха кръв, и ние не проляхме вода. Стомилионна Русия изгуби 40 000 войници и два милиарда лева. За избитите си синове те взеха Бесарабия и цяла област в Азия, а за изхарчените рубли те взеха тройно военно обезщетение от Турция, за окупацията те взеха и от нас двадесет милиона.
А ние? От три милиона народ ние дадохме жертва сто хиляди души; опустошенията и пепелищата погълнаха цели натрупвания от векове, чиято стойност надминава десет милиарда.
И какво получихме? Отечеството ни – разделено на пет части и раздадено по милост на различни държави. И още – едно натрупано опекунство, което ни души всеки час, което ни спъва на всяка стъпка. Не, ние ще хвърлим туй опекунство и Ваше Височество трябва да останете начело на тая борба.”