Американското отстъпление: ще се простреля ли България в крака?

Добромир Гюлев

 Международната система за сигурност, която промени света и го извади от руините на Втората световна война, вече не съществува. Тази структура на сигурността, доминирана от САЩ като гарант за свободна търговия, донесе на света невиждан икономически просперитет. Този просперитет беше първоначално резервиран само за „западната“ част от света, но след края на Студената война благодарение на същите принципи, стотици милиони хора живеещи от източната страна на Желязната завеса бяха приобщени по сравнително мирен начин.

В последвалите десетилетия подобен скок към просперитет направиха и стотици милиони в югоизточна Азия и Африка. Този нов международен ред беше стъпил на един фундаментален принцип – здраво стратегическо партньорство между САЩ и техните съюзници в Европа и Азия като главните разходи за отбрана биваха поемани от американския данъкоплатец. В замяна, САЩ получаваха изключителното право почти еднолично да определят дневния ред на новия глобален свят. В продължение на десетилетия именно тази архитектура гарантираше относителната предвидимост на международните отношения и възпираше появата на регионални хегемони. Днес тази система е вече в миналото. В началото на 2026 г., в една своя знаменита реч на Икономическия форум в Давос, канадският министър-председател Марк Карни, уведоми и последните световни лидери, които не бяха разбрали – световният ред, базиран на върховенството на закона и международното право е вече в миналото. 

Краят на старата сигурност

 Въпреки че мнозина смятат, че Доналд Тръмп унищожи международния ред собственоръчно, това не е съвсем така. Американската външнополитическа доктрина започна да се променя доста порано. Тенденцията започна още по време на администрацията на Барак Обама, но се засили значително през двата мандата на Тръмп. Мандатът на Джо Байдън между 2021 и 2025 също не донесе значителна промяна и ще бъде запомнен с нерешителните действия по отношение на руската агресия срещу Украйна и изоставянето на Афганистан обратно в ръцете на талибаните. Всичко това подсказва, че става дума не толкова за личността на конкретен президент, колкото за по-дълбоки обществени и политически процеси в самите Съединени щати. Все пак няма съмнение, че процесът беше финализиран по време на управлението на Тръмп, когато Вашингтон съвсем открито постави под въпрос ангажиментите си към доскорошните си съюзници.

Първоначално много европейски лидери възприемаха тези сигнали като част от преговорна стратегия, насочена към увеличаване на европейските разходи за отбрана. Постепенно обаче стана ясно, че става дума за по-дълбока, необратима промяна. Казусът с Гренландия се превърна в един от най-ясните сигнали за това. Самият факт, че американски президент може сериозно да обсъжда придобиването на територия на съюзническа държава, отказвайки да изключи употребата на сила за осъществяването на този си план, както и да предприеме конкретни действия, с които да подкрепи думите си, показа, че традиционните разбирания за съюзнически отношения вече не могат да бъдат приемани за даденост. Още по-важното е, че тази промяна не изглежда като временен политически епизод. Независимо коя администрация управлява във Вашингтон, вече е изключено да се говори за възстановяване на следвоенния консенсус относно ролята на САЩ като безусловен гарант на глобалната сигурност. 

САЩ са сред губещите 

И така, на цената на извиване на ръцете на съюзниците с цел да поемат по-голяма част от финансовата тежест, Съединените щати нанесоха непоправими щети на най-силния съюз в историята на човечеството – НАТО. Поставяйки под въпрос активирането на чл. 5 от договора в случай на агресия срещу член на НАТО, Доналд Тръмп на практика обезсили съюза, който е базиран основно на доверие между членовете и неизменност на взаимопомощта между тях в случай на нападение. Често се пропуска фактът, че това отслабване на НАТО не би било проблем единствено за европейските държави.

