С оръжие в ръце сме принудени отново да отстояваме своята независимост от историческия враг, приел неофашисткия образ на путинизма, казва пред Faktor.bg известният историк
Доц. Сергий Страшнюк е историк, ръководител на катедрата по българистика в Харковския университет. От няколко месеца работи и живее в България.
Интервю на Анелия Димитрова
- Господин Страшнюк, откъде идват претенциите на съвременна Русия, че именно тя, а не Украйна е наследница на Великата Рус?
- Рус e название на водачество, а по-късно и на държавност и географско пространство, владени от нейните князе. В тесния смисъл, това са земите от Средното Приднестровие, където са били разположение Киевското, Черниговското и Переяславското княжество, в широкия – това е цялата територия, подконтролна на Киев от началото на IX век.
В същото време «рус» е названието на етнонационална общност донесена от скандинавците (от старофински “роутси” – гребци), чиито конунги (владетели) създават Киевската държава.
Ролята на варягите (викингите), в създаването на най-голямата раннофеодална държава в Източна Европа може да бъде сравнена с ролята на прабългарите в създаването на България, където на юг от Дунава, по времето на идването на хан Аспарух вече преобладава славянското население, в чиято среда с времето се «разтварят» новодошлите.
Горе долу същото се случва с Рус: след като княз Владимир приема християнството през 988 година етнонима «рус» («русин» в единствено число) се пренася върху подднепровските славяни.
Що се отнася до съвременна Русия, нейната западна част, тя не играе никаква роля в създаването на Рус, освен като обект на експанзия и колонизация от киевските князе.
Москва възниква значително по-късно от Киев. Нейното първо летописно споменаване е датирано през 1147 година.
Историята на руската държавност започва във времената на феодалната раздробеност на Рус с Владимирско-Суздалското княжество. Неговият първи владетел, Андрей Боголюбски, син на Юрий Долгоруки организира през 1169 военен поход срещу Киев, разрушава и разграбва «майката на руските градове». Затова и Василий Ключевски го нарича «първият великорос».
Пак приблизително по това време – през 1187 година в летописите се среща термина «Оукрайна».
- От този момент ли се разделя историческата съдба на съвременните Украйна и Русия?
- Да, те се оказват от двете страни на цивилизационната бариера.
Североизточна Рус, както се нарича в руските учебници, става съюзник на монголските завоеватели: те не само воюват на тяхна страна, но и вземат много дейно участие в разрушаването на историческата Рус и Велики Новгород, около който кристализира четвъртата източнославянска народност.
Но този процес е грубо пресечен от Московската държава, формирана под определящото влияние на монголите: нито един управник на Залесието, включително великия Московски княз до средата на XV в., не е смятан за легитимен без да е получил «етикет» (утвърждаване) от монголския владетел. Това формира жестока вертикала на властта и определен манталитет.
Не случайно един от създателите на концепцията за евразийството, лингвистът княз Николай Трубецкой пише вече намирайки се в емиграция: «Московското царство възниква благодарение на татарското иго. Руският цар е наследник на монголския хан. Свалянето на татарското иго е сведено до замяната на татарския хан с православен цар и пренасянето на ханското управление в Москва. Даже лично голям процент от болярите и останалите, които служели на московския цар са били представители на татарския елит. Руската държавност произлиза от татарската и, едва ли са прави тези историци, които си затварят очите за това обстоятелство или се опитват да подценят значението му» (цитат от книгата „Към проблема за руското самосъзнание“, публикувана в Париж през 1927 година)
В същото време русините/украинците продължават да се развиват в европейски контекст. Във Великото литовско княжество, както и в Полското кралство, където влиза Руске воеводство (Източна Галиция), съществуват демократични традиции, религиозна търпимост, градско самоуправление, като цяло законност, предполагаща уважение към частната собственост.
Нищо подобно не съществува във Великото Московско княжество, където са запазени порядките на ордата, предвиждащи възвеличаване на владетеля и пълна покорност от страна на всички без изключение, независимо от социалния произход и материално положение, абсолютно доминиране на държавата над личността и социума, отсъствие на частна собственост върху земята, закрепостяване не само на селяните, но и на всички поданици на великия княз/цар.
- От там ли тръгва и покварата на Църквата?
- Църквата била православна, но откъсната от световното християнство за почти столетие и половина: Московската патриаршия е създадена през 1589 година чрез шантаж на константинополския патриарх Йеремии II, който дошъл за «милостиня» при православния цар и бил принуден да остане в Москва докато Борис Годунов не получава искания резултат. Но съборната грамота, която уж получават от Константинопол през 1591 година се оказва фалшификат, доказан с палеографски и текстологичен анализ, което поставя под въпрос легитимността на Московската църква.
- Била ли е някога Украйна колония на Руската империя или по-скоро е била част от метрополията?
- Съществуват различни мнения на историците по този въпрос. Едни смятат, че Украйна е имала колониален статут в Руската империя, други са на мнения, че правителството в Санкт Петербург не я е смятало за колония, подобно на Кавказ или Централноазиатските територии.
Имперските власти се придържат към концепцията за триединство на руската нация, в която редом с великоросите, включва литвините (белорусите) и малорусите (украинците). По този начин, се получава, че Украйна е част от метрополията, един вид Запад за останалата част от Русия. Във всеки случай, през втората половина на XVII и средата на XVIII в., представители на тези народи участват във формирането на имперския елит – както църковен, така и светски, доставяйки кадри за най-високите етажи на държавното управление.
