- Владимир Путин обяви промени в Конституцията, които засилват позициите на премиера и парламента. Правителството на Дмитрий Медведев незабавно подаде оставка, а Путин веднага назначи нов премиер. Вие сте автор на книга за Путин. Как гледате на случилото се? Путин търси начин да се задържи на върха на властта и след 2024 година, а сегашната Конституция не му позволява да се кандидатира отново?
- Той постъпи точно така, както прогнозирам в книгата си. Путин е уморен от ежедневното управление на страната и иска през 2024 година да напусне сегашния си пост. Събитията в света ще продължат живо да го интересуват, но той с голямо удоволствие би предал на някой друг грижите за руските пенсионери, за руската инфраструктура.
Но Путин не се готви да се отдаде на почивка, да се откаже от властта, която му позволява да се намесва всеки път, когато това му е необходимо.
Част от президентските пълномощия той прехвърля върху премиера, за да балансира двата поста и да ги използва един против друг. При това за себе си той е определил нова конституционна роля — своего рода "баща на народите".
Сега му остава само да си намери приемник за президентския пост, на когото може да се довери.
Това е най-трудната част от всички промени.
Ясно е, че в Русия се опитват да намерят някой, който не влиза в сегашния кръг на "първите лица на държавата".
Новият премиер Михаил Мишустин е компетентен бюрократ, но не е този кандидат, който би могъл да смени Путин. Президентът, по същество, търси собствения си Путин.
Когато неговият предшественик Борис Елцин го избра за поста премиер, а след това го направи наследник на президентския престол, това изненада мнозинството. Защото практически никой не познаваше Путин преди това.
Но Елцин и тези, които са му предложили Путин, са го избрали заради това, че е умен, твърд, деен човек, и от него се очаквало да бъде лоялен към Елцин.
Може би, след година или две Путин ще намери такъв човек и за себе си. Няма съмнение, че търси.
- Вашата книга за руския лидер се казва "Трябва да говорим за Путин: В какво се заблуждава Запада"? Докато пишехте открихте ли собствените си заблуди по отношение на Путин?
- Да, но не докато пишех книгата, а преди това, през 2014 година. Аз не мислех, че Путин ще извърши анексирането на Крим, защото не разбирах, че той се е променил.
Независимо от всичките му резки националистически изказвания, по време на първия и втория президентски мандат той оставаше като цяло прагматичен политик, който не би извършил подобно нещо. Но по време на третия му мандат, той се съсредоточи върху идеологията, върху формирането на своето "историческо наследство" и положението на Русия в света. И тогава той нахлу в Крим.
- Защо от прагматизъм той премина към идеология?
- Мисля, че тук роля имат два фактора. Той е все по-загрижен за собственото си наследство и стана крайно нетърпим към критика. Това се случва с мнозинството авторитарни лидери, които дълго остават на власт.
Втората причина е, че, според него, Медведев, който тогава беше президент, изгуби Либия. Той не посмя да се опълчи на Запада в схватката за Муамар Кадафи, и САЩ се възползваха от това. Те свалиха верния съюзник на Кремъл, като оглавиха операцията. От тогава Путин е дълбоко убеден, че руските интереси трябва да се отстояват "желязно".
- А каква, според Вас, е главната заблуда на Запада спрямо Путин?
- През 90-те години ние не отделяхме достатъчно внимание на Русия, подценихме я и това спомогна за формирането на условия за идването на власт на Путин. В началото на 21 век ние не възприемахме Путин и Русия сериозно. Това го вбеси и доведе до сегашната криза.
След 2010 година ние трескаво се опитваме да наваксаме всичко това. Путин ни се представя като геополитически "разбирач" и източник на голяма част от нашите проблеми: влияе върху нашите избори, нахлува през чуждите граници, когато си поиска, влияе на международните събития от Северна Африка до Венецуела и винаги печели. Макар че, много често, неговите успехи са несъществени.
- На какво се дължи тази погрешна интерпретация?
- Донякъде това се дължи на традиционните стереотипи по отношение на Русия, отчасти защото Западът преживява криза на идентичността и легитимността и просто му е удобно да обвини за някои от проблемите си Путин. Кремъл, на свой ред, приветства това, защото така се създава образ на Русия като много по-силна и влиятелна държава, която представлява по-голяма заплаха за останалите, отколкото е всъщност.
