Ако подминем комунизма и оставим да бъде забравен, сме склонни да го повторим“, казва пред Faktor.bg богословът, който е автор на книгата „Репресивната политика на комунистическата власт срещу Православната църква в България (1944 – 1964 г.)“
Интервю на Васил Василев
- Д-р Каравълчев, описвате репресиите на тоталитарния режим над Българската православна църква в периода 1944-1964 г. Кога точно започват гоненията срещу свещеници и монаси и в кои години те са най-свирепи?
- Годините от 1944-1964 г. са интересни с това, че се поставя началото на комунистическия терор в България. Тогава на власт идва нещо непознато, което е наложено не от тежненията на народа ни, а от отвън. Например, в Гърция има много повече симпатизанти на комунизма, отколкото у нас. Този период е интересен и с това, че върви по стъпките на съветската революция. Каквото и да си говорим, българските другари по онова време не са нито толкова гениални, нито блестят с изобретателност, за да създадат модел, по който да се развива държавата. Всичко е едно копие на 1917 г. и след това на съветския модел. Разликата е, че от 1917 г. до 1944 г. са се случили много неща в Русия, докато при нас този „опит“ е трябвало да се приложи в много кратки срокове. През 1944 г. Сталин отдавна е разбрал, че без църквата не може да спечели Втората световна война. Още 1942 г. той започва промяна на съветската политика с толериращо отношение към вярата. Нашето „ленинско гонение“ е трябвало да мине през много кратък период. В Русия от 1917-1920 г. са избити десетки хиляди свещеници и монаси, за да бъдат сплашени и стресирани вярващите. Целта е била, разбира се, да бъде превърнато населението в послушен придатък на държавната политика.
- Защо България повтаря грешките на Ленин, след като вижда промените, които прави Сталин?
- По принцип комунизмът и идеологията му са несъвместими с църквата. Това, че Сталин прави отстъпки по отношение на клира, не означава, че той я е обикнал. Неговото его е над всичко и иска да излезе победител във войната. В случая използва християнската вяра, за да осъществи плановете си. Защото виждаме, че с идването на Никита Хрушчов, още преди смъртта на Сталин, тази смазваща политика по отношение на църквата е възобновена.
- Колко са избитите и заточените в лагери свещеници и монаси у нас?
- До ден днешен не може да се каже точната бройка по простата причина, че има много имена, които не са записани. На този етап имаме данни за 230 духовници. Но може би става въпрос за между 300 и 400 души. В това число не включваме свещениците, които са били заточени в лагерите. В този период няма нито един свещеник, който да не е засегнат от репресивната политика на комунистическата власт. Тези 230 души, на които знаем имената, са избити още в първите дни и месеци на тоталитарния режим. Свещеници в лагерите и в затворите обаче имаше до началото на демокрацията. В записките си Царица Йоанна разказва как през 1944 г. много от софиянците ходят до магазина с торбичка, в която си носят тоалетна хартия, четка и паста за зъби и бельо, защото никой не предполага кога може да бъде арестуван без каквато и да е причина. Само заради доноси.
- Сътрудничеството с Държавна сигурност ли се оказва спасителна сламка, за да спасят живота си много духовници и да избегнат лагерите?
- Това е един дълъг сценарий, който има своето осъществяване във времето. Кървавата разправа е в първите дни и месеци, но епизодично, в по-късните периоди, са убивали свещеници за назидание на другите по някакво обвинение през 2-3 години. Дори самият Ленин казва: „Ние не може да продължим с тоталния натиск прекалено дълго, защото предизвиква неминуемо отпор. Той трябва да се осъществи в максимално кратки срокове“. От 1944 до 1964 г. политиката в България еволюира от убийства в постоянен психологически тормоз. Непрекъснато свещеници се привикват в милиция, в селсъвети и т.н., за да бъдат сплашвани и да им бъде забранявано да изпълняват задълженията си. Понякога са били арестувани и бити в полицейските управления, хвърляни са за 1-2 години в затвора или в лагерите. Целта е била да им се покаже, че нещата не са приключили и ако не преклонят глава, да видят и другото лице на терора. След 1947 г., когато се сключва Парижкият мирен договор и България вече става субект на международното право, колкото и да говорим за „желязната завеса“, западната общност има достъп до информация и до това, какво се случва у нас. В същото време престижът на комунистическата партия трябва да гради различен образ. Кървавият терор не може да продължава безкрайно, а да промени формата си. Т.е., примката на църквата не трябва да се отпуска, но да се мине към един друг вид саморазправа. Психологическият натиск изпълнява много добре функциите си, тъй като голяма част от клира и вярващите са наплашени и не могат да изразяват своите чувства, както имаме днес възможност да го правим. Тогава си под постоянно напрежение, че ако влезеш в църквата, някой те наблюдава и те държи отговорен за запалена свещ. В този процес е вкарана цялата репресивна и административна машина.