Политиката на царизма обаче си поставя спрямо Украйна такива цели, каквито не е поставяла пред себе си нито една друга империя: да превърне украинците в руснаци по пътя на заличаването на тяхната национална идентичност. В продължение на 330 години – независимо дали царската власт или в Съветската империя – тя се стреми да унищожи национално-културната самобитност на Украйна, като и натрапва своя език, обществен строй и начин на живот. Провеждайки политика на етноцид и денационализация, Русия полага огромни усилия да внедри в съзнанието на останалия свят стереотипната представа за нашата страна като руска провинция, притежаваща единствено някакво фолклорно-етнографско своеобразие.
И, трябва да признаем, в голяма степен е преуспяла в това отношение: в световната славистика образът на Украйна е формиран основно под влияние на руските наративи.
Затова и не само за европейските граждани, но и за мнозина анализатори и експерти руско-украинската война беше толкова изненадваща.
- Каква е била съдбата на украинската нация и език в Руската империя? Можели ли са украинските писатели и поети да творят на майчиния си език?
- Веднага след като Киевската митрополия преминава в подчинение на Московската патриаршия при съмнителни обстоятелства през 1686 година започват гонения срещу украинския език. Забранени са всички богослежубни, учебни издания на «славяноруски» език, тоест в украинска редакция на църковнославянски, или така наречената «прОста мова» (прост език-бел. ред-.), по-близка до разговорния език.
С указ на Петър I от 1720 година украинските църковни книги са заменени с московски, което пречупва многовековната културна традиция. Тази държавна политика продължава със забраната на украинския буквар през 1769, а по-късно са затворени и украинските училища.
От гледна точка на руската империя това е движение към унификация и стандартизация на населението, но, по мнението на много историци това е преследвало друга цел – да бъде снижено нивото на образованието и науката в Украйна, да бъде нивелирана самобитността на нашия народ.
Можем да кажем, че първата цензура в Русия е въведена специално за изданията, печатани на «малоруски». Терминът “Малорусия” (Micrarossia), който се използва от XIV век в смисъла на земи, подчинени на Киевската митрополия, сега получава съвсем друга, унизителна смислова конотация.
- Как тогава оцелява украинският език?
- На пръв поглед на грамотните хора не им оставало нищо друго, освен да започнат да пишат на руски език. Някои украинци постъпили като ирландските и шотландските писатели и преминали на поддържания от държавата руски език, разтваряйки, подобно на Гогол, културата на своя народ в имперската. Но през 1798 година не къде да е, а в столицата на империята, Санкт Петербург Иван Котляревски, дворянин и офицер от знатен казашки род, издава своята «Енеида» на украински език. Всъщност той се възползва от това, че разговорното наречие на неговия роден край не е забранено за употреба и този начин дава тласък на развитието на литературния украински език на народна основа. Това, по същество дава импулс за украинското Възраждане.
През 1840 Тарас Шевченко публикува своя «Кобзар», който вече е преведен на над 100 езика. Неговата поезия и проза създават стандарта за новия литературен език.
Нещо повече, със своето творчество и гражданска позиция той заменя стария казашки (съсловен) модел на нацията с нов, революционно-френски. По-късно той е арестуван, заточен в степите, забранено му е да пише и рисува. Той умира на 47 години и оставя на совите наследници завет да постигнат национална свобода от империята.
Никъде усилията на империята не са толкова целенасочени и последователни, както в Украйна. От 1654 до 1917 година има близо 150 опита да бъде забранен украинския език или да бъде ограничена употребата му.
Кулминацията на езиковия шовинизъм става така нареченият Валуевски циркуляр от 1863 година, в който се казва, че «украинския език няма и не може да има, това е развален от поляците руски език, той се ползва само от сепаратистите за бунт. И затова се забранява да се печатат каквито и да било книги на украински език.
През 1876 година император Александър II забранява не само книги, вестници и списание на украински, но и театрални и музикални постановки, четения на публично място, обучение в неделните училища.
Това е бил истински «лингвоцид» на украинците.
- Как това се отразява на развитието на националното самосъзнание и формиране на украинска нация?
- Колкото и да е парадоксално, но това не води до сериозно «омосковяване на населението». През 1897 година преброяване на населението в империята сочи, че «великорисите» са малко над 44%, като украинци (малороси) се определят 18 % (в цялата империя).
Политиката за тяхното превръщане в руснаци завършва с пълно фиаско, а в края на XIX век по призив на местната интелигенция се случва окончателното заместване на етнонима «русини» (малоруси) на «украинци».
Националното съзнание расте заедно с развитието на националното движение, което на границата на ХХ век получава политическа форма. През януари 1900 в Харков се създава Революционната украинска партия, а един от основателите и Микола Михновски публикува манифест наречен «Самостійна Україна» и определя като главна цел създаването на независима украинска държава, което пренася конфликта с имперска Русия на ново ниво, достигнало апогей през първата световна война.
През 1917 година, след Февруарската революция в Русия, се създава Украинската народна република. Отначало като автономия в състава на Руската Република, а след Октомврийския преврат и началото на болшевишката агресия срещу УНР – като независима държава, която в началото на 1918 година получава дипломатическо признаване от страните от Четворния съюз, включително и България.
По редица причина, обаче, Украинската национална революция 1917-1921 година завършва с поражение, а украинските етнически земи се оказват поделени между Полша, Чехословакия, Румъния и СССР.
Последвалите близо 70 години, особено първата им половина се оказват най-трагичните в историята на Украйна: получената през 1991 година независимост беше платена с живота на най-малко 15 милиона украинци загинали във войни, Гладомора и политическите репресии на комунистическия режим.
Сега ние с оръжие в ръце сме принудени отново да отстояваме своята независимост от историческия враг, приел неофашисткия образ на путинизма (рашизма).
*Статия на доц. д-р С. Страшнюк по темата за възникването и историческото развитие на Украйна, и историческите корени на руско-украинското противопоставяне ще бъде публикувана в списание «Будител».