Когато някой агресор убива, ликвидира хора на чужда територия, отговорът „ама ние нищо да не правим“ не е оправдан
Днешните депутати да вземат пример от действията на Народното събрание по време на Косовската война, казва пред Faktor.bg известният юрист и университетски преподавател
В условията на идеологически разнородна управленска коалиция и геополитическа нестабилност състоянието на българската държавност и качеството на българската демокрация будят тревога. В публичното пространство се изказват опасения, че ако правителството падне, следва служебен кабинет на президента с по-близка до Русия геополитическа ориентация. А дали България не се нуждае от различна формула от сегашната?
За възможните варианти разговаряме с проф. Екатерина Михайлова, преподавател в НБУ и ПУ "Паисий Хилендарски". Като учен тя работи в сферата на парламентаризма и правовата държава, отделя специално внимание на политическото лидерство.
Интервю на Илиана Славова
- Проф. Михайлова, какво е мястото на служебното правителство в баланса на властите в нашата конституция и доколко тази институция съответства на модела на парламентарно управление в демократичните общества?
- Всъщност институтът на служебното правителство в българската конституция е заложен от идеята изборите да се провеждат от една неутрална власт, която да не повлияе на изборния резултат. Ако погледнем конституционната уредба в повечето демократични страни - европейски, а и не само европейски, няма да срещнем тази институция. Там правителството, което е в оставка, или това, с което е приключил мандатът на парламента (и поради това се провеждат парламентарни избори), е това, което ще бъде заварено от следващия редовен кабинет. Т. е. това е правителството, излъчено от предходния вот на избирателите. И това не е случайно, защото когато отидем на избори, ние гласуваме и даваме отношение и към предходно управление – и пред очите ни седи това правителство, което е управлявало в страната с подкрепата на парламентарното мнозинство. В този смисъл българската конституционна конструкция се разминава с обичайното, което имаме в останалия демократичен свят с парламентарно управление.
- Носи ли рискове това? Как се отразява върху качеството на демокрацията?
- Аз съм критик на служебното правителство от много години - още когато имаше много малко служебни правителства, и не съм променила мнението си в продължение на поне 15-20 години. През миналата година се получи много странно, че превърнаха отношението към служебното правителство в част от политическия дебат – ако си за служебно правителство, значи подкрепяш едните, ако си против, значи си за другите. Обади ми се мой роднина (понеже заявих, че не съм поддръжник на служебното правителство) – значи подкрепяш еди кои си… Казвам: не, но не мога да променям мнението си конюнктурно, писала съм за това и съм дала своите аргументи.
Основният аргумент е, че при назначено от президента служебно правителство, при разпуснат парламент, всъщност България престава да бъде страна с парламентарно управление (защото това се прави при невъзможност да се състави изпълнителна власт от парламента – президентът разпуска Народното събрание, насрочва избори, назначава служебно правителство). Превръща се в нещо като президентска република, която обаче за разлика от президентските републики функционира без парламент. И без никакви форми за наблюдение – освен нас гражданите, медиите, но чисто институционално това правителство остава единствено в ръцете на президента. Той или тя е единственият, който има думата. Тоест другите институции практически ги няма.
- Получаваме еднолично управление…
- Еднолично, разбира се. Той е в правото да назначи министерски съвет, като определи и структурата, и състава както прецени. Нещо повече – може да промени и структурата, и състава във времето когато функционира едно правителство.
В едни по-балансирани в институционално отношение времена написах в една от монографиите си, че можем да се окажем в ситуация, в която след избори не може да се състави правителство и ще се стигне до нови избори, и така ще има дълъг период, през който контролът може да се осъществи единствено от този, който назначава правителството. И това се случи. Чисто теоретичните разсъждения отпреди петнадесетина години се оказаха нещо, което видяхме през 2021 г. И видяхме колко дълъг период от време беше. Видяхме още нещо – в първите месеци имаше много голяма подкрепа от страна на общественото мнение към служебното правителство и някак си започна да се харесва този тип управление. Постепенно обаче, защото едно управление не може да взима само популярни решения и естествено трупа негативи, служебното правителство започна да губи ореола си.
