Илиян Василев, bulgariaanalytica.org

Глобалните тенденции в децентрализацията на производството на електроенергия, ако са последователни, би трябвало да доведат до по-важната роля на интелигентните енергийни мрежи, пренасочвайки енергийния баланс от управлението на макро- към микроравнище. При сегашната преходна ситуация и несигурността на световните енергийни пазари, с множеството променливи и възможните сценарии, е абсурд да се вземат крайни и дългосрочни решения, с последствия отвъд две поколения.

Няма как ние днес да знаем повече и да намерим по-добри решения от хората след над, защото не знаем нито с какви технологии ще разполагат, нито с какви потребности. Представете си няколко години преди навлизането на двигателите с вътрешно горене, дадено правителство да вземе решение да вложи основните средства в парни двигатели. Представете си също така, че съществуващата тенденция към самозадоволяващи се с енергия потребители на практика изключи или рязко намали нуждата от пренос, съответно производство и съхранение на електроенергия на различно място от там където се потребява? Това не касае само жилищните сгради, но и офис и производствени сгради. Могат да останат само единици по-големи консуматори, които обаче да преценят, че не е ефективно да се пренася електроенергия от другия край на страната и да си направят споделени мощности за локална генерация и съхранение на енергия, които да реагират гъвкаво на пиковете в търсенето и предлагането.

Новите енергийни стратегии на водещите страни от ЕС остават отворени за технологичните промени, поради което не залагат нито на определена технология, нито на конкретни прогнози за потребление. Те отчитат появата на така наречения „просуматор“ /от производител и консуматор/, който може да се превърне в основната единица на системата – в правило, а не в изключение. И тогава вместо да инвестираме тридесет милиарда лева в един залог на хазарт, можем да преобразим цялата си енергетика и индустрия, като се подготвим и усилим конкурентноспособността си при бъдещи промени и шокове, съхранявайки гъвкавостта на потребителя и на вземащите решенията. Гранд инвестиция като Белене ще ни направи роби на текущата целесъобразност, като ни лиши от ресурси за бъдеща адаптация.

Да не говорим, че ще блокира либерализацията на пазара, защото ще пренесе сегашния порочен модел на гарантирани преференциални цени или компенсации. Управлението и балансирането на енергийните системи, именно благодарение на технологичните революции и пазара, се движи от макро към микро равнище. С тези мании за ядрена реактори като синоним да технологичния прогрес изглеждаме най-малкото странно, за да не кажа абсурдно в очите на ЕС и света.

Тези процеси не оставят място за значителни нови ядрени или каквито и да е друго свръхмощности.

Очакваните нива на дълга, който трябва да поеме инвестиционните нужди на АЕЦ „Белене“, със сигурност ще се отразят негативно върху условията на кредитите, които останалите играчи на българския енергиен пазар, за индустрията и за всички кредитополучатели, най-малкото поради по-високите лихви, отразяващи по-висок системен риск. Вместо да се усили еластичността и сигурността на енергийната система, мегапроекти като АЕЦ Белене действат като „вакумни бомби“, които изсмукват кислорода на потребители и производителите, включително и за сегашната ни ядрена централа в Козлодуй. Не е тайна, че в различни сценарии разглеждани при рестарта на проекта, и сега и преди петнадесет години, са разглеждани варианти за по-ранно извеждане, или по-точно за неудължаване на срока на експлоатация на блокове 5 и 6 от експлоатация поради „отсъствие на ресурс“,

с единствената цел да се появи „дупка“ в енергийните баланси.

Принципът за свободния избор и най-доброто налично решение за всеки отделен момент стои в основата на благосъстоянието и конкурентните предимства на всяка държава, насочена към нисковъглеродна, но задължително конкурентна икономика. Бъдещето винаги е по-умно или поне по-добре информирано от настоящето. Изграждането на широкомащабно производство на ядрена енергия е връщане към миналото. Водещите икономики – САЩ, Германия, Япония, Италия, Швеция, Норвегия, Холандия, Дания, Китай и т.н. – избраха сериозна технологична реформа на икономическата си база и на енергийния сектор, поемайки пътя към една радикално различна „по-зелена“ и по-интелигентна икономика.

Преходът извън ядрената и фосилната енергетика за малки икономики като България, винаги трябва да отчита текущия анализ на разходи и ползи, което изключва залитания по едни или други политически увлечения. Но той е задължителен за успешния интерфейс с глобалната технологична революция и за споделяне на лидерските премии на развитието.

От една страна, обичайната практика е решенията за нови ядрени реактори да започнат с анализ на енергийния пазар, на тенденциите и чак след това на пазара на ядрени технологии, което завършва с процедура за идентифициране на заинтересованите стратегически инвеститори и избор на технология.

Технологичният подбор не трябва да предхожда избора на стратегически инвеститор. Българските активисти по проекта търсеха всякакъв начин да предрешат и направят необратим избора на руска технология. Този подход бе съзнателно следван от правителството на Сакскобурготски за да изключи западните енергийни компании от кръга на възможните инвеститори и изпълнители. Скандалите около отстраняването на всяка конкуренция на Атомстройекспорт, компрометираха проекта в очите на инвеститори, банки и институции на Запад и предопределиха по-късно и незавидната му съдба.

Именно „управляемостта“ на търга за избор на технология, осуети възможността за привличане на инвеститори като италианската ЕНЕЛ, които можеха да помогнат проекта с осигуряване на пазар – в случая италианския. Защото „жизнеспособността“ на нова ядрена или друга мощност

не зависи от доклади, като този на БАН,

а от ангажиментите по изкупуване на електроенергията.

