Д-р Петър Богданов-Аухаген, лекар и терапевт с 45-годишна лекарска практика. Той е роден през 1942 г. в София, Царство България. Негов баща е Стефан Богданов, член на БКП и съветски нелегал преди 1944 г., а след Деветосептемврийския преврат първият началник на отделение „Б“ (контраразузнаването) на Държавна сигурност, „враг с партиен билет“ от 1949 г., изтезаван, осъден от режима на който е служил и лежал в комунистическите затвори и в „Белене“. Д-р Петър Богданов-Аухаген завършва инженерство в ГДР, но през 1973 г. бяга в Западна Германия, където завършва медицина. След падането на Берлинската стена открива, че има досие в ЩАЗИ, която го е следила, докато е следвал в ГДР. Той е единственият представител на комунистическо семейство в България, който нарушава табуто и открито говори за травмите и постравмите, изживени в резултат на репресиите на режима. Д-р Богданов-Аухаген прави това в документалния филм „Стефан Богданов – един разкаял се комунист“ в поредицата на БНТ „Отворени досиета“ (2019 г.) и в книгата „Червеният терор без маска“ (Сиела, 2021 г.), на която е съавтор.

Интервю на Христо Христов

- Д-р Богданов, вие и професионално, и в личен аспект сте запознат в дълбочина с посттравматичните ефекти върху хора групи и поколения, включително и тези, които са преживели комунистическият режим в България. В едно предишно интервю с вас вие заявихте, че целият български народ е травматизиран от диктатурата на БКП. Какви са белезите на тази толкова мащабна репресия, които ви карат да мислите така? Аз наскоро покрай годишнината от 9 септември 1944 г. припомних в статия, че жертвите в периода 1944-1989 г. – убити, безследно изчезнали, изселени, въдворени в концлагери, политически затворници, преследваните и следените от Държавна сигурност – вероятно са около 1 млн. души, включвайки в тази цифра и членовете на семействата им като косвени жертви. Към тях следва да прибавим и 1 млн. наши сънародници – български граждани от турски произход, жертви на опита за насилствена асимилация, проведена от тоталитарната власт на БКП начело с Тодор Живков в периода 1984-1989 г., както и вероятно около 100 000 помаци, подложени също на асимилация през 60-те и 70-те години на ХХ век, а и известен брой роми, чиито имена също са сменени.

– Този въпрос е много важен. Той засяга здравето на цяло едно население от милиони хора и е пряко свързан с развитието на психотравматологията и особено с трангенерационалното предаване на последствията от психсоциални травми. Това са важни аспекти на психосоциалния подход към медицинското обслужване. Може би моят отговор ще е по-дълъг от обикновено, но сравнен със значението му за здравето, той дори ще е твърде кратък.

Въпросът за психологическия подход към лечението от психологическите травми не е нов. След първата и втора световни воини милиони хора бяха оставени „на самотек“ защото медицинската професия не беше разбрала напълно как се проявяват травмите в последствието на тяхното случване и начина по който трябва да се подходи при тяхното лекуване. Проблемът с травматизирането на големи групи от хора беше повдигнат в САЩ едва през 60-те години на ХХ век, след като десетки хиляди американски войници, участвали във войните в Корея, Виетнам, а след това и в Афганистан, не получиха необходимата психотерапевтична помощ след завръщането си в САЩ. Причината беше, че не съществуваха терапевтични модели, които да помогнат на тежко травматизирани хора.
Правителството на САЩ възложи на американския терапевт Бесел ван дер Колк да разработи терапевтичен модел, чрез който да се помогне на бившите войници, които бяха тежко травматизирани от участията си във военни действия. Ван дер Колк разработи такава програма, от която сега се е развило едно цяло терапевтично движение.

Ван дер Колк описва целия терапевтичен процес в неговата много ценна книга „The Body Keeps the Score“. Книгата е преведена на много други езици, включително на немски през 2015 г. под заглавието „Verkörperter Schrecken“ („Въплътеният ужас“). Тя предоставя основни знания за възникването и последствията от травматизирането, както и за терапията на засегнатите лица. Освен съществени теоретични обяснения, изследването е придружено от многобройни примери. Основното послание е, че излекуването е възможно, ако клиентът отново придобие контрол над тялото и ума си. Споделянето на обстоятелствата около травмата е един от важните терапевтични стълбове на програмата. Като полезни средства тук се представят: разговора за преживяното, йога, психическо самоуправление, ритми в човешките отношения и театрални игри. В книгата се прави призив за повече терапия на травмата, свързана с тялото. Това дава на засегнатите надежда и яснота. За работещите в психосоциалната/терапевтичната област той я препоръчва като основна литература, която си заслужава да се прочете.

