Иван Анчев, съпредседател на Атлантически съвет на България

Милиони хора днес ще отбележат 9 май – Денят на Европа. Аз съм сред тях – убеден поддръжник на европейската мечта за свободен и демократичен свят, зачитащ човешките права, свободата и достойнството. Основни и неотменими още от времето на Просвещението. Други, но те не ме интересуват, 

ще празнуват Победобесието,

 онзи мрачен сегмент от най-новата човешка история, който иска да ни убеди, че едни тоталитаристи (комунисти), са победили други тоталитаристи (нацисти) абсолютно самостоятелно, само защото са по-висши и по-добродетелни от победените. Не е така. Всички знаем, че без всестранната помощ от Запада и в частност от САЩ, войната между бившите до скоро съюзници (нацистка Германия и комунистическа Русия/СССР), щеше да е приключила за Москва още през късното лято на 1941 г., когато генерал Хайнц Гудериан е гледал Червения площад през бинокъла си, на един танков изстрел от Кремъл. 

Но целта  не е да правим дисекция, както може би сте си помислили, на кой-какво-евентуално-ако...  В историческата наука няма „ако“. Аз бих искал да ви приканя да помислим върху една далеч по-болезнена за нас българите и източноевропейците тема, а именно – 

предателството

на Колективния Запад (нали така наричат всички чебурашки омразният им Запад днес?), към народите от Източна Европа. По-конкретно: Защо Запада (Европа и САЩ) предадоха на 9 май 1945 г. половината европейски континент на Сталин и Русия с лека ръка? Защо и поради какви по-висши причини обрекоха на смърт, злочестие, страдания и мизерия в продължение на 45 години една огромна част от Европа, в която бяха събрани някои от най-старите народности и държави? Защо Западът върна от американски плен на сталинските сатрапи героят ген. Власов? Защо предаде/върна на съветските кагебисти полските офицери и войници воювали  на страната на Франция и Великобритания? Защо хвърли в руски ръце хърватските усташи и украинските казаци? Защо 

не подкрепи морално и с оръжие българските горяни,

 противопоставяли се на новосформираната комунистическа/съветска власт в България почти до 1958  г.? Защо Западът не подкрепи, а изостави, народните въстания в Берлин и Източна Германия през 1953 г. и в Унгария през 1956 г.? Тежки въпроси, на които няма никакъв логичен или приемлив отговор – нито в онези времена, нито към днешна дата. 

Нека не забравяме, че когато говорим за 9 май като ден на Европа, дълги години тази Европа се изживяваше като своеобразен евфемизъм на чърчиловото определение за Желязната завеса – от Шчечин на Балтика до Триест на Адриатика. И нищо отвъд тази Желязна завеса, в източна посока, не заслужаваше по-голямо усилие от усилието за написването на една шифрована дипломатическа грама, посветена на вътрешнополитическото положение в дадената държава. Къде бяха западните хуманистични идеали, когато руските сатрапи, чрез ръцете на нискообразованите им слуги в България, Югославия, Румъния или Полша избиваха цветът на тези нации – политици, академични преподаватели, офицери, интелектуалци. Цветът и националният елит на цели народи! 

 Пиша всичко това, за да се знае, че не сме заслепени клакьори на западноевропейската идея и политическа парадигма. Ние сме мислещи граждани, имащи право да задаваме неудобни въпроси. И да предупреждаваме, същата тази поостаряла и поотпуснала се Европа, че в момента е 9 май 1945 г. Да, 80 години по-късно, но 

днес отново е 9 май, но с усещане за 1945 г. 

Времето не е спряло, но поради някаква специфична историко-метафизична причина се е върнало обратно в изходна точка, 80-години по-рано. Източна Европа отново е екзистенциално заплашена от миризливия руски ботуш, рискуваща да получи нагайка по главата или „пуля в лоб“ във всеки един момент. Европа има високата отговорност да не допусне същата историческа грешка с 80-годишна давност. Защото само глупакът се спъва два пъти в едно и също препятствие. 

И в деня на Европа и Победобесието, нека никога не забравяме какво е казал генерал Джордж Патън веднага след края на Втората световна война: „Победихме погрешният враг!“. 

„Да не го допускаме отново!“, казвам аз – един обикновен българин и европеец, 80-години по-късно.