Майя Любомирска

 Както вече стана известно, петчленен състав на Върховния административен съд (ВАС) окончателно потвърди, че референдумът, иницииран от "Шоуто на Слави", не е задължителен. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване или протест. Подробност е, че ВАС потвърди решение на тричленния си състав, с което бе постановено към преброените от ЦИК гласове да добавят около 500. Но броят им пак не достига задължително определения по закон, за да станат резултатите от допитването задължителни.

Слави Трифонов съобщи, че е от „Отвратен" и побърза да изпрати до медиите коментар за решението на съда, което определя като "странно и неморално", заключавайки: „Получихме поредното доказателство, че съдът не е независим орган, а е слуга на политическата класа."

Решението на ВАС обаче не променя необходимостта от задълбочен обществен разговор „за" или „против" мажоритарната система.

За съжаление аргументите, които чуваме и от двете страни 

 звучат по славитрифоновски,

  т.е. нямат нищо или съвсем малко общо с реалния проблем.

Преди всичко не е вярно, че народът искал мажоритарни избори. Ако ги е искал, не го е казал – гласували са недостатъчен брой избиратели според Конституцията, за да се позоваваме на това. Но и без да се е сетил за това народът, мажоритарният избор би могъл да се обсъжда и дори да се окаже

лек за някои от болестите на съвременната ни демокрация

Една от „свещените крави" е разпространената в континентална Европа идея за „консенсусна демокрация", която „европейските" мъдреци (в кавички защото Великобритания още е в Европа) противопоставят на „мажоритарната" (уестминстърската) демокрация. Тя предполага да има много партии, та всеки да си избере своя по вкус и като влязат в парламента съответно на съотношението на разнообразните вкусове, всеки да се чувства някакси представен, а партиите някакси да се разбират помежду си. Идеята е, че хората по обичат да гласуват за малки, но близки до сърцето им партии, които им обещават „програми", съдържащи това, което им се иска да чуят. Програмите така или иначе няма да бъдат изпълнени, защото ще се правят коалиции, ще се търси консенсус, а това означава, че ще се отстъпва от обещаното. Но пък ще им се гарантира някакъв минимум удовлетвореност. За съжаление

както минимум щастие си е форма на нещастие, така и минимум удовлетвореност не удовлетворява никого

а разочарованието ражда убеждението (балсам за душата на всеки неудачник), че 

 всички са маскари

 Преди петнадесетина години Сара Бърч публикува изследване в новите европейски демокрации, построено върху хипотезата, че пропорционалната система увеличава избирателната активност, т.е. увеличава доверието в политическата система. Тогава с близо най-висока избирателна активност се оказа Унгария – единствената сред тези страни, в която половината депутати се избират по мажоритарната система. Заключението (пазейки свещената крава) беше, че от него не могат да се направят никакви изводи!!!

Ако обаче приемем, че кравата не е толкова свещена и се запитаме не може ли демокрацията да се чувства по-добре без (изкуствения) консенсусен елемент на пропорционалната система, бихме могли да потърсим сериозни аргументи в полза на мажоритарния избор.

 Те са следните:

1. Хората без друго трябва да свикнат, че не винаги става на тяхното, т.е. че има печелещи и губещи. Демокрацията няма за цел да направи всички победители (което е очевидна нелепост), а да даде на победените в разумен срок разумен шанс за реванш, като междувременно победителите се наслаждават на победата си. Обратното е противоестествено и ако някой го вписва в „европейските ценности", то той се опитва да прави социално инжинерство от най-долна проба. Важното е да се създадат гаранции, че махалото се движи.  Ако не – значи часовникът просто не работи.

Демокрацията е като махало на часовник – никога не е на идеалното място

Затова Чърчил (според мен демократ не по-малко от който и да било либерален професор или европейски бюрократ) казваше, че демокрацията е много лоша форма на управление, но просто по-добра не е измислена. (Някой явно си мисли, че е измислил такава, но резултатите не са много обнадеждаващи).

2. Ако удовлетворим напълно глезотията всеки да си има ниша и да може да гласува за хубавците, които най-много си харесва, естествено ще стигнем до това, да си гледаме едни и същи безкрайно делящи се партийки, които после безкрайно ще се обединяват в името на народа и никога нищо няма да помръдва.

3. Разбира се, доводът, че мажоритарната система ще доведе до напълване на парламента с независими хора, близки до избирателите със непоколебимо собствено мнение, избрани заради тяхната праведност и мъдрост, е също толкова глуповат. Той е любим за тоталитарните демагози, които отричат партиите.

