Нашата най-нова история е осеяна от закъснели и половинчати решения, за това си оставаме разкрачени между Изтока и Европа

Обществото трябва да знае истината - последните концлагеристи от „Белене“ не само не са били пречупени в концлагера на остров Персин, но благодарение на своята съпротива с гладни стачки са изковали сами свободата си и са съхранили своя човешки образ, казват пред Faktor.bg авторите на филма

На  20 март, петък в рамките на София филм фест ще бъде представен документалният филм „Последните концлагеристи от Белене“.  Лентата за първи път събира свидетелствата на последните живи лагеристи от най-големия лагер за политически противници на комунистическия режим в България – концлагер Белене.

Филмът е режисиран от Димитър Коцев – Шошо по сценарий на журналиста Христо Христов, а продуцент е проф. Людмил Христов. Тримата вече работиха заедно по документалния филм "16-та република – предателството на БКП" (2023).

 Предстои и специална прожекция на 3 април 2026 г. в кино Люмиер в София в присъствието на участници във филма, техни близки и снимачния екип.

За посланията на жертвите и авторите разговаряме ден преди премиерата с режисьора и сценариста на филма.

Интервю на Мая Георгиева

- Г-н Коцев, 42 години след насилствената смяна на имената на турците, какво Ви провокира да реализирате този документален филм?

Димитър Коцев – Шошо: Имам голямо доверие на Христо Христов и избора му на теми и герои за нашите общи филми. Когато той ми представи огромната работа, която е свършил по подготовката на филма, знаех, че се включвам, дори преди да се запозная по-подробно със съдбите на нашите герои.

- Г-н Христов, за 36 години демокрация държавата не въздаде справедливост за жертвите, а виновниците не са осъдени дори и морално, може ли един филм за така наречения възродителен процес да измие срама от това престъпление?

Христо Христов: Не, в никакъв случай. Той срамът ще остане завинаги в историята върху лицето на тоталитарната БКП, върху името на Тодор Живков и преките извършители от Държавна сигурност и военните подразделения, използвани на някои места за извършването на насилствената асимилация на нашите съграждани от турски произход. Нищо, че в края на декември 1989 г. самата БКП бе принудена да отмени проведения от нея „възродителния процес“, за да излезе от международна изолация и го определи като „груба политическа грешка“. Ще припомня, че през 2001 г. тогавашният лидер на БСП Георги Първанов поднесе извинение, заявявайки, че партията поема политическата отговорност за актовете на насилие по време на акцията. А през 2013 г. по време на коалиционното управление между БСП и ДПС с кабинета Орешарски на общия им митинг в подкрепа на правителството тогавашният председател на социалистическата партия Сергей Станишев поиска прошка за „възродителния процес“ и го нарече „голяма грешка и престъпление на тогавашната власт“. Аз и до днес не съм чул мюсюлманската общност в България да е дала прошка. Не съм изобщо сигурен, че и тези актове на БКП/БСП са чистосърдечни и искрени. По-скоро те са част от политическото лицемерие, което се демонстрира след 1989 г. въобще към проблемите на жертвите на тоталитарния комунистически режим от различни политически партии и мнозинства, включително и към жертвите на насилствената асимилация в периода 1984-1989 г. Защото това не са актове на истинско разкаяние, а по-скоро са жестове, направени в определен момент за обслужване конкретна политическата конюнктура и ситуация. Дори ще ви дам много пресен пример за политическото лицемерие на БСП. В началото на настоящия месец в парламента се разгледа законопроект, с приемането на който трябваше да се изчистят от държавните регистри фалшивите имена, под които насилствено са записани българските граждани от турски произход в периода 1984-1989 г. Това е голяма травма от години за жертвите на „възродителния процес“ и ги засяга дълбоко, но депутатите на БСП не подкрепиха законопроекта, което е показателно за действителното им отношение. 