Глобалното влияние на Съединените щати до голяма степен се основава на мрежата от военни бази, съюзнически споразумения и оперативна съвместимост, изграждани в продължение на десетилетия. Американските способности за глобално разузнаване и бърза реакция зависят от достъпа до инфраструктурата на съюзническите държави, както и от възможността за безпрепятствено използване на тяхното въздушно пространство и логистични мрежи. При отслабване на съюзната система тези механизми би трябвало да бъдат заменени от множество двустранни договорености, които по правило са по-нестабилни и по-уязвими на външен натиск. Затова потенциалният разпад на сегашната архитектура на сигурност би имал негативни последствия както за Европа, така и за самите Съединени щати.

 Сигналите от Азия 

Подобни изводи вече правят и ключови американски партньори в Азия. Япония, Република Корея, Филипините и други държави в региона наблюдават нарастващото влияние на Китай и все по-настойчивите му опити да наложи доминираща роля в Източна Азия и западната част на Тихия океан. В същото време те не виждат готовност от страна на Вашингтон да поеме мащаба на ангажименти, който съществуваше през предходните десетилетия.

В актуалната си доктрина за сигурност САЩ не предвиждат никакво военно противопоставяне на Китай. По отношение на Пекин, фокусът в документа, публикуван от администрацията на Доналд Тръмп през ноември 2025, е поставен върху икономическо сдържане и „предотвратяване на военна конфронтация“. Този сигнал е ясно разчетен от Китай като „зелена светлина“ за разгръщане на все по-мащабна програма за въоръжаване и за засилване на военната доминация в своя регион. Показателен пример е японската политика. За първи път след Втората световна война Токио предприема мащабно превъоръжаване и инвестира в способности, които дълго време бяха считани за политически неприемливи. Особено впечатление прави договорът за закупуване на 400 далекобойни ракети Томахоук от САЩ на цена от около $1.7 милиарда. За съжаление на Япония, обаче, доставката на ракетите беше значително забавена от САЩ заради войната с Иран, която ангажира огромна част от американския капацитет за производство на въпросните ракети. Този пример само засилва усещането, че Япония трябва да разчита преди всичко на собствените си сили в безпрецедентния си опит за подсилване на въоръжението си.

Сходни процеси се наблюдават и във Филипините, които пред лицето на сериозен натиск от Пекин, който вече смята Южнокитайско море за свой вътрешен водоем, ускорено модернизират военноморските и военновъздушните си сили чрез мащабни договори за военни кораби с Южна Корея, хеликоптери от европейски производители и далекобойни ракети от Индия. Общият извод е ясен – държавите, които доскоро разглеждаха американската военна мощ като основна гаранция за своята сигурност, все повече инвестират в собствен отбранителен капацитет. 

Европа пред необходимостта от стратегическа автономия

 В Европа последствията от тази промяна са още по-сериозни. Новата, невиждана от над 80 години ситуация, принуждава европейските държави да поемат много по-голяма отговорност за собствената си сигурност. Това означава не само увеличаване на военните бюджети, но и изграждане на способности, които досега се осигуряваха основно от САЩ. Въпреки че най-голямо внимание е насочено към предстоящото въоръжаване на Германия, която традиционно е икономическият мотор на Европейския съюз, не по-малко важно е и бъдещото задълбочаване в сътрудничеството между Франция и Великобритания – единствените европейски държави с ядрени арсенали.

В средносрочен план именно техният потенциал би могъл да формира основата на самостоятелна европейска система за ядрено възпиране. Не е необходимо новият европейски ядрен чадър да се сравнява количествено с ядрените арсенали на САЩ, Русия или Китай. За целите на възпирането не е необходимо да се постигне числено равенство. Достатъчно е потенциалният агресор в лицето на Русия да бъде убеден, че цената на една атака би била неприемливо висока. Именно това е логиката на ядреното възпиране още от средата на XX век. 

Къде е България в тази нова ситуация 

За България трансформацията на световната система за сигурност има фундаментално значение. Свързаността ни с Европа вече не е само икономически или политически въпрос. Днес тя повече от всякога е въпрос на национална сигурност. В условията на разпадащ се глобален ред страната ни не разполага с реалистична алтернатива извън задълбоченото участие в бъдещата европейска отбранителна архитектура. Това на най-базисно ниво означава подкрепа за модернизацията на въоръжените сили, активно участие в общите европейски инициативи за отбрана и създаване на условия за развитие на отбранителната индустрия у нас. Но това не е всичко.

