Да благодарим на българския президент през  1997 г., спести ни кошмар, подготвян от една развратена партия

Защото не сме се освободили от балканизма, освобождението ни от комунизма е така формално, така повърхностно и неубедително, казва пред Faktor.bg писателят, философ и хуманист

Интервю на Мая Георгиева

-  Г-н Бочев, днес е 4 февруари, но аз искам да ви върна на този ден през 1997 година. Напоследък в общественото пространство тенденциозно пробутват мита, че Георги Първанов и Николай Добрев от БСП едва ли не са спасили България от гражданска война като се отказали съставянето на второ червено правителство след провала на Жан Виденов. Защо се подменя и фалшифицира ролята на младия президент Петър Стоянов, който всъщност отказва да вземе папката с имената в новия кабинет?

-  Няма да е пресилено, ако кажем, че първите февруарски дни на 1997 г. бяха най-критичните за младата ни и неукрепнала тогава (неукрепнала е тя и до ден днешен – въпреки възрастта си) демокрация.  Критични бяха тези времена не само за демокрацията, а и за целокупната ни национална съдба. Колкото до героизма на Георги Първанов и на Николай Добрев,  той е съмнителен. Бих казал дори, че този съчинен в пропагандните централи на неокомунизма героизъм е плод на безмерното тщеславие и властолюбие на БСП. Ако не герои, то поне политици, загрижени за благото на Отечеството, щяха да бъдат Първанов и Добрев, само ако се бяха отказали доброволно, по собствено решение от мандата си. Тогава (и само тогава!) БСП щеше да има основание да претендира, че нейните лидери предпочитат благото на държавата пред държавната власт. Собствено решение БСП обаче нямаше - имаше само амбицията да властва, срещу която се изправи президентът и въпреки окастрените си от конституцията пълномощия предреши изхода от двубоя. А след като мандата им не беше приет, след като беше върнат от президент Стоянов и мандатоносителите изневиделица се намериха в небрано лозе, за какъв подвиг, за каква саможертва, за какво себеотрицание, за какво благородство, за какво родолюбие можем да говорим? Връщайки мандата в качеството си на държавен глава, чрез изпреварващия си ход Стоянов просто не им остави друг изход, освен да си вземат обратно скалъпената папчица и да се приберат като мокри пудели в партийната си централа. Ако  в онзи съдбовен за нацията час президентът не бе намерил куража да върне мандата, неокомунистите щяха да яхнат, както си знаят, държавната власт и деструктивният ни път обратно към дебрите на тоталитаризма щеше да бъде междувременно извървян. Злокобният комунистически девиз „с кръв сме я взели – с кръв ще я дадем!” щеше да се превърне в злокобна гражданска практика. За мен няма и капка съмнение, че по същия доблестен начин щеше да постъпи и предшественикът на Стоянов - президент Желев, но (случайно или закономерно) историческият момент възложи тази мисия на Петър Стоянов. Така че ако трябва да благодарим като българи на някого за спестения кошмар, това е на тогавашния ни държавен глава, а не на една развратена партия, преименувала се от кумова срама от комунистическа на социалистическа. 

-  Можеше ли Стоянов да постъпи по друг начин?

-  Той е израснал в семейство на жестоко пострадали от цинизма на комунистическия тоталитаризъм родители и осъзнавайки рисковете на собственото си политическо поведение Стоянов ясно разбираше, че да приеме мандата на БСП значи да запази президентството си, но  да се себеопозори и да опозори страната ни. Колкото до героизирането на Първанов и Добрев, то не ме учудва – наследниците на  комунистическата кауза имат нужда от героизиране, грандоманията, театралниченето, и героическата мимимкрия са техен вековен ресурс. Само себегероизирайки и себеглорифицирайки се неокомунистите могат да прикрият зад мантията на високопарните приказки собствените си безчинства. Техният симпатизант Брехт писа навремето: „Тежко на една нация, която има нужда от герои.” Тежко и на една подобна партия. Партия, която и до днес оправдава морално престъпния Народен съд като историческа необходимост. Какво да се прави – най-сигурният начин да узакониш едно беззаконие е като го провъзгласиш за добродетел. 

-  В онези повратни дни реални ли бяха опасенията да се стигне до гражданска война, каква цена щяхме да платим?

-  В онези кънтящи от протести дни и нощи гражданската война не просто чукаше на вратата, тя беше вече пламнала с пожарищата в Народното събрание. Ако съединението прави силата, разединението ни прави безсилни пред насилието на разярените маси. И това разединение бе налице. Цената (морална,  политическа, но и екзистенциална), която всички ние щяхме да платим, бе най-високата - реки от кръв и сълзи. Петър Стоянов осъзна недопустимостта на тази цена и я отхвърли. Първанов и Добрев, както и БСП като цяло, също осъзнаха тази цена, но бяха готови да я приемат, само и само за да властват. А морално погледнато, това е една много сериозна разлика, нали? Разлика на живот и смърт – на смърт разлика.