Нашият филм разказва за съдбата на една емблематична част от българските граждани от турски произход, които заради съпротивата си са въдворени незаконно в концлагера „Белене“, който в края на декември 1984 г. е отворен отново за тях от комунистическия режим. Разказът е и за това какво се случва с техните семейства, а то е нещо ужасно и страшно.

Филмът обаче засяга един от големите проблеми на жертвите и техните семейства – проблемът за правосъдието или по-скоро за липсата на правосъдие. Документалната лента може да бъде възприета и като присъдата на последните концлагеристи от „Белене“ и техните семейства най-вече срещу бездействието на прокуратурата, която в продължение на над три десетилетия „разследва“ това престъпление. През 2022 г. тя дори се опита да прекрати делото, но след протест на жертвите, съдът отхвърли прекратяването на делото и задължи държавното обвинение да установи дали други лица, освен кръгът на вдъхновителите от върхушката на БКП, които вече измряха, са извършвали престъпления по време на „възродителния процес“. Аз неслучайно много пъти съм казвал, ще го кажа и сега пред вас, че причината за днешното беззаконие и липса на върховенство на закона в България е ненаказването на престъпленията на комунистическия режим, включително и вдъхновителите и извършителите на „възродителния процес“. 

 - Не е ли закъснял този разказ за жертвите?

Д. К. - Шошо: Със сигурност сме закъснели, както с всичко, свързано с годините на комунизъм в България. Закъсняхме с осигуряването на достъп до досиетата на Държавна сигурност, закъсняхме с осъждането на престъпленията на комунизма и с търсенето на справедливост за неговите жертви, закъсняхме необратимо с лустрацията... Нашата най-нова история е осеяна от закъснели и половинчати решения. Точно затова си оставаме разкрачени между Изтока и Европа. А мълчанието и бездействието по отношение на жертвите на етническата чистка от 80-те години на миналия век дори не може да се нарече закъснение, а престъпно пренебрежение.

  -  За написването на сценария и реализирането на филма сте се срещнали с много преки жертви и техни наследници, какви са посланията им днес, как преосмислят преживяното?

Х. Х.: Едно от предизвикателствата пред мен като сценарист бе да добия възможно най-широка представа и с много по-големи подробности за случилото се с последните концлагеристи от „Белене“ и техните семейства. Това стана възможно благодарение на тяхната гражданска организация „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“, с която от години работим заедно и имаме редица общи инициативи. Без човек да има тяхното доверие заснемането на такъв мащабен филм би било невъзможно. Направих над 40 предварителни интервюта и мога открито да ви кажа, че още на третото интервю си дадох сметка, че ние не знаем какво са преживели тези хора. А аз вече 35 години като изследовател проучвам този период, писал съм многократно за „възродителния процес“, отразявал съм делото като млад журналист в началото на 90-те години на ХХ век, познавам документите на ДС. Бях шокиран от разказите на бившите концлагеристи и техните близки, които с единични изключения заставаха за първи път пред камера на журналист, за да споделят неща, които са заседнали дълбоко в душите им.

Нанесена им е такава огромна травма, че ние може само да се опитаме да се докоснем до тяхната болка и мисля, че филмът успява да допринесе за това. Дори сега те още не могат да повярват, че гласът на тази тяхна болка ще бъде чут чрез документалния филм. Преосмислянето на онова, което комунистическият режим им е сторил е изключително болезнено за тях, дори повече от 40 години след събитията. Това не са само физически и психически травми за цял живот, но и голямо човешко унижение, гавра и напълно нехуманно отношение, което ги е белязало душевно.

-   Режисьор сте и на други филми, свързани с жертви на комунизма, какво е по-различното в този случай?

Д. К. - Шошо: Всеки филм за жертвите на комунизма е различен с всяка различна съдба, която е в неговия фокус. Но по-интересното за мен е кое ги обединява. И то е ужасният, целенасочен план на комунистическата диктатура да обезличи личността, да я смачка, да я направи безгласна. Нашата работа днес е да направим така, че гласовете на жертвите най-сетне да бъдат чути, видени. 

 - Правят ли жертвите разлика между злодейството на един тоталитарен режим и българският народ като цяло?