В една от първите се срещи след встъпването си в длъжност министър Трайчо Трайков и неговият заместник Евгени Ангелов зададоха ключов въпрос на шефовете на НЕК и представителите на архитект-инженера – колко души в управленския екип на проекта за АЕЦ „Белене“ се грижат за продажбите, за договорите за предварително изкупуване и доказване на приходите? Защото това е въпросът над въпросите.
Отговорът бе повече от потресаващ – само един и то между другото.

Никак не е случайно, че същите хора сътвориха и друго чудо на управленската немощ – хидровъзел „Цанков камък“. Колкото и да не им се иска да признаят – шефовете на българската енергетика  и политиците, които ги подкрепяха, доказаха с проектите Цанков камък и Белене, че нямат никакъв капацитет да управляват инфраструктурни проекти и публични средства – нито в срок, нито в бюджет, нито по проект. И сега същите хора имат нови претенции, за още по-голяма сума.

Да, много хора и много консултанти се опитаха да намерят брод през пъзъла на проекта, но без успех. Не защото не искаха, а защото той бе управляван от политици и енергийни шефове по безобразен начин.

Жизнеспособността на ядрените реактори се определя и от решението на уравнението с тяхната сигурност и възможността им постоянно да се адаптират към променяща се вътрешна и най-вече външна среда. В „битката на стандартите“ за безопасност на ядрените реактори, руските производители изостават, защото по-голяма част от системите се базират на западни технологии и компоненти.

Обществото също получава едностранна, твърде често манипулирана информация както за рисковете и проблемите в българска ядрена енергетика.

Проучване на общественото мнение по въпроса: „Кой е виновен за преждевременното и недостатъчно компенсирано закриване на по-малките реактори в АЕЦ „Козлодуй“?“, проведено днес, най-вероятно ще посочи като виновни Г-7, ЕБВР, ЕК и други западни институции и правителства. Истинските виновници обаче са българските управници, които са избрали да внесат ядрена технология от държава, за която не е способна да я защити геополитически.

Ако при управлението на Тодор Живков, изборът е бил предрешен, то при новите реалности и новата геополитическа гравитация, и най-вече поуките на по-ранното затваряне на малките блокове на АЕЦ „Козлодуй“ залагането на руска ядрена технология е най-малкото рисково.

Какви са гаранциите, че новите ядрени реактори на АЕЦ „Белене“ няма да бъдат затворени преди края на техния технически живот, като странична жертва в нов геополитически спор между НАТО и ЕС от една страна, и Русия, от друга? Може ли Русия днес да предложи и най-вече да гарантира подобна защита на своите реактори в която и да е страна членка на ЕС и НАТО, като се има предвид, че Москва отсъства от повечето решаващи вътрешни форуми в рамките на ЕС, Европейския парламент, ОИСР или НАТО, там където се вземат важните решения, а то друга страна по всякакъв начин се конфронтира.

Голяма част от щетите от глобалното геополитическо съперничество между Запада и Русия, в окото на което могат да попаднат и подобни стратегически обекти като АЕЦ „Белене“, като „Южен поток“, са неизбежни и извън контрола на българското правителство.

България не е в състояние да управлява руския политически риск в развитието си?

Не може да се разчита на това, че Кремъл ще престане да се намесва или да дестабилизира страните от ЕС и НАТО, което винаги може да провокира санкции срещу неговите проекти и интереси. Кой може да гарантира, че утре руският президент няма да нахлуе в някоя страна или предизвика криза някъде, което да направи подобни ядрени мощности заложник в геополитическа размяна. Горният сценарий, макар и твърде отдалечен, дори абстрактен на този етап, не може да бъде изключен при оценка на рисковете, особено през толкова дълъг жизнен цикъл на атомната електроцентрала. България не е нито производител на ядрени реактори, за да може свободно да се разпорежда с тях, нито член на Съвета за сигурност на ООН, за да разчита на национална стратегическа и политическа самодостатъчност в ядрената енергетика.

Ранното затваряне на четирите реактора в АЕЦ „Козлодуй“ беше цената, която София трябваше да плати за погрешен стратегически избор направен преди десетки години. Аналогичните западни реактори останаха да работят на Запад.

Дори по-нови поколения реактори на Росатом, които са потенциално конкурентни от гледна точка на технология и цена, нямат сигурност срещу политически риск – руски и глобален.

Привилегията за създаване и насърчаване на нови стандарти на технология или сигурност, принадлежи на световните технологични и пазарни лидери. След старта на първия спътник, първия космонавт и лунохода, което беше преди близо половин век, няма друга област в която Съветския съюз или Русия да са били глобални лидери с право да установят глобалния технологичен стандарт.

След падането на комунизма и загубата на пазарите на Централна и Източна Европа е въпрос на време Русия да признае, че е загубила тези страни като пазар и за своите ядрени технологии. В тази ситуация, всякакви уверения от страна на Росатом, че може да гарантира безопасността и надеждната геополитическа защита на новата АЕЦ „Белене“, трябва да се интерпретират със задължителна доза скепсис – като част от PR и промоционни усилия, но не и като надеждна гаранция.

За външния наблюдател е трудно да разбере пристрастието на част от политическата класа в България към руските стратегически продукти. Но то е неизбежния резултат от установения модел на управление, които поставя в центъра на внимание и мотивация груповите за сметка на споделените обществени ползи.