-  Реално ли е героизирането на Първанов и Добре, вторият едва ли не е канонизиран в БСП?

-  Всяка недемократична, всяка тоталитарна партия изпитва насъщна и ненаситна потребност от възвеличаване, от герои, героизми и канони – така, както всеки злодей се нуждае от морално алиби за аморала си. Разместването, преобръщането на нравствените понятия е органиката на всяка безнравственост. Така че нищо учудващо няма – канонът, фасадата, преливащата от самохвалство еднопартийна идеология закономерно бяха превърнати в легитимация на безчестието.

- Защо обаче в средите на разбитите десни  се подценява ролята на Стоянов и СДС, и сякаш онези важни за демокрацията дни, които се оказаха решаващи за евроатлантическото бъдеще на България, са избутани в забрава?

- Ще кажа нещо, за което масите, които никога не са ми били любими, могат и да ме линчуват. В онези размирни години общественото ни съзнание не беше съзряло за демокрация - не е съзряло, както подсказва и актуалната политическа ситуация, то и до ден днешен. Съзрели бяха само броени политически личности или (в най-добрия случай) кръгове. Това  съзряване не става с ентусиазирани пориви за един исторически миг или по ведомствен път - за да бъде солидно и трайно, съзнанието за демокрация трябва да е плод не на краткосрочна революция, а на дългогодишна, на вековна, на хилядолетна еволюция. Когато веднъж, малко преди смъртоносния атентат на моста Ватерлоо над Темза, разисквах с Георги Марков Бога и света в този смисъл, той ми каза: „Митко, че ще се освободим един бъдещ ден от комунизма, за мен няма и капка съмнение. Кога и как обаче ще се освободим от балканизма, акълът ми не стига.” Не стига и моят – по-умен от Георги не съм. Въпреки всички недоумения обаче, едно е ясно като ден - именно защото не сме се освободили от балканизма, освобождението ни от комунизма е така формално, така повърхностно и неубедително. Дълбоката и невидима с просто око причина се корени в обстоятелството, че цяла една хилядолетна история ние, българите, все сме били освобождавани и никога себеосвободили се. Ние сме си по традиция освободим народ – затова не сме и народ свободен. Защото всяко едно привнесено освобождение, всяко едно освобождаване отвън крие рискове от ново, модифицирано робство. Истинско освобождаване може да бъде само себеосвобождаването. Но това е друга тема. Казаното е индиректен отговор на въпроса Ви, защото е подценявана ролята на СДС и на Петър Стоянов в утвърждаването на националния ни процес на демократизиране. Ами защото поради дефицит на съзнание за историчност, по зловредна традиция у нас днешният ден е не, както би трябвало да бъде, ученик на вчерашния, а негов палач. Казано по-общо, ролята на СДС и на Петър Стоянов се подценява, защото се подценява и самата демокрация – става дума за едно и също подценяване, подценяването на демократите формалнологически значи подценяване и на демокрацията като явление. А това й подценяване неминуемо и винаги е предвестник на предстоящи беди, то става несъмнено за сметка на диктатурата и нейното господство – както физическата и политическата природа не търпи празно пространство, всяка опразнена там от една теза ниша се запълва начаса от нейната антитеза. Дори да е невидима в момента, дремещата в подполието диктатура е несъмнено налична като потенциална опасност за националното ни бъдеще. Бъдеще, в което въпросната папка на мандатоносителя може и да бъде приета, може и да не се намери един бъдещ Петър Стоянов, който да я върне. Какво да се прави – човек е така устроен природно, че рефлексът му за робство е не по-малко насъщен, не по-малко буден и витален от рефлекса му за свобода. Ще победи онзи от двата рефлекса, който самите ние подхраним. И още нещо в този план: Нито Иван Костов, нито хората около него имаха екзистенциалния формат, притежаваха широтата и кръгозора да понесат популярността на Стоянов на родна земя и афинитета на западните лидери към него. Не само противниците - и привържениците на президент Стоянов

не се радваха нито на едното, нито на другото. А както знаем от историята, за която все не ни достига и не ни достига съзнание, у нас завистта е велика национална сила.