- Чия е идеята да се „превърти играта“ на Москва и да се тръгне срещу църквата и у нас, веднага след Деветосептемврийския преврат?
- Кимон Георгиев е стар превратаджия и винаги е бил една фигура, за която стоят други хора. Комунистите го използват, но отечественофронтовското правителство събира много партии. Конците в крайна сметка се дърпат от комунистите, на които им трябва малко време да овладеят всички структури на властта. Виждаме обаче какво се случва с партии, които са част от ОФ на Народния съд, с т.нар. николапетковисти. Неудобните партии се изкарват от управлението на страната и се забраняват. Тогава от българска страна конците се дърпат от Георги Димитров и Васил Коларов, които през 1944 г., по време на преврата, са в Русия и се водят съветски граждани. Те координират през връзките, които са създали чрез Коминтерна, случващото се в България. Запазени са много от телеграмите и на Георги Димитров, и на Васил Коларов до Трайчо Костов и до други ръководни личности в първите години след преврата. Най-странното в тези документи е, че двама българи кореспондират на руски език, което е отвратително. Това обаче бяха формални фигури, които не можеха да правят нищо без решението на съветските другари. Т.е., става дума за едни маши, които прокарват съветската политика.
- Къде е била Голготата на българските свещеници, къде са били измъчвани и убивани?
- Самата репресия и процес на унищожаване на този свещенически елит минава през няколко фази. Мъченията започват буквално след полунощ на 9-и септември 1944-та г. Голяма част от рецидивистите и маниаците с доживотни присъди в Софийския затвор са освободени. Те влизат в нарочно организирани бригади и съвети на масови убийци, които по това време в столицата се ръководят от един от най-големите престъпници – Лев Главинчев. По време на погребението му неговият брат държи една реч, в която с гордост разказва как лично, с ръцете си е убил 256 души. Тези хора застават начело на милицията и се започва чистка. От една страна се върви към крупни бизнесмени и банкери, прибират се крупни суми пари и не всичко се отчита към държавата, а от друга – има омраза към духовенството. Започва да се върви към чисто идеологическа страна с „противника“. Има много случаи, в които вестта за преврата е стигнала до някое село, но червените сили все още не са отишли там. Местните нехранимайковци, които цял живот до 1944 г. са стоели по кръчмите да ядат и да пият, са били укорявани от свещеника, кмета или от учителя. Тези лентяи са попадали под изобличителното слово на будната част от обществото. Давате си сметка какво се случва – стои и пие Иван, минава свещеникът, казва му да се засрами, че майка му и баща му работят от сутрин до вечер, а той стои в кръчмата. Това обаче се случва не веднъж и два пъти. Тогава Иван започва да таи омраза към отчето, който ти казва истината, за твое добро, но го приемаш по друг начин. Имаме много частни присъди, които са изпълнени на местно ниво от хора, които с идването на комунизма получават сериозен аргумент в ръцете си. За всяко убийство, което е „в името на народа“, както и за всеки, за когото се лепне етикетът „фашист“, унищожението без санкции е „достойно“. По различни причини и места много от свещениците са погубени в малките часове на нощта и те не влизат в списъците на убитите. До ден днешен те се водят безследно изчезнали.
- Дядо Пимен от Алтернативния синод искаше убитите свещеници и монаси да бъдат канонизирани. Защо каузата му не беше реализирана от Българската православна църква?
- Работи се, но при нас, по различни причини, нещата стават доста мудно. Повече от 4 години неврокопският митрополит Серафим се опитва да канонизира най-висшия йерарх от Българската православна църква, убит от комунистите – митрополит Борис Неврокопски. Не мога да дам срокове, но вярвам, че ще се случи канонизацията на голяма част от нашите свещеномъченици. Имайте предвид, че това е много трудоемко дело, защото за голяма част от тях свидетелствата липсват или са разпръснати. Трябва да бъде събран достатъчно материал, който да влезе в житието на всеки един от тях.
