Преди няколко дни, на 3 ноември група учени с хуманитарен профил пуснаха открито писмо до премиерите и външните министри на България и Северна Македония. От българска страна това бяха добре познатите лидери на т.нар. неформален Кръжок на софийските македонисти (КСМ) – Дечев и Бечев, подкрепени от Маринов и Везенков. За разлика от предишни техни подобни акции, когато успяваха да привлекат на своя страна като подписници по-широк кръг от свои единомишленици-македонисти (до 50-60 души, което вероятно е и максималният техен брой и сред които се бяха намърдали дори одиозни фигури на тоталитарния режим), сега отборът им е доста рехав. Явно
става все по-трудно да се намира подкрепа за отявлената анти-българска реторика,
която въпросните лица пропагандират в последните години.
Това е видно и от данните от най-новото социологическо проучване* за нагласите в обществото ни по отношение на допускането на РСМ в ЕС, без да е постигнато съгласие за общото ни минало – 83,8% от допитаните са против! Само 10,2% от българите смятат, че е редно да дадем подкрепата си, независимо от незачитането на историческата истина от страна на Скопие, и само 4,5% са отговорили, че България трябва безусловно да признае македонския език! Огромната част от сънародниците ни са на мнение, че преди да стане пълноправен член на ЕС, РСМ трябва
да спре с антибългаризма, на който продължава да изгражда своята идентичност,
както и с говора на омраза и подмяната на исторически факти.
Но да се върнем на Кръжока на софийските македонисти, които са на противното мнение и видим кои са ключовите елементи на тяхната позиция, които те се опитват да наложат в общественото пространство през последните години:
1. Съгласяване с тезите на македонизма, наложени с терор и репресии по време на тоталитарния сърбокомунистически режим в Югославия. Независимо дали открито ги повтарят, или ги обвиват във витиевати релативистични либерални формулировки, те неизменно настояват за тяхната правдивост и се стремят към незабавното и безусловно приемане на Северна Македония в ЕС, ведно с тежкото ѝ тоталитарно идеологическо бреме, почиващо на темелите на анти-българизма.
2. В своите отворени писма и публични изказвания припадниците на КСМ тенденциозно не отправят критики към днешните поддръжници на тази анти-българска идеология сред управляващите, обществениците, учените и медиите в Скопие, нито към техните предшественици от времето на диктатора Тито. Не ги убеждават да приемат либералните тези за „множествени интерпретации на миналото“, за да допуснат правдивостта и на българската позиция, а оттам да се подобрят междусъседските отношения. Навместо това, те винаги нападат българските власти и институции за техните решения и действия, свързани с отстояването на националния интерес на България.
3. Упорито избягват да дискутират истината за генезиса на македонизма и твърдят, че той е резултат от нормалния еволюционен път за създаване на днешната македонска нация. Затова, нека отново припомним фактите за него:
- македонизмът е изкуствена доктрина, създаден от сръбски политици и учени след 1860г.
Дотогава те не поставят под съмнение българската принадлежност на населението в Македония, като дори в Белград се издават книги, които потвърждават този факт (като напр. „Народни песма македонских бугара“ на Ст. Веркович). След създаването на организирано българско националноосвободително движение и учредяването на Българската Екзархия, сръбската политика се променя към планове за завладяване на западната част от българското етническо землище чрез подмяна на националното съзнание на местните българи, срещу което остро реагират водачите на българската борба Раковски, Левски, Каравелов, Ботев и др. Сръбските аспирации постепенно намират своя доктринален облик в македонизма. Негов основоположник е Стоян Новакович - привърженик на панславизма и създател на великосръбската
доктрина за сръбска хегемония на Балканите
Той разработва и налага македонизма като инструмент на сръбската колонизаторска политика в Македония, чрез който да се противостои на българския характер на областта. Поради силното българско чувство на населението, той вижда начин за провеждане на сръбските интереси не в директния конфликт между сръбската и българската идея, а в подмолното отцепване на македонските българи чрез прокарване на македонизма, според който те били „аморфна маса славяни“, различни от българите и могат да станат българи или сърби, в зависимост от това коя държава ги владее. За целта освен масирана пропаганда той предвижда и изготвянето на нови буквари на „македонски“, които да бъдат със смесено съдържание между местните диалекти и сръбския език, написани със сръбската азбука, като това бъде първа крачка за тяхното сетнешно посърбяване.