По отношение на ситуацията в България (и още повече за хората на територията на бившия Съветски съюз) в периода от 1944 до 1990 г. (за руснаците – от 1917 г. до днес повече от 100 години), значение има и едно северноамериканско проучване, наречено ACE-Studie (adverse childhood experience). Инициатор на това проучване е лекарят Винсент Велити, главен лекар на здравния консорциум Кайзер Перманенте в Сан Диего, Калифорния, с когото лично се срещнах през 1994 г. В Сан Диего говорихме много обширно с него по въпросите на трансгенерационалната травма и различните терапевтични възможности за помощ. Лично аз считам тази публикация за най-важното медицинско проучване на XX век, защото разкрива напълно нова, досега неизвестна област на причините за заболявания в зряла възраст.

- Какво съдържа това изследване?

– Това медицинско изследване се отнася за неблагоприятни преживявания в детството (ACE), (на немски: Studie über belastende Kindheitserfahrungen) и също така е известно като Проучването на CDC-Kaiser Permanente за неблагоприятни преживявания в детството (ACE). То бе публикувано през 1998 г. и е проведено от американската федерална агенция Centers for Disease Control and Prevention (CDC) и частния здравен консорциум за организирано здравеопазване Kaiser Permanente, базиран също в САЩ. Проучването доказва връзка между травматичните преживявания в детството и юношеството (adverse childhood experiences, ACE) на дадено лице и последиците за неговото здраве и състояние през целия му живот. То включва данни от 17 421 лица, които са били обект на дългосрочно наблюдение на тяхното здравословно състояние. Проучването е публикувано първоначално в American Journal of Preventive Medicine. Благодарение на своите революционни резултати, проучването ACE доведе впоследствие до научни изследвания за проучване на въздействието на травматичните преживявания в детството в зряла възраст върху здравето и до създаването на изследователския и клиничен център Center for Youth Wellness в Сан Франциско.

- Как лекарите са стигнали до този пробив?

– В програма за отслабване в клиниката за затлъстяване на Kaiser Permanente в Сан Диего много участници са прекъснали програмата, въпреки че са били успешно отслабнали. Доктор Винсент Фелити, ръководител на отдела за превантивна медицина, се опитва да разбере причините за отпадането и задава група въпроси на участниците. Той установява, че по-голямата част от 286-те анкетирани участници са преживели сексуално насилие в детството си, и прави предположението, че има връзка между сексуалното насилие и наднорменото тегло. В сътрудничество с епидемолога Роберт Анда от американския федерален център за контрол на болестите (Centers for Disease Control and Prevention) Фелити разработва протокол за провеждане на проучване. Целта е да се проучи връзката между преживяното малтретиране и функционалните нарушения в родителското домакинство през детството и заболявания в зряла възраст рисковото поведение на възрастните, застрашаващо здравето.

Фелити и Анда анкетират над 17 000 пациенти от Kaiser Permanente за травматични преживявания в детството им и сравняват данните за здравето на пациентите. Средната възраст на анкетираните е 57 години, 74,8 % от тях са бели, 75,2 % имат висше образование и около половината са мъже. Всички анкетирани имат работа и здравно обслужване.

Въз основа на съществуващата научна литература Фелити и Анда анкетират участниците по следните 10 категории стресиращи преживявания от детството и юношеството:
(1) Физическо малтретиране.
(2) Сексуално малтретиране.
(3) Емоционално малтретиране.
(4) Физическо неглижиране.
(5) Емоционално неглижиране.
(6) Контакт с домашно насилие.
(7) Злоупотреба с наркотици (и алкохол) в дома.
(8) Психични заболявания в дома.
(9) Раздяла или развод на родителите.
(10) Член на семейството в затвор.

Аз много често използвам тези десет въпроса при първия разговор с нови пациенти. Всеки може сам да си направи един документ, използвайки тези десет въпроса.

- До какви изводи отвежда проучването?