- Има ли риск самата демокрация да се окаже застрашена в ситуация с поредица от служебни кабинети?
- Демокрацията по принцип е винаги под риск. Когато нямаме добре функционираща демокрация, когато нямаме високо качество на демокрацията, започват да се трупат негативни отношения и те понякога избиват в не особено добри резултати. Можем да ги видим, това ни заобикаля и в миналото, и в настоящето.
Та нима днешна Русия е нещо различно? Тръгвайки по едни демократични правила в самото начало след падането на Желязната завеса, постепенно демократичните принципи започнаха да изчезват и днес имаме един авторитарен режим (по всички стандарти), който обаче се одобрява от голяма част от хората в Русия. И всичко това е минало през легални форми. Путин беше президент, след това министър-председател, после пак стана президент - през конституционни промени, стигайки до последните, които му дават едва ли не пожизнена власт в определени институции. Това са реални неща, които се случват. В този смисъл ние трябва да полагаме усилия да пазим демократичните постижения и да предотвратяваме подобни крайни стремежи, защото те се появяват.
И не е само Русия или съседката й Беларус. В стара Европа също се появяват такива настроения. Само допреди месец следяхме с известна тревога ставащото във Франция, докато изборите приключат – какви тенденции могат да се появят в държава с толкова стари демократични основи. Така че, рискът го има. Ние сме хора, различни сме, имаме емоции, имаме настроения, които се влияят от различни фактори. Важни са говорителите, лидерите на обществено мнение – да помагат на хората да се ориентират.
- В каква степен повлияната от пропагандни послания публична среда утежнява ситуацията?
- Утежнява съвсем определено. Ако говорим за България, я утежнява с оглед на това, че имаме управление, което не е ясно позиционирано – самата конструкция на управлението е такава. Поради това решенията, които ни се предлагат, създават възможност за разколебаване и поява на различни тенденции. Например, аргументите, които се тиражират през медии и през изследвания, че българите от една страна подкрепят членството на България в ЕС и в НАТО, а от друга страна искат неутралитет. Тези позиции са следствие от това, което хората чуват през медиите. Когато няма ясно лидерство, което да води в определена посока, много лесно се разколебават хората, защото не им се помага да получат отговори. В този смисъл наистина може да се получат такива странни умосъждения - от една страна искаме да сме част от цивилизования и демократичен свят, а от друга страна да се скрием под масата.
- Руската пропаганда целенасочено работи за подобно разколебаване…
- То едно е руската пропаганда, второ е незаемането на ясни позиции, които да прокарват политика и да помагат на хората да формират мнение. Те никога не са лесни.
Наскоро четох стенограмата от 1999 г., когато Народното събрание по време на Косовсата война дава мандат на правителството да преминат натовски, американски самолети, осъществявайки операцията „Съюзна сила“ – в помощ на хората, които там биваха убивани, унищожавани (това беше признато за геноцид и извършителите бяха осъдени).
Тогавашният дебат в Народното събрание, разказва това, което е в момента с Украйна. Имаме ги всичките тези емоции, колебания, различните политически настроения. Разликата е, че накрая се взима едно много ясно политическо решение в подкрепа на евроатлантическите ценности и не само тях, на човешките ценности.
Когато някой агресор убива, ликвидира хора на чужда територия, не на своята дори (макар че и на своята не трябва да го прави), отговора „ама ние нищо да не правим“ аз не го разбирам. То е като да видим на улицата как як младеж започва да бие някой друг и вместо да помогнем на нападнатия, да кажем – давай, бързо свършвайте, каквото имаш да правиш, прави го. То е същото - дали е за държава, дали е за човек. Затова говоря, че е въпрос на ценности, не само на право. Защото се поставя въпросът - има ли нарушение на международното право? Ами има, това е една суверенна държава, нападната от друга държава. Каквито и аргументи де извадиш, те не са валидни. И не можеш да гледаш безучастно, защото ако си безучастен, утре може да си ти. А кой е агресорът и кой е жертвата е ясно, там спор няма. Дори и тези, дето искат неутралитет, и те го знаят.