Х. Х.: Да, правят. Ние във филма казваме, че насилствената асимилация е извършена от комунистическия режим начело с Тодор Живков в пълно информационно затъмнение и тотална пропаганда. Жертвите от „Белене“ знаят, че е имало представители на българското общество и отделни неформални организации вече през втората половина на 80-те години, които са се обявявали в тяхна защита. Нещото повече, дружеството на последните  концлагеристи днес е активна част от гражданската мрежа, в която е и вашето издание Faktor.bg, с което възстановихме годишното поклонение в памет на жертвите от „Белене“ през 2023 г. и го провеждаме заедно оттогава насам. Ала също така жертвите и техните близки знаят, че България от 2007 г. е част от Европейския съюз, но няма нито един осъден за „възродителния процес“.

- Близо 30 лични истории и съдби са запечатани във вашата лента, как те могат да променят възприемането на  историята от младото поколение?

Д. К. - Шошо: Много се надявам прекият досег на младите зрители със съдбите на тези хора да бъде по-силен от всяка суха статистика. В крайна сметка това е целта на всеки документален филм – да замени цифрите с лица, а хилядите жертви с конкретни лица. Вярвам, че сред много млади хора има такива с достатъчно почтеност, чувствителност и здрав разум, за да прочетат тази страница от нашата история с ясен поглед.

- Историците и образователната система в дълг ли са към младото поколение, периодът за насилствената асимилация на турци и мюсюлмани и така наречената голяма екскурзия почти не се изучават в училище?

Х. Х.: Ние имаме подробното изследване на Михаил Груев и Алексей Кальонски „Възродителният процес” – мюсюлманските общности и комунистическият режим (2008 г.), както и изследвания на някои историци от Югозападния университет „Неофит Рилски“ по тази тема. Дълго време периодът на комунистическия режим не се изучаваше пълноценно. Едва след натиск на историци като Евелина Келбечева и Лъчезар Стоянов Министерството на образованието и науката (МОН) прие през 2018 г. нова учебна програма по история за 10-ти клас, която постави изучаването на периода 1944-1989 г. в нов самостоятелен раздел с нови знания и термини. Следващата 2019 г. някои от издателствата се опитаха да подменят или спестят в новите учебници основни факти от този период, включително и за концлагера „Белене“ и за „възродителния процес“. Тогава обаче с фондация „Истина и памет“ успяхме да убедим ръководството на МОН и правителството спря отпечатването на тези учебници и те бяха пренаписани и изчистени от манипулациите. Тогава и дружеството на последните концлагеристи от „Белене“ „Справедливост, права и културно сътрудничество на Балканите“ бе едно от активните граждански структури, които излязоха публично с протестна декларация за необходимостта от казването на истината в учебниците. Така че от 2019 г. комунистическият период присъства доста подробно в учебниците по история за 10-ти клас, както включително и темата за политиката на БКП към мюсюлманската общност в България. Сега с филма запълваме една празнина, която представя потресаващите събития през разказа на жертвите.

-  Какво е посланието на този филм към публиката?

Х. Х.: Посланието на филма е, че бруталното посягане на основни човешки права по такъв насилствен начин, както тоталитарната БКП начело с Тодор Живков го е направила с нашите съграждани от турски произход през 80-те години на ХХ век, винаги носи на жертвите неизмеримо страдание и болка, с които те продължават да живеят. В случая това непредизвикано насилие е променило над един милион човешки съдби, като в същото време няма нито един осъден за това престъпление, макар, че мнозина от жертвите продължават да живеят с надеждата, че някой ден, това ще се случи. Но обществото трябва да знае и истината, че последните концлагеристи от „Белене“ не само не са били пречупени в концлагера на остров Персин, но благодарение на своята съпротива с гладни стачки са изковали сами свободата си и са съхранили своя човешки образ, а семействата им са оцелели въпреки цялото насилие, всяване на страх, нищета, изолация, унижение и гавра, на която са подложени.