47 години лозунги: Как митът за непобедимия Иран се срина за една нощ

Мохамед Халаф

Това, което се представяше за иранците - като „непробиваема крепост“ и „абсолютна сигурност“, сега се оказа крехка пропагандна декорация, която се разпада още при първото истинско изпитание. Сателитните изображения от „Вантор“ и Planet Labs не оставят място за отричане или разкрасяване: Това, което се случи в Техеран, не беше просто случайна атака, а

жестоко демонтиране на устоите на държавността,

която режимът представяше на своя народ като митична и недосегаема цитадела.

Най-сериозен шок предизвикаха кадрите от „Вантор“, които показаха почти пълното разпадане на ключови инфраструктурни съоръжения в комплекса на върховния лидер в сърцето на Техеран. Представян дълги години като най-укрепения обект в историята на Ислямската република, площадът за сигурност е оцелял само в реториката и лозунгите на Държавната телевизия. На земята той е превърнат в купчина натрошен бетон, сякаш историята напоследък е решила

да се подиграе с шаржа за „непобедимата сила“.

Снимките разкриват и сериозни структурни щети на Министерството на разузнаването и щаба на Революционната гвардия - двете институции, с които режимът отдавна се хвали, определяйки ги като мозък на сигурността и на военния си мускул. Тези центрове, които в миналото се занимаваха с воденето на прокси войни и издаването на заповеди на милициите в целия регион, внезапно бяха изведени от строя след описаните като прецизни хирургически удари на САЩ и Израел. 

Иронията е в това,

че режимът, който заплашваше да изтрие държави от картата, сега не е в състояние да защити дори собствената си централа, която днес е превърната в руини.

Катастрофата не спре до тук. Щабът на военновъздушните сили в Техеран беше официално обявен за окончателно изваден от експлоатация, докато базата „Конарак“ в южната част на страната беше превърната в „корабно гробище“. Кадри в близък план ясно показаха разрушени и потънали кораби във водата на Персийския залив - картина, която просто обобщава края на годините на една напълно военно надъхване.

Това поставя въпроса,

колкото и суров да изглежда на някои: Какво е спечелил иранският народ от цялата тази абсурдна враждебност към Америка и Израел? Какво е спечелил, освен 47 години задушаваща блокада, сриваща се икономика, вътрешни репресии, затвори за дисиденти и гробове на млади хора, изпратени като пушечно месо в чужди войни в Сирия, Ливан и Йемен? Цели поколения бяха изтласкани на полето на смъртта в името на „съпротивата“, а крайният резултат беше само допълнително

опустошение, разруха върху разруха.

Най-горчивата ирония е, че регионалните авантюри, на които се основаваха всички тези лозунги, бяха унищожени и завършиха с напълно обратните резултати. Сирия, за която се казваше, че е платена с иранска кръв, в крайна сметка падна в ръцете на шиитските неприятели, а самият Иран днес стои на ръба на колапса, получавайки точни удари по инфраструктурата си и плащайки цената за политиката на един режим, който не владее нищо друго освен да превръща хората в заложници на празни лозунги.

С две думи, това е

реалният резултат от тиранията,

когато тя се прикрива с религия и носи маската на героизъм: Четиридесет и седем години пламенна реторика в замяна на реалността - пълно опустошение и хиляди жертви. Що се отнася до лозунгите, които изпълваха улиците и спътниците, които ги размахваха, те бяха унищожени и пратени там, където винаги трябва да завършват - на бунището на историята.