Светлозар Раянов

 Живеем във времена, в които информацията ни залива от всякъде и е толкова разнообразна на мнения и гледни точки, че все повече хора се затрудняват да различат важното от неважното, истината от манипулацията. Тези хора наричат плурализма „разделение”на обществото и изпитват носталгия по годините, когато бяхме „обединени” около една идеология, една партия, един вожд. Спомням си обаче как беше 

крепено това „единение” – с 

цензура, терор и промиване на съзнанието

 от ранна детска възраст. Един от многото примери за последното беше „Балада за комуниста” от Веселин Андреев:

„Колко дена го били-

ни дума, ни вопъл, ни стон,

но устата сгрешила,

сама промълвила – Антон...

Своето име им казал,

но седмица после мълчал,

а пък тялото – в язви,

а язвите гнойни текат...

...

Те в раните люти

посипали сол като жар –

скърцал със зъби нечуто

и как ли без вик издържал!

...

Не човек, а желязо –

просъскал агентът фашист.

Тихо мъртвият казал:

-Не, комунист!

Декламирахме това стихотворение до припадък – в час по литература, на фестивалите на „художествената самодейност” и къде ли още не. И бях толкова обсебен от текста, че исках да имам пистолет и в случай, че  срещна злия агент фашист – да го застрелям. И се възхищавах безгранично на реалния герой Стефан Минев, с партизанското име Антон! Тогава бях на 10, после

 пораснах

... Минаха години, СССР  се разпадна, социализмът изгуби съревнованието с гнилия капитализъм, а демократичните промени дадоха възможност за свободна публицистика. Така в първите месеци след 10-ти ноември 1989 в нашата преса се появиха материали, които показваха, че героизираният и възвеличан в баладата Стефан Минев – Антон е бил ...обикновен провокатор и  информатор на полицията! Издавал е сведения за своите другари срещу което е пуснат на свобода, а по-късно става партизанин и не загива в полицейските подземия. Няколко дни след излизането на тази информация, на 11 февруари 1991 авторът на баладата 

Веселин Андреев се самоуби!

Дали му е проговорила съвестта? Или пък е изпитал срам поради разкритата чутовищна манипулация? Едва ли. Нека припомним, че Веселин Андреев е бил член на Шести състав на „народния съд” и като такъв е участвал в издаването на стотици смъртни присъди за български интелектуалци! Самоубийството му е по-скоро отказ да поеме позора от сгромолясването на лъжливата му идеология! А в предсмърното си писмо дори обвинява Живков за провала на комунистическия режим, все едно той самият не е бил част от него. Част от убийствата, цензурата, пропагандата, привилегииге...

Далеч съм от мисълта да твърдя, че в полицейските арести на царска България не е имало бой, изтезания и дори убийства. Въпросът тук е какво друго би трябвало да направи тагавашната власт срещу една терористична организация, която действа извън закона, финансирана от Съветския съюз и поставила си за цел да смени обществения ред в държавата с въоръжена борба? С атентати, с палежи, със саботажи, с организация на кървави погроми?

Всичко това е минало, за щастие. Но защо и днес ми се привиждат 

някои призраци

 „Чистата и светла цел” оправдава ли и днес  средствата, с които се борим? Оправдано ли е фалшифицирането на подписи и документи в борбата с корупцията? Оправдан ли е арестът на политически противници без доказателства, а само по „убеждение”, че те са „лошите”? Кои си позволяват да се провъзгласяват за „добрите сили”? Не се ли възкресява и употребява отново образът на „агента фашист” срещу всеки с антикомунистическо, демократично мислене? Трябва ли да внимаваме какво втълпявяме на децата си за да не станат фанатици? Има и още въпроси, задайте ги вие!