– Проучването показа, че травматичните преживявания в детството са широко разпространени. 52 % от всички участници (това са все пак около 7500 души!) в проучването съобщават за поне едно травматично преживяване в детството, а 1 от 4 анкетирани съобщава за 2 или повече категории ACE. 12,5 % от анкетираните съобщават за 4 или повече ACE. 28 % от анкетираните съобщават за физическо малтретиране, а 21 % (3500 души) – за сексуално малтретиране в детството си. Това са невероятно големи числа.

Пирамидата на ACE показва концептуалната рамка на проучването ACE, което според Centers for Disease Control and Prevention е разкрило колко силно негативните преживявания в детството са свързани с различни рискови фактори за заболявания през целия живот.

Проучването показва също, че съществува дозо-ефектна връзка между броя категории ACE и всяка от изследваните в проучването болести и рисковото поведение на възрастните по отношение на здравето. В сравнение с лица, които не са преживели ACE, лицата, които са преживели 4 или повече ACE, са изложени на два пъти по-висок риск от коронарна болест на сърцето и 1,9 пъти по-висок риск от всякакъв вид рак, 2,4 пъти по-висок риск от инсулт, 3,9 риск от хронично белодробно заболяване, както и 1,6 пъти по-висок риск от диабет. По отношение на рисковото поведение на възрастните по отношение на здравето, проучването показа, че и тук съществува дозо-ефектна връзка между броя на ACE и рисковото поведение.

Хората, които са преживели 4 или повече ACE, в сравнение с хората, които не са преживели ACE, са с повече от два пъти по-голяма вероятност да са пушачи, имат 1,6 пъти по-голям риск да страдат от наднормено тегло, 4,6 пъти по-голям риск да страдат от депресия и 12,2 пъти по-голям риск да направят опит за самоубийство през живота си.

Резултатите от проучването ACE показват, че малтретирането и дисфункционалното семейство в детството (до 18 годишна възраст) допринасят за здравословни проблеми десетилетия по-късно. Те включват хронични заболявания като сърдечни заболявания, рак, инсулт и диабет, които са най-честите причини за смърт и заболявания в Съединените щати.

Според Световната здравна организация може да се предположи, че резултатите от проучването отразяват сходни резултати в други части на света, въпреки че то е проведено в определена група от населението в САЩ.

- Може ли да се прави паралел от това изследване с общество или конкретни групи хора, които са преживели репресии в резултат на конкретен режим, какъвто е комунистическият в България (1944-1989 г.).

– Съвсем резонно е да възникне въпросът: колко стресиращи събития в детството и юношеството имат затворниците или концлагеристи и членовете на семействата им, измъчвани, убити, въдворявани без съд и присъда или изселени в България? Казвам това неслучайно, защото в моята биография стигам до 6 точки по десетобалната скала на ACE, а един мой български пациент има цели 9(!) точки. Тоест, имаме най-тежки стресови събития в детството и юношеството.

И кой лекува това, ако проблемът изобщо не е разпознат? Нито в Германия, нито в бившите източноевропейски държави има хора, които се занимават с този проблем. Как можеш да лекуваш нещо, ако дори не го познаваш?

- Вие имате поглед като психотерапевт и към последствията от националноциалистическия режим в Германия и към тоталитарните режими на Германска единна социалистическа партия в ГДР и на БКП в България. Какви са пътищата за справяне с посттравматичните последствия за хората, срещу които пряко е упражнено насилие в различни форми от режими?

– Последиците от травматизацията са видими в посткомунистическите общества: огрубяването на човешките отношения, корупцията и престъпността, които бяха част от „комунистическата ДНК“, все още процъфтяват. Вътрешен отказ на поколението, наследило комунистите, да се занимава с историята след 1944 г. но и мълчаливото мнозинство са заети с настоящето и повтарят в медиите, но и в частни разговори своята мантра: „Е, стига бе, не ровете в миналото, гледайте в бъдещето“. Тази нагласа съществува и в района на бившата ГДР, както показва моят личен опит тук, в Германия.

Освен това многократно е научно доказано, че травмите се предават трансгенерационно, т.е. на следващото поколение, чрез психосоциално предаване. За да оздравее едно общество, то трябва да се заеме с изчистването и превързването на тези рани.

Вие питате какви пътища могат да бъдат поети, за да се анализират тези проблеми и да се намерят изходи от дилемата. Какво бих направил аз? И как бих го направил?