-  Вие бяхте в екипа на предишния президент  Желю Желев, имаше ли алтернатива огромния скок във външната политика, който постигна Стоянов - внасяне на българската кандидатура за членство в НАТО-17.02.1997 г, подготовка за подписване на споразумението с МВФ и въвеждане на Валутен борд, заставането на български държавник редом да световни лидери като Бил Клинтън и Тони Блеър?

-  Знаете ли, и без да съм марксически детерминист, струва ми се, че всяко време излъчва и формира собствените си политически и държавни лидери. Между ситуация и водителство съществува една каузалност, една колкото невидима, толкова и несъмнена диалектическа взаимосвързаност, както между байрак и байрактар – те са не само съотносими, а и релевантни. Желю Желев си тежеше по свой начин на мястото си като президент, на мястото си тежеше по своя си начин и президент Стоянов. Въпреки формалните им различия, двамата бяха, двамата са органиката на една и съща кауза – каузата на демокрацията и просперитета, на обезпечените човешки права и граждански свободи, на цивилизоваността и на националното ни добруване. Малко неестествено е така да говоря тъкмо аз, който съм физически участник в предизборната кампания на Желю срещу Петър Стоянов – понамирисва като че ли на фасадност. Фасада обаче няма – в случая фасада е и същността, аз съм искрен до кокал. На моите натрупани години човек трябва да внимава какво изрича – съдбата може и да не му даде, да не му предостави време да се коригира. Късно, късничко ми е вече, както казваше един мой гениален приятел и брат по перо малко преди смъртта си, да се развращавам. Бих казал дори, че споменатите предпрезидентски избори бяха не само неуместни, а и ненужни, докато различията между двамата кандидати бяха по-скоро формални – тях ги разединяваха несъществености, а ги обединяваха съществености. Сам Желю напусна този свят с най-добри чувства към Стоянов – и последният хранеше (жив свидетел съм, че ги храни и до днес) подобни чувства към предшественика си. С ясното съзнание, че ролята на Желю в прехода ни към демокрация е незаменима, уникална. Без ни най-малко до кокетира, в онези драматични и несигурни времена през края на 80-те и началото на 90-те Желю ми споделяше, че в най-кошмарните си представи се е виждал неведнъж изправен пред  екзекутивен взвод. Той бе благороден в намеренията си и честен дори в и заблудите си – неслучайно в едно свое мемоарно есе го нарекох рицарят без броня. Явно националното ни политическо съзнание нямаше капацитета да понесе толкова честност – тъкмо затова мандатът на Желю приключи преждевременно, преждевременно приключи мандатът и на Петър Стоянов. Задачата на Желю като държавен глава бе да предотврати задаващите се граждански размирици, да обедини нацията, да консолидира и мобилизира вътрешнополитическата ситуация на път от робството към свободата. И той го стори с много несметни рискове, влагайки цялата си същност в тази си доблестна мисия. Това го превърна още приживе в историческа фигура. Петър Стоянов пое и продължи щафетата, но задачите, пред които той бе изправен, бяха и старите, и нови, малко по-различни. Бяха непредсказуеми и динамични времена – гражданските реалии бяха по-скоротечни и непредсказуеми и от гражданските ни копнежи. Годините, в които Стоянов президентстваше, поставиха на дневен ред с историческа неумолимост нелеката задача не  само да излезем от суровата сянка на имперски Кремъл, а и да се приобщим към цивилизования свят – първото все още не значи второто. 

Тук пък се оказа незаменима ролята на Петър Стоянов. Разкрепостен и осъзнал новото ни място в новата политическа карта на света, безпогрешно доловил и последвал светския дух на времената, той направи неимоверно много за приобщаването ни към Евроатлантическата общност, без чиято протекция и без чиято закрила бяха немислими не само утвърждаването на демократическите ценности, а и, както подсказа последвалата експанзия на великоруския шовинизъм, опазването на националната ни сигурност. Бих казал дори, че неговият личен принос, неговите лични усилия ни превърнаха в членове на НАТО – едно членство, което на фона на днешните кремълски попълзновения се оказа съдбовно за суверенитета ни. И едно членство, което можеше и да не се състои – президент Стоянов го инициира, за да не кажа наложи, срещу съпротивата дори на много от собствените си съотборници в ръководството на СДС. Същевременно Стоянов допринесе много и за еманципиране на държавата ни на международния паркет – много от най-именитите световни лидери като Бил Клинтън, Тони Блеър и много други западни държавници и конгресмени от първата фаланга станаха негови лични приятели, а оттам – приятели и на страната ни, и на всички нас, гражданите на тази страна, радетели за националната ни кауза в превратностите на голямата политика. Едно  скъпоценно наследство, което днес под президентството на Радев и под вицепремиерството на Нинова може да бъде и обезценено и пропиляно. За зла участ на всички ни…