- първите поддръжници на македонизма от Македония - Темко Попов, Наум Евров и Коста Групчев са сръбски платеници, които развиват дейност извън самата Македония. Темко Попов, който променя името си на Попович, е син на предателя на Димитър Миладинов и е агент на сръбското националистическо дружество „Св.Сава“, което има за цел провеждането на великосръбска политика на посърбване на населението в Македония. Коста Групчев е сръбски и руски шпионин, служител в сръбското посолство в Цариград, учител в сръбската гимназия и ръководител на сръбската книжарница в Цариград, издател на сръбския печатен орган „Цариградски гласник“. Тези тримата опитват да организират в София кръжок под името „Таен македонски комитет“, който да пропагандира отделна македонска народност**. След неуспеха на това начинание те работят със сръбското правителство в Белград и под водачеството на Новакович създават „Дружество на сърбомакедонците“** със седалище в Цариград, което издава и планирания от него „Македонски буквар“. Целите им са отказване на македонските българи от Българската екзархия и създаването на отделна Охридска архиепископия за тях, вдъхване на просръбски дух и омраза към българите, изгонване на българските духовници и учители от Македония, създаването на отделен „македонски“ език, премахването на всички български изрази от говоримия език и заместването им със сръбски и др.
- българското население в Македония не проявява интерес към идеите на първопроходниците на македонизма. Отделни общественици, като Кузман Шапкарев, Атанас Шопов, Христо Шалдев и др. подлагат на унищожителна критика идеите и дейността им.
- след краткотрайна 2-годишна дейност, Новакович обявява продължаване на идеята за сърбизация на населението в Македония чрез издаването на учебници директно на сръбски език, поради липсата на интерес към тези на македонски диалект. Тази идея е широко приложена на практика след сръбската окупация през 1913 г., когато македонците са обявени на „южни сърби“.
- през 1902 г. в Белград от сръбските възпитаници и платеници Стефан Дедов и Диаманди Мишайков е учреден „Македонски клуб“**. Той започва да издава вестник „Балкански гласник“, който пропагандира идеята за национален сепаратизъм сред македонските българи – че те са народ, различен от българите, че са жертва на чуждите пропаганди (българска, сръбска, гръцка), че говорят отделен език, че трябва да бъде прогонена Българската Екзархия от Македония.
- през 1902г. Стоян Новакович инициира създаването на „Славяно-македонско научно и литературно дружество“**, докато е посланик в Санкт Петербург. Сред неговите членове са различни бивши стипендианти на „Св.Сава“ и ранни македонисти - Димитър Чуповски, Кръсте Мисирков, Стефан Дедов, Диаманди Мишайков и др., които Сърбия щедро спонсорира.
- продължител на идеите на Новакович е Йован Цвиич, според който македонското славяноезично население няма развито народностно чувство и е предразположено да се превърне в сърби или българи, според конюнктурата. Той счита Македония и Шоплука за изконни сръбски земи, а българите на изток от тях – за татари. Тази реторика е на въоръжение сред македонистите в РСМ и днес.
- друг идеолог на македонизма е Милутин Гарашанин, син на сръбския национален идеолог Илия Гарашанин. Министър-председател на Сърбия, който заедно с крал Милан обявява война на България през 1885 г. Той е инициаторът на сръбската пропаганда в Македония, която според него освен на македонизма, трябва да разчита и на сътрудничеството с турците и гърците срещу българския дух на населението. Негови сподвижници са Милош Милоевич, Никола Пашич, Панта Сречкович, Йован Ристич, Спиридон Гопчевич и др. сръбски шовинисти, които работят за разпространяването на сръбска учебна литература и за привличане на деца от Македония за обучение в сръбски училища, които след това да бъдат използвани за цели на сръбската пропаганда.