- Защо решихте да пишете книга за Путин? С какво Ви привлича той?
- Не мисля, че "привлича" е подходяща дума, доколкото не го намирам за симпатичен човек.
В много отношения, обаче, той се превърна в икона на Русия, а на Запад той е толкова обсъждан, че ми се стори, че е важно да бъде отделена реалността от митовете за него.
- В книгата си пишете, че Путин разбира: обединеният Запад почти във всичко е по-силен от Русия. Но също така Путин знае кои са слабите ни места: нашата общност е изградена от крехки демокрации. Вие пишете, че неговата цел е да ни раздели, деморализира, скара, и в това състояние, ние ще сме съгласни да преговаряме с него без да можем да му се противопоставим. Доколко са успешни тези усилия на Путин?
- Не много. Няма да твърдя, че дезинформацията и подкрепата за екстремизма от страна на Русия са напълно безплодни. Но ако следите руските кампании за влияние, такива, като например, опитът да се повлияе на френските или германските политици, се вижда, че засега те са неуспешни.
Те само правят нашите вече съществуващи проблеми още по-големи. Путин не притежава вълшебна власт над нашите умове, но с помощта на армията си наемни тролове и онлайн медии руснаците правят всичко възможно да изострят нашите конфликти и спорове довеждайки ги до крайност.
- Каква е главната гоеполитическа цел на Путин? Възстановяването на съветската империя?
- Не, неговата цел е да принуди света да се отнася към Русия като към силна държава. Путин, който мисли в категориите на XIX век, свързва това с възможността да създава сфера на влияние, да участва във всички важни международни дискусии и да притежава правото да игнорира международните закони и норми, когато това му е изгодно.
- Но как тогава ще обясните експанзионистката политика на Русия в Украйна, окупирането на част от територията на Грузия, намесата в Прибалтика? Какво, ако не създаване на империя е това?
- Ако изключим Крим, който почти всеки руснак смята за руски, според мен, става дума за желание да разполага със сфера на влияние, така че Русия да бъде заобиколена от страни, включително Украйна и Грузия, които Москва не управлява директно, но които признават нейния авторитет и зависят от нея. Москва поддържа сепаратистките региони в Грузия и се намесва в събитията в Украйна не защото иска да присъедини тези райони, а защото иска да ги използва за натиск върху централните власти в Тбилиси и Киев. Става дума за власт, авторитет, установяване на порядки.
- Покойният американски сенатор и експерт по Русия Джон Маккейн веднъж каза, че в очите на Путин вижда три букви: КГБ. Отразява ли се миналото му в спецслужбите върху работата му на президент?
- Да, той предостави на спецслужбите редица правомощия, необичайна автономия, което ги стимулира за агресия и в Русия, и в чужбина. На техните ръководители Путин има повече доверие отколкото на другите институции, а те се възползват от това, знаейки, че могат да влияят върху мнението на президента.
Нерядко те му рисуват картина на агресивен свят, изпълнен със заговори, разказват му, че Западът иска да унищожи Русия и с това трябва да се борят. Един руски дипломат ми призна, че Путин много по-охотно вярва на информацията за събитията в чужбина, получена от контраразузнаването, отколкото на професионалния анализ на МВнР. И това действително е така.
- Как Западът трябва да възприема Путин?
- Мисля, че най-накрая трябва да признаем, че политиката на Путин спрямо Запада е ръководена от емоции. Путин е последният лидер от поколението "хомо съветикус", който не просто е израснал в СССР, но и е изградил кариерата си, формирайки своя мироглед в съветската империя. Разпадът на СССР внася в живота на Путин хаос и неопределеност, които след това се трансформират в злоба и усещането, че с неговата страна са постъпили "нечестно".
Има едно старо правило на външната политика: да говориш мирно, но да държиш дебела тояга в ръцете си.
Изглежда, европейците действат често наопаки: гръмко критикуват Москва, а след това изваждат от джоба си тънка пръчица.
Западът трябва да смени този подход.
Превод: Faktor.bg