Милен Максимов
Покрай кръглата годишнина от трагичните събития през пролетта на 1943 отново усилено се спори около т.н. "спасяване на българските евреи" (и "неспасяването" на онези, живеещи сред българи, но н е п о л у ч и л и българско поданство). Споменаха се имената на сънародници, които с риск за собственото благополучие са предприели действия за да се спре насред път извършващото се престъпление (военно и общочовешко). Сред тези имена срещнах и името на Тодор Кожухаров.
Реших да споделя някои мисли по този повод. Тодор Кожухаров (книжка с негови пътеписи, по чудо оцеляло от пълното унищожение на произведенията му, лежи на масичката до писалището ми и от време на време я прелиствам) е впечатляваща и трагична фигура, знакова за една влиятелна, а днес на практика забравена част от тогавашната българска интелигенция.
Слагам го в една редица с идващите ми спонтанно на ум Данаил Крапчев, Йордан Бадев (също жертви на следдеветосептемврийската разправа), Стефан Попов, Христо Огнянов - те двамата, оцелели само защото "събитията" ги заварват в чужбина и тя им става горчива съдба за винаги. Димитър Талев е също от тази редица...
Това са все хора-патриоти, преживели "Европейската война" и трагедиите на националните катастрофи (питал съм се как въобще са могли да живеят след възторга, възхода и после пълния крах на надеждите, жертвите, лишенията на фронтовете през 1912-13 и 1915-1919, как дядо ми е можел да гради след това семейство, да води "нормален" живот, да строи и обича - за жалост никога не съм можел да го питам лично)...
Та хора като Кожухаров, отличаващи се освен с горното също и със силно развито социално чувство, което ги довежда до Сговора, на основа на опита си от предходния крах и заради формиращата личностните им структури вярност на националния идеал за обединение на българския народ, стоят в онзи години пред невъобразим за нас, от днешния ни опит и развитие избор: за да спасят този 'идеал' и за
да се противопоставят на конкретно надвисналата над България болшевишка заплаха,
да изберат и дори се съюзят с другата страшна напаст на ХХ век - национал-социалистическата/фашистката.
Дилема страшна и чувството за обреченост, за съмнение, колебание, критика към съпътстващите избрания път прояви и феномени, въпреки всички надежди и илюзии от края на 30те и началото на 40те пронизва (според мен) прославената тогава публицистика на директора на вестник Слово 'Щабскапитан Копейкин'.
Това трагично решение - надеждата за спасяване на Македония, на македонските българи и спасяването на Царството от подривните действия на Коминтерна да стане за сметка на приемането и дори съюзяването с другите диктаторски и тоталитарни системи в Европа тогава, е било избор, за който може само да сме благодарни, че е спестен на нашето (незаслужено) облагодетелствано поколение.
За едни, като цанковистите, този избор е свързан с прилагане на прекомерна жестокост за постигане на политическата цел - "спасяване" на България. За хора на перото като Т.К. цената е сподавяне на собствените съмнения от избрания път, придържане към илюзорната надежда, че силният режим, силните водачи са нужни само временно, докато се преодолее настоящата криза и пр. От наша, днешна гледна точка, четейки (почти напълно невъзможните вече за достъп) редове на Т.К. от онова време, разбира се изпитваме чоглаво чувство от самозаблуждаването му (и негово, и на Талев в тогавашната му публицистика и на много други!), че Германия може да донесе решение и спасение...
Но дори само цитат от неговата реч от 1943 г. в Събранието в подкрепа подписката на Димитър Пешев ни показва един дълбоко морален и смел човек, попаднал в страшно, прокобно време, но не подчинил се на най-низките тогавашни мании и човешки падения:
„Господа народни представители! Аз съм един от тези, които подпиcаxа писмото на г-н Пешев, заpади което той така жестоко днес пострада. И аз съм длъжен да се мотивирам защо подписах това писмо. Аз подписах това пиcмо, г-да народни представители, защото никога не съм бил антисемит. Не само никога не съм бил антисемит, но и никога не съм влизал в разбирателство с мотивите, поради които германският народ се е обявил за враг на семитите. Германският народ може да си определя отношението по този въпрос както си ще. Обаче всеки от нас, като гражданин или народен представител, може да има свое становище по този въпрос“.
Пишейки тези редове за Т.К. не мога да пропусна ролята му на непосредствен свидетел на престъплението на Съветите в Катин и на пръв вестител за него в България - всъщност вероятно именно "Катин" и ярката му публицистика срещу Сталин и болшевизма са причината за включването на Т.К. в разстрелния списък през 1945.
Цената на разкриването на истината за болшевишкия режим е самоизбраната слепота за античовешката същност на германския режим на националсоциализма, е илюзията, че от този режим може да се очаква каквото и да е добро за България или за другиго по света.
Трагична, ужасна съдба, на която са били обречени тези наши предшественици.
Особено такива абсолютно честни и безкористни като Тодор Кожухаров, макар и от наша днешна, несравнимо пò опитна и 'просветена' гледна точка, противоречиви хора. Припомням само неговите прощални редове към децата му, когато през август 1944 г. отказва да се включи в задграничното правителство на А.Цанков:
"Мои деца, преди пет минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на смърт, а вас на много страшни изпитания... за което ви моля от сърце да ми простите... Бе ми предложено да вляза в състава на задграничното правителство на Александър Цанков, да стана емигрант... но аз не мога да стана спикер на Радио Донау и да лая срещу моя народ и страна".
Людмила Стоянова писа в свое уникално просветително есе за Тодор Кожухаров:
"Като улики пред съда ... натежават текстовете и изказванията му в антикомунистически и антисъветски дух и пропагандните му публикации, подкрепящи германското оръжие. Отворен към бъдещето остава въпросът в равновесие ли са историческата вина на депутата-публицист и писател и отреденото му възмездие, съответства ли наказанието на греха..."
Тодор Кожухаров готви в затвора отговор на обвинението на т.н. "Народен съд":
"...Цели 20 години честно и безкористно служих на България. Богатство не събрах и когато ме арестувахте, можах да оставя на жена си 1000 лева. Два пъти бях раняван, последните години поради жестока рана в гърба живях като мъченик и едва лани ме обявиха за 60 процента инвалид. Изгубих нозете си и здравето си, готов съм да дам и живота си, ако това е полезно за България."
Разбира се, както и другите и той не е получил възможност да изрече тези си последни слова.
Затова пък, когато извеждат обречените на разстрел в нощта на 1 февруари 1945 г. (съгласно мълвата) Тодор Кожухаров единствен се провиква: "Не трябва да плачем за нас, а за България" и запява химна "Шуми Марица". Един от "народните" милиционери го застрелва (или разбива главата му с приклада, съгласно друго предание)...
Завършвам с дълбокото си убеждение, колко е трудно и несигурно да съдим с нашите днешни морално-етични мерки личности от миналото (не говоря разбира се за такива, пряко извършвали безспорни престъпления!), ние, които никога (досега поне) не сме изпадали в подобни на техните екзистенциални, фатални дилеми...