- оръдие на македонизма в определени периоди от своя живот е и Кръстю Мисирков, обявен за „македонецот на 20-ти век“. Той е сръбски възпитаник, стипендиант на дружеството „Св.Сава“ и платеник на Новакович, който изкупува голям дял от тиража на неговото основно произведение „За македонцките работи“ (финансирано от Русия). Неуравновесен във възгледите си, все пак през по-голямата част от живота си той е на про-български позиции и активно работи за българската идея от Русия, Бесарабия и България, като
подлага на критика сръбската и руската политика за отродяване на македонските българи
В началото на миналия век неговите спорадични становища на ранен македонист не намират отзвук, той е преоткрит десетилетия след това от македонистите, които след решението на Коминтерна от 1934 г. за подкрепа на тяхната идеология започват да търсят историческа обосновка за своята доктрина.
- до Втората световна война, македонизмът не намира последователи вътре в Македония, а Сърбия официално третира славянското население не като македонско, а като сръбско. Дори на прословутото събрание на АСНОМ, на което се решава създаването на независима македонска държава, водачите-комунисти заявяват, че са продължители на делото на илинденци и ВМОРО, а не на ранните македонисти.
- накрая, ще приведем два цитата от бащата на македонизма - Стоян Новакович, за да подчертаем още веднъж в какво се изразява той: ''Като не можем да ги посърбим, нека поне на първо време да откъснем това население от българския народ, създавайки му илюзията, че то е една отделна нация. Ако това стане, тя ще бъде малка и слаба, и ако в бъдеще влезе в границите на Сърбия, лесно може да бъде посърбена.", както и: ''Не бива да противопоставяме на българщината сърбизма. Това няма да донесе нищо. По-добре ще бъде тя да се измести с "македонизма".
4. Отказват да признаят залегналото и в Договора за дорбосъседство, сътрудничество и приятелство понятие „Обща история“, като вместо него се борят за налагането на „споделена“ или „преплетена“ история, в унисон с македонските историци.
5. Премълчават факта, че Скопие от три години не е направило нищо за развитието на добросъседството и изчистването на спорните въпроси и реално отказва да изпълни подписания Договор. Наред с това, манипулират обществеността, че македонската страна била добронамерена, модерна и прогресивна, а българската била враждебна и закостеняла в исканията си.
6. Отричат изкуственото и насилствено създаване на македонската нация и език. Според тях, нациите и езиците не се създавали с декрети, а само еволюционно, но премълчават редица факти, които доказват противното:
- декретът от 1913 г., според който Вардарска Македония в състава на някогашното Кралство на сърби, хървати и словенци става Южна Сърбия, а населението е обявено за южни сърби;
- декретът от 1929 г., когато се установява диктатурата на крал Александър Караджорджевич и се променя името на държавата на Кралство Югославия, като Вардарска Македония е обявена за Вардарска бановина, населена със сърби;
- резолюцията по македонския въпрос и по ВМРО (обединена) на Балканския секретариат на Изпълнителния комитет на Коминтерна от 11 януари 1934 г., с която се приема наличието на отделна „македонска“ нация;
- решенията на Сталин и Коминтерна за създаване по същия начин на „добруджанска“ и „тракийска“ нации;
- решението на Коминтерна за създаването на „молдовски“ език, различен от румънския;
- решението на ЮКП за създаване на „черногорска“ нация от 1940 г.;
- декретите на АСНОМ от 02.08.1944 г. за създаването на нова „македонска“ нация и за създаването на нов „македонски“ език;
- декретът на Тито от 1945 г. за създаването на комунистическа федеративна Югославия, в която Вардарска Македония е включена под името Народна, а по-късно Социалистическа Република Македония. Този път населението е обявено за македонци, сред които живеят народности като албанци, турци, сърби, и други малцинства;
- решението на комисията на АСНОМ за създаване на нови „македонска“ азбука и правопис от 1945г.;
- декретът на Тито за създаване на „босанска“ нация от 1974 г.
7. Отричат факта, че още през средните векове славяните престават да бъдат просто славяни, а се оформят като отделни народи на българи, чехи, хървати, поляци и др., както и че населението в Македония е имало развито народностно чувство, засвидетелствано в редица исторически извори.