Естествено е и при мажоритарен избор да се гласува партийно

 – особено ако партиите са успели да дефинират смислени алтернативи, които отговарят на възгледи (каквито всички хора имат), а не (само) на конюнктурни щения. Избирателят се доверява на лица, но естествено поставя тези лица в контекст, а политическият контекст няма какъв друг да бъде освен – в широк смисъл на думата – партиен. Няма как да гласувам и за най-прекрасния кандидат, ако поддържа обратни на моите възгледи, дори и „моят човек" да изглежда значително по-посредствен.

4. Мажоритарният избор обаче наистина създава по-независими от партиите депутати,  които ще могат да се бият в гърдите „Мен народът ме е избрал!" и да проявяват повече характер и/или повече зависимост от други, защо не и непочетни или просто корпоративни фактори. (Не че това не може да се случи и при пропорционалния избор).

Обаче 

 сам депутат закон не прави

 И като всяко колективно тяло парламентът има свойството да се самоорганизира около простата алтернатива „да-не". Ако партийните позиции са повече възгледи и по-малко обещания, това структуриране е по-предвидимо. Любовта към програмите (които според едно американско изследване от предишното десетилетие се четат само от 5% от избирателите) пренебрегва още един фундаментален принцип, известен още от времето на Едмънд Бърк: хората дават доверието си на човеци, от които очакват някаква степен на автономна преценка и решения. Избраникът на народа е натоварен с отговорността да решава, а не е просто микрофон за избирателите си. Иначе щяха да ни управляват компютри (или референдуми, което всъщност не е много по-различно).

5. Спорно е дали хората събрани на куп (на референдум) стигат до най-смислените решения какво трябва да се направи. Сигурно отговорът е: понякога - да, понякога - не. Но единствено те могат да извършат най-решаващата преценка за всяко управление: кой заслужава да му се доверим да взима решения. Ако приемем, че мнозинството е подкупно или глупаво или иска да върви срещу себе си, по-добре да му назначим диктатор или партия-авангард. Тази решаваща преценка обаче естествено се размива, когато хората избират сред множество партии и техните крилца и перца. (Представете си как избирате книга за подарък в огромна книжарница с хиляди заглавия!)

6. Мажоритарният принцип предвкусва простото разделение на „да-не", което в парламента се нарича мнозинство – малцинство и принуждава партиите – ако искат да влязат – да се окрупняват, като правят програмните си компромиси преди, а не след избора. Така май е по-честно.

Това стимулира изграждането на близка до двупартийната (т.е. двуполюсна) система, която доминираше в най-успешните години на Великобритания, Франция, Испания, Германия (в периода ХДП/ХСС+свободни демократи срещу социалисти+зелени). Това пък гарантира стабилност на правителствата, а всяка последователна политика, носи повече полза и от най-добронамереното безпринципно люшкане.

7. Което е дори по-важно: по-хлабавата връзка на мажоритарно избраните депутати с партийните централи прави необходимо партиите да се управляват във парламента. Лидери са тези, които партията избира, но и които са получили успешен вот. Тези, които по една или друга причина (дори и поради лош късмет) не са се преборили, загубват голяма част от тежестта си, както е в Уестминстърската система. Така решенията се взимат в рамките на институцията, на „парламентарната партия", а не в отделени партийни централи, които изискват от депутатите да гласуват под строй, защото иначе няма да ги включат в листите.

Идеята членовете на правителството и на парламента да напускат партийните си позиции, за да се разделели „партийната от държавната власт" е откровено тоталитарна – лежи върху идеята, че Партията (по възможност една) е самостоятелен фактор за управление, а не средство да се организира домогването до властта. В демократичното общество управляват институциите, а не партиите, граждански сдружения, инициативни комитети и други подобни. Разумното управление може (и трябва) да се вслушва в техния глас, но не и да приема решенията им, защото те са по дефиниция глас на някакво активно малцинство. Мнозинство се създава само със избори.

8.Това ни води и до неумелия опит да се компенсират недостатъците на пропорционалната система с т.нар. преференции. Те или се прилагат с висок праг (и тогава обикновено са безрезултатни) или с нисък (до 15-20 %) и тогава подчиняват по-пасивното мнозинство на едно активно малцинство. Нищо по-различно от това да ги определя партийната централа – без съмнение активно малцинство. Но докато партийната централа има поне име и адрес и следователно носи поне морална отговорност, 

 преференциалното активно малцинство е анонимно,

  безлично и безотговорно, което прави правото му на диктат още по съмнително.

Мажоритарният избор не е пенкилер и далеч не решава всички проблеми на демокрацията. Но отказът от него поставя въпроса: не сме ли отишли твърде далеч в усилието (фалшиво) да угаждаме на избирателите, като ги залъгваме с красиви думи (всеки да си имал представителство, да не му се губел гласът и пр.), вместо да ги оставим да се срещнат с безспорната истина, че не всичко може да бъде такова каквото ми се иска и че в управлението на държавата – както и в индивидуалния човешки живот – най-често се избира не най-желаното, а най-малко нежеланото. Другото е демагогия.