България не може да си позволи пасивна позиция, а още по-малко може да си позволи да прави опити за „независима“ политика за сигурност, която много леко завоалирано всъщност представлява опит за отделяне на страната от общия европейски отбранителен проект. Като държава на източната периферия на Европейския съюз за България е жизнено важно да бъде възприемана като активен и надежден партньор, а не като погранична територия, чиято сигурност се разглежда като второстепенен въпрос, и която лесно би могла да бъде превърната в буфер между една агресивна Русия и „старата“ Европа. В една бъдеща европейска система за сигурност защитата няма да бъде автоматична привилегия. Тя ще зависи и от приноса на всяка държава към общите усилия. В допълнение, фрагментацията на международната система неизбежно ще увеличи влиянието на регионалните сили.

Държави като Турция, Иран и Русия от години демонстрират готовност активно да защитават и разширяват своите интереси в съседните региони. Докато досегашната система можеше сравнително успешно да ограничава подобни амбиции, отслабването на глобалните механизми за сигурност създава нови възможности за влияние и натиск. За България това означава, че ще бъде изправена пред нарастващи рискове от поне две различни посоки – Русия и Турция. Дори и да не са непосредствено военни, тези рискове неминуемо ще имат икономически, политически, информационен или културен характер. Но във всички случаи способността на страната да устоява на подобен натиск ще зависи от мястото ѝ в по-широката европейска система за колективна сигурност. Именно през призмата на тази трансформация трябва да бъдат разглеждани и първите външнополитически действия на новото българско правителство. За жалост, в момент, когато България трябва последователно и без колебание да отстоява мястото си в ядрото на бъдещата европейска система за сигурност, в страната ни се сформира правителство с противоречиви външнополитически сигнали и отчетливо евроскептичен профил

Още с първите си стъпки на международната сцена правителството на Румен Радев подкопава възможността България да си осигури място във вътрешността на европейската отбрана. Първите няколко решения на правителството като спирането на военната помощ за Украйна; отказът да се подкрепи новият пакет санкции срещу Русия и заплахата за вето под несериозния претекст за защита на православието; неприсъединяването към инициативата на Съвета на Европа за Специален трибунал за престъплението агресия срещу Украйна; както и серията публични изявления, поставящи под съмнение ефективността на санкционната политика спрямо Русия, са особено знакови. На пръв поглед тези действия целят да демонстрират външнополитическа самостоятелност и да отговорят на очакванията на част от електората на управляващите. На практика обаче те рискуват да подкопаят доверието към България сред европейските ѝ партньори и поставят под въпрос надежността на страната ни още в началните етапи на процеса по изграждане на общата европейска отбрана.

Това политическо късогледство в дългосрочен план неминуемо ще доведе до отслабена позиция на страната ни и много по-високи рискове за националната ни сигурност. Затова тези стъпки на правителството не бива да се разглеждат като обикновено политическо говорене или популизъм, целящ задоволяване на тясно партийни вътрешнополитически цели. Дори и да са замислени като такива, то ефектът от тях далеч ще надхвърли първоначалния замисъл на авторите. Цената ще бъде прекалено висока и ще я плащат поколения българи. 

*** 

Светът навлиза в епоха, в която сигурността все по-малко ще се основава на универсални гаранции и все повече на регионални съюзи и собствени отбранителни способности. За България стратегическият избор е ясен. В условията на разпадаща се глобална архитектура на сигурност най-добрата възможност за защита на националните интереси остава активното участие в изграждането на една по-силна, по-интегрирана и по-самостоятелна европейска система за отбрана. Въпросът вече не е дали Европа ще трябва да поеме по този път. Това вече е факт. Въпросът е дали България ще бъде сред държавите, които ще участват в нейното формиране, или отново ще изпадне в периферията на процесите и ще бъде принудена да се адаптира към решения, взети без нейно участие.