8. Премълчават факта, че от всички народности, които са населявали Македония, след 1945 г. единствено българите „изчезват“ и се превръщат в етнически „македонци“. Това противоречи на опорката за „естествено развитие“ на създаването на новата нация, защото по същество тя е замислена като начин за отродяване точно на македонските българи от техните сънародници в България, докато по отношение на сърби, турци, власи, албанци и други тя е индиферентна и съответно те спокойно запазват своето национално самосъзнание.
9. Пренебрегват наличието на българи в Албания, мълчат за тяхната борба за запазване на българското им народно чувство и най-вече за несъответстващия на македонизма факт, че въпреки, че никога в последните няколко века не са били подвластни на България, те не са останали „аморфни славяни“, нито са се превърнали „еволюционно“ в македонци, а са съхранили своята българска етническа принадлежност.
10. Наричат националните истории „интелектуални построения“, тоест субективни измислици, което отрича наличието на обективни исторически документи и свидетелства за миналото.
11. Манипулират с невярното твърдение, че „съвременната историография отдавна е приела съществуването на множествени интерпретации за миналото“. Това може би е вярно за някои от техните тясно специализирани вътрешноакадемични хуманитарни дискусии, но далеч не е общовалидно за световната историческа наука. Няма национална държава, която да е възприела „множествени интерпретации“ за своята история, които на всичкото отгоре да не почиват на исторически факти и да ги е имплементирала в своята историография, учебници и документи. Напротив, целта на историческата наука е да представи обективен и истинен разказ за миналото, за което тя разполага с нужния инструментариум и методология. Когато има множество теории за даден исторически въпрос, целта на историографията е те да бъдат разгледани от историците научно и аргументирано, докато не се приеме за меродавна една от тях като най-обоснована, а другите да бъдат оборени и пратени в забвение.
12. Когато говорят за неясен и „аморфен“ народностен характер на населението на Македония преди 20-ти век, пропускат да посочат факта, че
българското възраждане започва именно от Македония
с цяла плеяда книжовници като Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, Теодосий Синаитски, Димитър Македонски, братя Миладинови, Йордан Джинот, Георги Динков, Райко Жинзифов, Григор Пърличев и редица други, които нямат никакви колебания относно своята етническа принадлежност. От там започва и борбата за самостойна българска църква. През 1829 г. български първенци от Скопие, начело с хаджи Трайко, отправят искане до Цариградската патриаршия за български владика - дълго преди да може Екзархията да извърши вменяваното ѝ от македонистите злокобно „индоктриниране“ на „етническите македонци“ в българи.
13. Обвиняват всички, които се обявяват за защита на историческата истина и националните ни интереси в зависимости от Белград и Москва. Същевременно премълчават факта, че господстващата в РСМ идеология на македонизма е създадена и поддържана именно от Сърбия и Русия, които виждат в нея най-ефикасното средство за провеждане на собствените си интереси, насочени към разединението на българския народ, както и като способ за вкарването на нов „троянски кон“, чрез който да внесат нестабилност и враждебни про-евразийски политики в ЕС.
14. Премълчават факта, че много от ранните и късните македонисти като Смиле Войданов, Димитър Влахов, Павел Шатев, Петър Шанданов, Кръстю Мисирков, Георги Пулевски, Панко Брашнаров, Венко Марковски, Киро Глигоров и др. са непостоянни в македонизма си, декларират българската си етническа принадлежност в различни периоди от живота си, а част от тях не го приемат изцяло или се отричат от него на по-късен етап.
15. Избягват да говорят за лъжите и фалшификациите, на които е основан македонизма***, и чрез които насилствено е облъчвано населението в РСМ в продължение на десетилетия. Това де факто е най-големият проблем пред обществото там – не приемането на истината per se, което само може да ги направи свободни и да открие пътя към едно по-добро бъдеще, а осъзнаването, че
поколения наред са били родени и възпитани в лъжи
Това е равносилно на приемането на новината, че човек е осиновен, а не роден от хората, които мисли за свои родители. Истината понякога боли, но в общ план лекува. За разлика от нея, лъжата убива.