- Задължително ли е да има чудо около мощите на мъченика, за да бъде обявен за светец?
- Чудото е условие за канонизация, но не е основно условие. Имаме много канонизации в църквата, които са извършени без да има достатъчно чудеса. Те не могат да се измерват количествено. Самата смърт в името на Христос е много по-важна, отколкото чудото. То е следствие от добродетелния живот и от любовта към Бога, която всеки един от мъчениците е носил. Тя се проявява като любов към хората. Не можем да казваме, че обичаме Бога, а мразим хората, както е записано в Евангелието. Канонизацията изисква починалият да се застъпи за търсещия вярата и да му даде помощ. Ако един светец е наистина светец и има дръзновение към Бога, той трябва да се застъпи за нас пред Господ. През годините имаме доста свидетелства за чудеса, които са извършили някои от мъчениците. В София много известен е бил например отец Евстати Витошки. Той е имал голямо паство. След смъртта му е запазен молитвен спомен. Паството го поменава за заупокой, т.е. Бог да се смили и да го приеме в небесните селения. Много често е бил молен и като мъченик за застъпничество. Той е отвръщал. Десетки са имената, които, ако се тръгне по места, възрастните хора биха могли да дадат своето свидетелство за чудесата, извършени от мъчениците на комунизма.
- Вие казвате в представянето на книгата си, че ако историята не се познава, няма как да стигнем до катарзис. Защо и кой пречи на младите хора да се ограмотят за зверствата на тоталитарния режим?
- Определено тази история не се познава. Децата и внуците на дейците, които докараха комунизма, продължават да са в политиката на България. Те нямат интерес да излезе истината такава, каквато я помнят хората, които са били жертви на репресиите. В същото време се представя един изопачен образ на режима, в който фантастиката е реалия. Обичам да посещавам форумите, за да видя какво мисли младият човек. Ужасявам се от твърденията на 25-30 годишни, които не са живели един ден по времето на комунизма. Те говорят за някакво безплатно здравеопазване, за работа, как, едва ли не, през тези 45 години, България е цъфтяла. Описват страната ни като водеща със своите заводи… Това е изкривена картина. Да, имаше безплатно здравеопазване, но на много ниско ниво. То дори не беше безплатно, защото се обезпечаваше от труда на хората. Няма от къде в крайна сметка да дойдат парите. Заплатите също бяха други. На места можеше и да са достатъчни, но в същото време нямаше и какво да се купи. Но много от тези млади хора, които милеят по комунизма, не знаят, че през първите години след 1944 г., както и през 70-те и 80-те години, никой не знаеше кога някой ще дойде и по силата на партийната си принадлежност буквално ще те направи да изчезнеш. Имаше много такива случаи. За другарите от партията всичко беше позволено, а хората, които се противопоставяха, бяха унижавани. Комунизмът отне живота на най-малко 300 хил. българи, колкото и да се опитват да преиначат цифрата на загиналите по затворите и лагерите.
- Каква част от свещениците са ставали доброволно агенти на Държавна сигурност и колко от отчетата и монасите са били с картончета?
- Едва ли ще разберем истината някога на този свят. На онзи всичко ще ни бъде разкрито. След 1944 г. политиката на репресии търпи развитие. Идеята на комунистите е непрекъснато да се вкарват шпиони. Това не е тяхна идея, а част от мисленето на Римската и на Османската империи. Тези хора е трябвало да „регулират“ нещата отвътре. Същото в годините започва да се случва и в църквата. Комунистите започват да инфилтрират свои хора. Тук не трябва да говорим само за свещеници или за духовници, които доброволно или по принуда са започнали да сътрудничат на властта. От Духовната академия имаме документи, според които хора, които нямат нищо общо с вярата, по поръчение на партията и на ДС, влизат в средите на клира на БПЦ, за да работят подмолно. Разбира се, имало е и свещеници, които са се поддавали. Това са т.нар. кариеристи. Който иска да се развива, търси подкрепата на партията. Малкият човек си остава малък, където и да го поставиш. Колкото и да омаловажаваме интелекта на комунистите, те не са били толкова глупави, за да не си дават сметка, че реално нямат нужда от малки хора. На тях им трябват големите, които няма да отидат и доброволно да станат доносници. Те трябва по някакъв начин да бъдат притиснати. В същото време на мой преподавател излезе досие в ДС. Той разказа как е хванат под мишница от милиционерите и е държан 4 дена в ареста. Казали са му – имаш семейство, подписвай, защото никой не знае къде си. Действително този човек щеше да изчезне без никой да знае какво се е случило.