- Те казват – да, Путин нападна Украйна, но следва „обаче“.
- Обаче ние да се скрием под масата. Ако може да мине и да ни се размине. Пак ще се върна на този дебат. Там го имаме същото – страховете на хората, тревогите, това са нормални неща. Но в крайна сметка трябва да вземеш решение. И то решение, което да е добро и за тези, към които е насочено, да е добро и за перспективата на страната, за която носиш отговорност.
- Опасявате ли си за международния авторитет и за сигурността на страната при решенията, които днес се вземат или които управляващите отказват да вземат?
- Не може да не се притесняваш, след като агресорът – в случая Русия, те е обявил за неприятелска държава. Добрата новина е, че ние наистина сме в съюзи, в които солидарността е много важна и те правят постъпки и действия в наша защита. Но в никакъв случай не трябва да стоим и да казваме – ами някой друг ще ни свърши работата, защото важно е да показваме ние къде се намираме. България от една страна показва солидарност – не мога да кажа, че не го е направила. Дори и в решението на Народното събрание (за оказване на помощ на Украйна – б.р.), все пак има позиция. То не е толкова категорично за начина по който ще реализираме позицията си, но поне има позиция. И тук това, което бих казала, е че не бива днешните управляващи да се притесняват ако в самото управление не се получава пълната подкрепа за една по-ясна позиция. Същевременно ако имаш голяма подкрепа, а тази подкрепа я има в настоящия парламент, може да си малко по-смел. Пак ще дам примера с това гласуване в 38-ия парламент. Ами резултатът от него е 158 гласа са „за“, което говори, че ние сме имали подкрепа по-голяма от тази на управляващото мнозинство. И ако си спомняте, този парламент започна с една Декларация за национално съгласие, в която не бяха всички. Съгласието не може никога да се търси във всички. Защото сме различни. Всички бяхме на едно мнение според тези, които ни управляваха в тоталитарната държава. Просто защото не беше разрешено да имаш друго мнение.
И пак ще кажа – не че е било много по-красиво и лесно. Спомням си и протестите отвън, спомням си един депутат от БСП с един черен флаг вътре в парламента, имаше нажежени страсти. Това са нормални неща, през които се преминава.
- Тоест, сега е време за ново национално съгласие зад евроатлантическия избор на България?
- Бих казала - по-скоро препотвърждаване на националното съгласие зад евроатлантическия избор на България, който да е подплатен с ясни и категорични позиции и действия. Ако не се прави това се позволява да нахлуват колебания, лутания, объркани послания, които разколебават или объркват гражданите на страната ни, а и партньорите ни.
- Ако все пак сме в хипотеза, че в парламента влезе въпросът за отмяна на институцията служебен кабинет, каква е легитимната процедура за това?
- Това може да стане само и единствено с промяна в конституцията, което изисква много високо мнозинство – три четвърти или най-малко две трети. Аз не виждам такова мнозинство в момента, нито виждам заявка точно това да се направи.
Иначе въпросът за служебното правителство, ако се разглежда на конституционно и на политическо ниво, то би трябвало да се гледа в пакет с всички тези въпроси: функциониране на партиите, избори, избирателни системи, представителство, как да ги стабилизираме, как да не влизаме от криза в криза. Тоест темата за отмяна на служебното правителство според мен ще отвори още теми.
То може и да се стигне дотам, ако продължим да влизаме от криза в криза, да нямаме стабилност на институциите, на политическите субекти – само за една година колко нови партии се появиха и залязоха, други се появиха и още се появяват.
Тоест имаме един много фрагментиран вот. Самите граждани се лутат, търсят да се ориентират. И никак не е добре, че вотът е толкова фрагментиран, защото това влияе върху управлението. Ето, имаме странна коалиция, която още като се формира беше странна и участниците знаеха това. От друга страна още тогава, а и днес на въпроса – а какво да направим, да вървим на избори ли? – следва отговор, че може да не стане по-добре. Което не е добре. Като извод, най-общо – ако гледаме опита с други държави, след дълги такива кризи се е стигало до радикални промени, в това число и институционални.