Първо, бих създал национален институт за преодоляване на последиците от комунистическата диктатура от 1944 до 1990 г. Членовете трябва да бъдат историци, адвокати, журналисти, социолози, лекари, психотерапевти. Не хора, които искат да се украсяват с това, а хора, които сериозно искат да разчистят Сизифовите обори.

Бих организирал извършването на анкета сред населението чрез независима организация, за да се определи броят на пострадалите. Освен споменатите от вас групи на убитите, затворниците, концлагеристите, измъчваните, изселените, българските граждани с насилствено сменени имена, горяните и техните семейства, бих включил и групата на хората, чиято собственост е била „национализирана“, а всъщност открадната. Освен тях трябва да се прибавят и хората, подложени на принудителната колективизация – отнемането на земята им, животните им и селскостопанския им инвентар. Пострадалите от комунистическия режим ще бъдат много повече от тези около 2 млн. души, които изброихте в началото.

- Вие сте абсолютно прав! Досега сме пропускали да включим тези две категории хора – собствениците, чиито имоти са национализирани и селските стопани, от които е насилствено е отнета земята им.

– Разбира се, че те също трябва да присъстват в голямата картина на засегнатите от комунистическите репресии български граждани.

Но да продължа с въпроса какво би могло да се направи в посока на преодоляване на травматизацията на обществото. Бих въвел продължаващо обучение по психология на травмата за психолози и лекари, които се интересуват от темата.

В рамките на ЕС бих установил контакти с групи, включително и с Германия, за да проучи опита за справянето с тези много трудни проблеми. В Германия съществува Федерална агенция за политическо образование, чиято задача е да разкрива последиците от двете диктатури (националсоциалистическата и комунистическата) и да разработва материали за преодоляването им. Освен това политически институти, социолози и други специалисти се занимават с въпроса как да оставят тези тъмни страници от историята отворени завинаги. При нас в Германия има и сили, които не желаят такова разглеждане. Хора, които от неудобство или други причини искат да „свършат с това“, да заровят историческите истини.

Проблемът със „забравянето“ за съжаление е голям. Човешкото съзнание обаче е структурирано така, че запаметява всичко, което човек е преживял в живота си, и го извежда на повърхността в зависимост от нуждите или стресовите ситуации – под формата на сънища или съзнателни и несъзнателни действия. Резултатът е: много проблеми и психологически дисбаланси, характерни черти, които са неразбираеми за околните.

Ще ви дам пример със себе си. Израснах в семейство, в което баща ми беше едновременно извършител и жертва. А по мое време, т.е. до 1964 г., в Народна република България нямаше и следа от историческо съзнание. Така че всички ние усвоихме психосоциалния модел на онова време с майчиното мляко: да се подчиняваме, винаги да сме с партията, да не казваме нищо против властта. Като цяло да мислим и действаме като роби и винаги да изразяваме „класовата позиция“ във всичко, което казваме и пишем.

Аз съм добър пример за последствията от обвързаността с миналото, която по онова време не беше преодоляна в семейството и в обществото. Развитието на членовете на нашето семейство, нашето „комунистическо семейство“, накратко е следната: баща ми Стефан Богданов на 74 години преди да почине, се отказа от всички цели в живота, каза, че е посветил живота си на една идея, която е пагубна и нечовешка. Майка ми преди това се самоуби. Аз съм политически емигрант, бих казал дори „антикомунист“. Предпочетох свободата като избягах от Източна в Западна Германия, където започнах живота си от нулата. Имах по-голям брат, който беше комунист и имам по-малък брат, който остана в Швейцария, където баща ми след реабилитацията бе пратен като търговско аташе.

И не на последно място по значение бих създал осведоменост в училищата за комунистическия режим не само в България, но и в страните от Източна Европа. Бих включил в училищната програма материали (филми, книги) от и с очевидци от този ужасен период, както и организирани посещения на места на памет.

Например тук в Германия, продължават да излизат книги за последиците от двете диктатури. Съвсем пресни примери за това са: „Последиците от обединението на Германия: Психологически и социологически перспективи (психосоциално изследване) от цяла група автори, издадена 2023 г. Друго ново изследване е „Моят дядо, престъпникът: търсене на следи“ от Лоренц Хемикер, издадена 2025 г. за това как едно престъпление бележи цяло семейство през поколенията.