- Такава ли е била съдбата на патриарсите Максим и Неофит например, за които се появиха твърдения, че са имали връзки с ДС?
- Като документи, липсват подробности какво и как се е случило с двамата патриарси. Бога да прости дядо Максим, за него се пуснаха слухове, че е бил сътрудник на ДС, но така и не се появи нито един документ, който да го изобличава. Нещо повече – в годините се затвърди мнението, по какви точно причини не мога да кажа, че съветските „другари“, като че ли не са позволявали вербуването на самия патриарх, а само на митрополити. За дядо Неофит излезе картонче, но без никаква допълнителна информация. В комунизма няма морал. Много често сътрудници са вкарвали в картончетата имена на свои близки заради непрекъснатите отчети, които трябва да дават. Има случаи, в които са правени доноси от името на приятели, които са вписали, за да върви службата. Патриархът стои начело на църквата. Ако вкараш половината синод в списъка на сътрудниците на ДС, на теб ти е достатъчно. Патриархът не е папа и не управлява еднолично църквата, а чрез Светия синод. В същото време обаче той е лицето на църквата. Ако бъде компрометиран, не говори добре за държавата. Не че страната ни не се е компрометирала и то нееднократно в международната политика, но се е пазело някакво благоприличие. Давало се е сметка, че може да се мине и без патриарха. Когато държавата реши да прокара свои интереси чрез Светия синод, може да го направи на базата само на сътрудници митрополити, дори и при протест на патриарха.
- Вие сблъскахте ли се с репресивния апарат?
- През 1986 г. кандидатствах в Богословския факултет и бях приет. Аз знаех, влизайки в Духовната академия, както беше преди 34 г. името на учебното заведение, всякакви пътища за развитие в някаква друга област извън църквата, за мен бяха отрязани. Не можеше да се помисли за икономическо образование или за влизане в политиката, защото теологията затваряше всички врати.
- Какви са спомените ви от Бъдни вечер и Коледа преди 1989 г.?
- Слава Богу, аз съм израснал в семейство, което не заемаше отговорни постове и административно положение. Родителите и роднините ми не са обременени. Тази „липса“ не предизвикваше интереса на ДС към тях. Коледите ми минаваха в изконната за българския народ традиция на семейна трапеза на Бъдни вечер със съответния брой ястия, прекадяването на дома, запалването на кандилото и молитвата преди Рождество Христово. На самото Рождество отбелязвахме празника без притеснение, че това, което се случва вкъщи, ще достигне до ушите на атеистичната комунистическа власт. Аз ходя на църква от 10-годишен. Имал съм проблеми с училище и с милицията, но не са били свързани с паленето на свещи и носенето на кръстче под дрехите. Въпреки това, милицията ми е взимала 4 кръстчета. Проблемите ми бяха от друго място. Строителният техникум, който завърших, беше най-елитното училище в Бургас. Директорката беше виден член на БКП. Не знам жената дали е жива, ако не е – Бог да я прости. Ние лошо не храним към никого, но помним как са се случвали нещата. През 1986 г., когато бях приет в Духовната академия, моята курсова ръководителка беше уволнена, защото не е обърнала внимание, че има такъв човек от Строителния техникум и е позволила да си проваля живота. Вярно, че всичко беше на границата, защото слушах хеви метъл. Често ме прибираха в полицията. Нещата започваха от музиката и приключваха с обиск на кръстчетата, за които ми се казваше, че ще бъдат предадени на директорката на училището. Не знам дали се е случвало точно така, но никога не са ме търсили за обяснение. Истината е, че трябва да опознаем историята си и да извлечем съответните поуки. Българският народ в османския период е буквално заличен като самочувствие и минало величие. Бил е лесен за манипулиране най-вече от гърците. Когато ти кажат: „българите сте прости селяни и винаги сте били във владение на някого, който ви е използвал като работна сила“, започваш да бягаш от незавидната съдба. Тръгваш да се гърчееш, да се сърбееш, само и само да не си аутсайдер. Слава Богу, св. Паисий Хилендарски написва „История славянобългарска“, която изиграва своята огромна роля. Тогава българите разбират, че истината е съвсем различна. По същия начин – ако оставим комунизмът да ни подмине, без да бъде осветлен, ние сме склонни да го повторим.