Проблемът в БПЦ настъпва, когато емоционалната привързаност към Русия стане по-силна от привързаността към Евангелието и неговата истина, казва пред Faktor.bg историкът
Интервю на Васил Василев
- Д-р Каравълчев, Русия плаши България със скъсване на дипломатическите отношения. Има ли аналог подобна заплаха в историята ни?
- Политическите теми не са сред тези, в които се чувствам компетентен, но погледът на историка помага все пак човек да се ориентира по-добре. В случая предпочитам коментарът ми да бъде по-общ. За да прави един човек политика, е необходима своеобразна политическа мъдрост, още по-голям опит, визионерство и поне малко съвест. Най-слабата политика е тази, която е водена от емоции и сляпо слугуване на една или друга „голяма сила“. Такава политика неминуемо използва лъжи, което рано или късно става известно и води до срив на доверието към политическата система като цяло. Неслучайно, ако погледнем в исторически план, след Освобождението ни 1878 г. политическият живот в България се изпълва с политиканти и почти на пръсти се броят големите държавници. Да не говорим, че всичките ни големи имена са били хора вярващи, сред големите ни политици е имало и клирици: екзарси, патриарси, редица от архиереите на Църквата. Златните страници в новата българска история са написани от хора с морал и с достойнство, обичащи България и Бога и поради това склонни към саможертва. Ще спомена само спасяването на евреите, едно от знаковите събития в историята не само на България… Та в този ред на мисли, свети пророк и цар Соломон казва: "Горко ти, земьо, когато царят ти е дете и началниците ти ядат рано!" (Екл. 10:16).
Конкретно на въпроса ви, да, дипломатическите отношения между България и Русия са късани три пъти през миналия век. И трите повода са изключително сериозни. Първият път е през 1913 г., когато Русия открито застава срещу България и дори руска войска навлиза в Добруджа, но тогава България е имала истински офицери, мъже като генерал Иван Колев, чието име беше дълго време забранено дори да се споменава от комунистическия режим в страната. Защо? Защото генерал Колев освобождава Добруджа от налетелите ни „приятели“ румънци, сърби и руснаци с десет пъти по-малка армия. Неговите паметни думи показват как мисли един истински патриот, който наистина поставя родината си на първо място: „Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!“
Отношенията ни с Русия, тогава вече СССР, са възстановени за кратко през април 1918 г., за да бъдат отново прекратени през септември същата година. Те са възстановени отново през 1934 г., но са прекратени на 5 септември 1944 г., когато СССР обявява война на България. Възстановени са официално през 1945 г., когато България става формално сателит на Съветския съюз и на практика в продължение на половин век ние нямаме истински и независими дипломатически отношения.
- В социалните мрежи руски привърженици веднага започнаха да плашат, че Кремъл ще ни отговори с война. Как си обяснявате, защо уж държава, която голяма част от българите харесват, се плаши, че ще ги унищожи и как може да се обясни подобна „любов“?
- Социалните мрежи не могат да бъдат критерий, поне не и за политиката на Русия спрямо България. Макар че са шумни, те не са представителна извадка дори за реалните настроения в обществото.
Не виждам някой да ни плаши с война. Русия вече ни обяви за „неприятелска“ държава още в началото на войната си в Украйна. На този етап обаче те не биха започнали война с Европейския съюз и НАТО. Руската реторика у нас има за цел да плаши населението, да вдъхва страх и да парализира обществената и политическа воля.
Със сигурност обаче ще бъдат взети реципрочни мерки и на фона на слабостта на политическата ни власт, те ще бъдат в ущърб на България. Ще бъдат и във вреда на немалкото руснаци у нас, но руското правителство особено през последните месеци показва, че интересите на неговите граждани са последните, които го интересуват на фона на „голямата политическа игра“.
- Политици и анализатори са категорични, че посланик Елеонора Митрофанова се държи като генерал-губернатор. Каква е дългосрочната цел на Русия, която от векове се опитва, понякога успешно, да възседне страната ни?