Специално за обществото в бившата ГДР ще дам пример с изводите, които психотерапевтът Ханс-Йоахим Маац от Хале анализира в книгата си „Задръстването на емоциите“, в която разглежда цялата бивша ГДР като болно общество, което се нуждае от задълбочена терапия. Фактът, че ужасяващо голям брой хора са се съгласили да работят като доносници за ЩАЗИ, Маац разглежда като едно от многото доказателства за широко разпространено емоционално запушване, което е било психосоциалната предпоставка за функционирането на наблюдението, доносничеството и потисничеството. Може да е проблематично да се обяви цялото общество за болно, защото в крайна сметка е имало граждани, които, макар и изолирани, са се опитвали в рамките на възможностите си да разчупят закостенелите структури. Също така именно непоколебимите граждани на ГДР в крайна сметка свалиха режима в Източна Германия. Въпреки това, четиридесет години социалистическа диктатура – а при по-възрастното поколение към тях трябва да се прибавят и годините на националсоциалистическата диктатура – са оставили неизличими следи в хората, които понякога са се запечатали дълбоко в лицата им или се изразяват в тяхната стойка.

Съвсем наскоро се сдобих с книгата „Досиетата на ЩАЗИ – зловещото наследство на ГДР“ на гражданския активист и бивш федерален президент Йоахим Гаук, издадена през 1990 г., която към днешно време е рядкост. Вие знаете, че Гаук беше първият председател на Комисията в Германия, която сложи под граждански контрол архивите на източногерманското Министерството на държавна сигурност, известно като ЩАЗИ.

Гаук разказва, че за него е било много травматично, когато на 11-годишна възраст е видял как баща му е „отвлечен“ от дома, изчезнал и е бил освободен едва 4 години по-късно и се е върнал при семейството си. Той е бил осъден като „военен престъпник“ в трудов лагер, защото е знаел за бягството на свой колега от ГДР в Западна Германия и в дома му е било намерено морско списание, отпечатано в Хамбург.

Паралелът с този спомен на Гаук е моята собствена съдба, когато на 8-годишна възраст пред класа ми в основно училище „Неофит Рилски“ в София бях извикана пред класа от тогавашната ми учителка „другарката“ Бобева и с сълзи на очи трябваше да кажа, че „баща ми вече не е мой баща“. Каква епохална победа на комунистическата педагогика над второкласник, син на класов враг!

- Доколко преосмислянето на едно тоталитарно минало помага на обществото да се справи по пътя към демокрация?

– Според мен разкриването на престъпленията на комунистическата диктатура и занимаването с тях е задължително условие за демократичното развитие на едно общество. Разглеждане на условията, целите и структурите на тоталитарния режим би трябвало да стане както в медиите, така и в областите история, социология, политически науки, право, медицина и психология. Това е незаменима предпоставка за създаване, развитие и укрепване на всяко демократично общество.

Днес, за първи път от края на Втората световна война, демокрацията в Европа и Северна Америка е в беда заради диктатора Путин и авторитарната администрация на Доналд Тръмп. В Русия не само че последиците от ужасната сталинистка диктатура не са разкрити напълно, но диктаторът и военният престъпник Путин е спрял този процес и мечтае за Русия, каквато е била преди 300 години. Президентът Тръмп, който изглежда мечтае за диктатура, започва вече да използва насилие срещу американските граждани.

Има и друг момент, който бих искал да спомена, защото ми се струва много важен. Става дума за семействата – децата, внуците и правнуците на хората от Държавната сигурност, охранителите в лагерите и затворите. Всички те са били част от апарата на насилието или са „изпълнявали служебните си задължения“. Те са съучастници на терора. От документи, публикувани на вашия сайт desebg.com, съм разбрал, че в началото на 1990 г. тогавашният министър на вътрешните работи ген. Атанас Семерджиев се е опасявал да назове публично точната цифра на служителите в Държавна сигурност, защото репресивният апарат на БКП е бил приблизително на брой колкото армията.

Сега си представете каква цифра би се получила за техните наследници – синове, дъщери и внуци и правнуци – потомци на извършителите. Тези хора са трансгенерационно свързани с веригата от фатални събития.
Интересно е, че когато човек започне да „рови” в стари архиви и документи, остава удивен колко много хора са били замесени в тези престъпления.

( със съкращения)