На 11 януари поетът и литератор Ани Илков навръши 69 години. 

Ако трябва да го опишем с една дума, тя е „размирник“ – човекът, който взриви канона на традиционната поезия през 90-те години.

Ани Илков не е просто поет – той е идеологът, който преведе българската литература през бурния преход към демокрация. Като един от създателите на „Литературен вестник“ и на кръга „Синтезис“, той се превърна в гласа на едно поколение, което отказа да пише под диктовката на идеологическите клишета. Неговата поезия е интелектуален лабиринт, в който се срещат бруталната физиология на тялото и високата философия на духа.

Емблематичната му книга „Любов към природата“ остава в историята като манифест на радикалната промяна. В нея Илков заменя пейзажите с ирония, фрагментарност и език, който едновременно наранява и лекува. Като дългогодишен преподавател в Софийския университет, той продължава да формира вкуса на бъдещите интелектуалци, напомняйки им, че поезията не е за развлечение, а възможност да оцелява истината.

ЛЮБОВ КЪМ ПРИРОДАТА

"Всичка цветя са дела на Ерос,
както и ето тия дървета.
Той кара да текат реките и да веят ветровете"
                                                                На А.

Мила моя, моля те, не бой се,
та любовта ни не е чувство, тя е свойство.
Кой кара нивите, градините да плачат
за плуга на дъжда и за мотиката на здрача?
Земята кой върти сред звездната плеяда.
та пролетта пред лятото да бъде вечно млада?

Не се страхувай ти, не се плаши,
телата ни с небесните тела са братя и сестри.
Нима не е космична тая свобода
различна да те срещам денем,
                                          различна - през нощта?
А времето върви и дъждовете падат,
и пролетта от лятото е с месец-два по-млада.

Страхуваш ли се? Гледай - иде мрак,
ще бъда там в доспехите от сън
                                          с подгънат крак,
а ти ще си като живака жива,
обвиваш ме - и ние сме щастливи!
Нощта минава, сякаш е балада,
а пролетта от лятото е с месец-два по-млада.

Не се плаши от любовта ми, тя те хваща
и те повежда за ръка с лице към страшното,
тя е платното, казвам, тя е стана,
на който мий тъчем, преди да станем...
Нощта отмина - ти си толкоз млада!
А лятото с отрязана глава лежи на прага.