- Задайте този въпрос на онези, които стоят начело на държавата. Цяла Европа ни се смее, че ние нямаме собствено мнение по никакъв въпрос или ако имаме, то винаги се намира някой, който за жълти стотинки да го опорочи. Щом вече близо осемдесет години сме се държали като лакеи пред Русия, защо се учудвате, че Елеонора Митрофанова се държи като генерал-губернатор? Защо не се държи така с Полша, с Унгария, дори с една Сърбия? Защото там политиците имат някакво достойнство и последователност в политическото си поведение. Е, как да ни уважават? Може ли „Лукойл“ да не внася 15 години и лев в бюджета?! Защо? Някога „Нефтохим“ даваше близо 15% от БВП на България. С какво примерно В. Златев си купи „половината Правец“ и само Правец ли, колко от българските политици са били навързани там и получавайки някакви мизерни суми, са лишавали българския народ от милиарди приходи. Същото е с митниците, с ТОЛ системата, с всичко, което може да мине в графата „през куп за грош“. Руската посланичка знае, че може да разговаря с този презрителен тон с нас – ние не демонстрираме самоуважение, тогава защо ни учудва, че Русия се възползва от слабостите ни за своя полза? Сами виждате, че има хора, които дори се считат за патриоти, и на които този тон им харесва. Това е пълен абсурд – патриот, който се радва, когато го унижават и счита, че си го е заслужил, вероятно е някакъв български принос в патриотизма, своеобразен „патриотичен мазохизъм“. По принцип един дипломат трябва да демонстрира уважение към страната, в която е изпратен. Това е от азбуката на световната дипломация. Г-жа Митрофанова системно показва неуважение, говори ултимативно и със заплахи. Мисля обаче, че това не е свързано само с нейния характер и лични качества на дипломат, а с общата руска реторика в момента, която е агресивна и цели да вдъхва страх. И както отбелязах по-горе, нашата липса на самоуважение е добра почва този начин на говорене да постига целите си.
- Имаше критики към БПЦ, че не е признала църквата на Северна Македония навреме и е била изпреварена от Сърбия. Каква е истината, защо синодът ни изчака решението на Белград и знак от Русия?
- Не е добре да се правят директни паралели между политическото и църковното поведение. Република Северна Македония до разпада на Югославия беше част от тази Югославия и съответно на Сръбската православна църква беше дадено да обгрижва тези земи. Добре или не, това е друг въпрос, но в Църквата има канонично право и ръководството на БПЦ не пожела да го наруши. Носталгията по миналото е едно, новите реалии са нещо друго. Решаването на този въпрос беше в прерогативите на Вселенската патриаршия и на Сръбската църква и те намериха неговото решение. Е, емоцията на хората може и да иска нещо друго, но ние играем по правилата. Тук може би трябва да отбележим, че преди политиците да се намесят преди няколко години, настоявайки БПЦ да признае Църквата в Северна Македония в качеството си на църква-майка и наследничка на Охридската архиепископия, нашата Църква провеждаше дълги години една „мека политика“ спрямо МПЦ, включваща молитвено общение и дори съслужение на по-ниско ниво. Да си припомним обстоятелството, че предстоятелят на МПЦ архиепископ Стефан беше поканен и присъстваше молитвено на интронизацията на Негово Светейшество патриарх Неофит през 2013 г. и първата неформална среща на новия български патриарх беше именно с него. Тази политика имаше за цел да допринесе за преодоляване на изолацията на МПЦ. Подобна мека политика, между впрочем, следваха и в Гръцката православна църква, поне на ниво митрополии – независимо от официалната патриотична реторика срещу името на Македония.
Формалното разрешаване на този църковен проблем обаче принадлежеше на Вселенската патриаршия и на Сръбската църква, от която МПЦ се отдели в ново време. Наскоро Св. синод на БПЦ изрази радостта си от намирането на решение и също възстанови своето богослужебно общение с Православната църква в Северна Македония.
- Защо патриарх Кирил не иска да заклейми войната в Украйна, как си обяснявате близките отношения между патриаршията и Путин?
- За съжаление това е резултат от тежкото комунистическо наследство, от което и ние не бяхме предпазени. Църквата до някаква степен административно беше овладяна от комунистите, където успяха да поставят свои хора, рушители, атеисти, богоборци. Това наследство в Русия, където Църквата даде над милион и половина жертви, все още тежи много. В ново време държавата направи всичко възможно да „примами“ църковниците с облаги и привилегии, които се усладиха на кариеристите, каквито има навсякъде. Сега властта си събира вересиите.
- Светият синод все още зависим ли е от Русия?
- Аз лично не виждам зависимости, ако някой намира такива, то по-скоро е емоционална свързаност. Много от архиереите са учили в Русия, имат своите познанства и, да, може би понякога тази емоционална свързаност идва в повече, но не мисля, че можем да говорим за зависимост. Виждате, че в БПЦ повечето архиереи са млади, нови хора, без обременености, както и да се разбира това. Проблемът настъпва, когато емоционалната привързаност към Русия стане по-силна от привързаността към Евангелието и неговата истина. Това вече не може да бъде оправдано и поражда много проблеми, в това число и компрометира авторитета на Църквата ни като нравствен коректив в обществото. Когато наричаш черното бяло по време на война, никой няма да те взима на сериозно в мирно време, а защитата на „традиционните ценности“, каквото и да означава това, звучи фалшиво и кухо.