16. Умишлено не апелират за някаква елементарна реципрочност, или поне проява на добра воля и прагматизъм от македонска страна чрез реални действия към подобряване на междусъседските отношения във всички сфери – икономика, култура, инфраструктура, туризъм, далекосъобщения, медии. Напредъкът по всички тези направления от десетилетия е блокиран от Скопие, въпреки захаросаните приказки и заявено желание за работа по тях. За това време България многократно демонстрира своята подкрепа и загриженост – признаване на държавата, оказване на икономическа помощ по време на югоембаргото с храни, суровини и горива, подаряване на военна техника в трудни моменти, връщане на дневен ред на въпроса за приема в ЕС по време на нашето председателство, иницииране на берлинския процес. От отсрещната страна досега сме получили единствено обиди, заплахи, блокирания, лъжи и баламосване. И неистово желание
да се откажем от собствената си история, за сметка на сърбокомунистическите лъжи и манипулации
17. Никога не говорят за наличието днес на българи в РСМ, за техните потъпкани права и свободи, за тяхното мнение по актуалните въпроси и най-вече за тяхното отношение към македонизма. А то е същото, като това на славните водачи на македонското революционно движение Даме Груев, Тодор Александров, Иван Михайлов. Въпрос на чест и лично достойнство за всеки човек е с възгледите на кого би искал да се съгласи – с тези на великите македонски герои, които винаги са се декларирали като българи, или с тези на сръбските шовинисти, които са били техни врагове.
След като разгледахме основните характеристики на вижданията, действията и идеите на припадниците на КСМ, остава да си отговорим на основния въпрос:
какви са техните цели
Основният извод, който можем да направим, е че те са не просто против злободневното евентуално налагане вето (което разбира се, само по себе си е негативен и краен вариант за действие от наша страна) - те са
против България
За това говори тяхната дългогодишна обществена дейност, която ние като потомци на македонски българи наблюдаваме с неприязън. Без да претендираме за изчерпателност, ще изброим следните техни изявления: те бяха против самото сключване на Договора (тогава апелираха да не се прекратява българската политика на безусловна подкрепа с искане за неговото подписване и съответно за включването в него на условия от наша страна), после бяха против червените линии на правителството, против становището на БАН за езика, против Рамковата позиция и резолюцията на българския парламент, против работата и мнението на членовете на Съвместната комисия, против Меморандума за отношенията между нашите две страни, против предупрежденията, че можем да наложим вето.
В цялост, те винаги са били против отстояването на истината и против усилията за съхраняване на българското културно-историческо наследство. Единственото, което ги интересува (и за което по всяка вероятност някой външен фактор ги подпомага), е да
защитават сърбомакедонизма и да работят за неговото цялостно вкарване в ЕС,
без никакви промени на титовите постулати и съпроводен с максимум омраза към българите - и у нас, и край Вардар.
Но нека все пак завършим оптимистично. Един от учените, подписали последното отворено писмо, за което стана дума в началото - д-р Катерина Колозова (висш научен съветник, редовен професор и директор на Института за обществени науки в Скопие). В свое интервю за българска телевизия**** два дни по-късно има смелостта и доблестта да признае, че Гоце Делчев е бил етнически българин. Отправяме апел към останалите подписали писмото македонски учени, както и към проф. Драги Георгиев и премиера Зоран Заев – нека най-после и те да признаят публично, че Гоце Делчев се е самоопределял като българин, да го запишат по този начин в учебниците си, а след това да оставим учените от хуманитарните науки да си го тълкуват, както искат!
Ето какво точно каза д-р Колозова - дано всички от македонска страна я чуят добре и предприемат нужните храбри стъпки към признаването на историческата истина:
„Има една точка, за коя може и мора да се согласиме дека е точна. Например не е спорно дека Делчев се декларирал како бугарин. Тоа не е спорно. Фактите го говорат, и документите го говорат тоа. Интерпретациата почнува от точката на поставуванье прашане што значи тоа за нашата история, што значи тоа за българската история? И дали етничката идентитетска определба на Гоце Делчев има ефект или нема ефект връз создаваньето на идеята за автономна македонска нация? Тука веке почнува дискусията, тука вече има интерпретация."
*социологическото проучване
**всяка прилика със съвремието не можем да наречем „просто случайна“
***част от фалшификациите, на които е основан македонизма, можете да видите тук
****Интервюто с проф.Колозова, интересното е след 7-ма минута