Ако сръбското протестно движение не излъчи политическа алтернатива, ще последва имитация на промяна

Огнян Минчев

Сърбия винаги ни е удивявала с мощта на своята гражданска енергия. Лично съм преживявал въздействието й, когато през януари 1997 г. бях в Белград - по време на масовите студентски протести срещу режима на Милошевич. Днес ние отново сме свидетели на студентските протести, които привлякоха към гражданското движение стотици хиляди сърби в цялата страна. За съжаление, вече в продължение на месеци, тази протестна сила не произвежда този тип организация и лидерство, които биха могли да превърнат гражданската енергия в целенасочена политическа промяна. Някой би възразил - самите сръбски студенти, ядрото на протеста, отказват да се политизират и

настояват единствено на своя антикорупционен дневен ред

за прочистване на държавата и демократизация на нейните институции. Само че обществената промяна започва с гражданско движение, но се осъществява чрез политическа алтернатива.

България през последните 10-12 години имахме две големи протестни вълни - през 2013-2014 и през 2020-2021 г. И двете вълни приключиха с преутвърждаването на политическото статукво - поради една основна причина. Гражданското движение не издигна лидерство, способно да канализира обществената енергия в целенасочени институционални действия за политическа промяна. Съществува една дълбоко вкоренена илюзия, че гражданският процес е автентичен и легитимен, ако се откаже да търси политическа "изгода". Само че реалностите в едно общество се променят чрез политика - в крайна сметка, чрез политика. В някои случаи е необходимо да се дезинтегрира съществуващият политически режим и политическата система да се преучреди институционално, за да направи възможно решаването на обществените проблеми. В други - просто е необходимо съществуващата представителна политическа система и нейните институции да бъде изпълнена с ново съдържание чрез утвърждаването на нови политически платформи, способни да прокарат през институциите стратегията за обществена промяна.

Ако сръбското гражданско движение не приеме необходимостта да излъчи политическа алтернатива, статуквото на режима на Вучич

ще имитира някаква форма на "промяна"

и ще се преутвърди в своя настоящ формат на относително "мек" авторитаризъм. На Балканите става все по-необходимо да осъзнаем, че неформалната концентрация на власт под политическата повърхност - олигархична, криминална, патримониална - на практика подчинява формално демократичните представителни институции и налага "перпетуум мобиле" на личен или групов авторитаризъм, който не може да бъде променен с конвенционални демократични средства - избори, медии, граждански контрол. Необходимо е разграждане на тази система чрез масово гражданско и политическо действие. Е, не виждаме политическото - нито в Сърбия днес, нито в България вчера. Няма политическа стратегия,

няма политическо лидерство

У нас след юли 2020-та олигарсите излъчиха няколко завалийки "лидерчета", с които отново подкараха "промяната". В Сърбия засега не виждаме дори и това.
Дезинтеграцията на "мекия" олигархичен авторитаризъм - все по-персонифициран - в Белград, в Будапеща и в Скопие, или оспорван на персонално ниво - като междуличностно съперничество на няколко политически фигури с дълбок олигархичен бекграунд в София - е все по-належащо и от геополитическа гледна точка. Моделът Орбан-Вучич-Фицо, спонсориран от Кремъл, отдалечава значителна част от източна Европа от възможността да се възползва от ресурсите и перспективите на европейската интеграция, която беше - и все още е - единствената смислена възможност за нашето обществено развитие. Гражданската енергия на нашите общества трябва част по-скоро да бъде опредметена в реално политическо лидерство и стратегия за антиолигархична промяна.