На 1 февруари т. г. се навършват 78 години от разстрела на 8 царски съветници, 22-ма министри, 67 народни представители, 47 генерали и старши офицери, осъдени в серия незаконни процеси от неконституционния и антиправен „народен съд”.
Черните дати в историята имат своите черни юбилеи. Подобни възпоменания помагат на хората, на държавите и на нациите да осмислят изминатия път, да скъсат оковите на доскорошни заблуди, да преживеят катарзис или с нараснала енергия да продължат по верния си курс.
Би било разумно и почтено на 1 февруари да се съберем около скромните паметници на жертвите, да помълчим и да помислим
как и защо стигнахме дотук
Да се попитаме какво е редно да сторим, за да се срещнат и помирят двете Българии, които все по-трудно съжителстват върху тясната ни окървавена земя от септември 1944 г. насам.
Някои още се питат откъде и кога започва да блика изворът на сатанинската жестокост, с която довчерашни козари, апаши и лумпени изтребват цвета на нацията, по особено жесток начин умъртвяват хора, които са им давали работа и средства за съществуване, учили са ги на четмо и писмо, лекували са ги или са им сочили път за душевно спасение.
В мразовитата утрин на първи февруари 1945-а е извършена най-масовата екзекуция на политически и военен елит на една държава в световната история!
"Народният съд" осъжда на смърт общо 2 730 души, а 305 получават доживотен затвор. Около 200 души от осъдените на смърт вече са умъртвени далеч преди началото на съдебните процеси. Конфискувани са повече от 200 предприятия, огромен брой недвижими имоти и вещи. Изселени са 4 325 семейства, чиито членове достигат близо 12 000 човешки същества.
Така нареченият народен съд осъжда на смърт и екзекутира като фашисти повече хора, отколкото трибуналите в Германия, Франция, Холандия, Австрия и Италия взети заедно. Десетки хиляди други са
избити без съд и присъда
Сред тях най-често срещаните професии са на учители, лекари, писатели, възрожденци, свещеници, кметове, предприемачи!
Инсталирането на македонската нация, първата и единствена в историята на България система от концлагери, първата и единствена в историята на България репресия срещу всички религии, три фалита, потресаваща бедност и рухнала социалистическа икономика, нравствен Чернобил, насилствена смяна на имената на мюсюлманите... Престъпленията на съветските подизпълнители срещу Майка България нямат чет.
Процесът, който все още се опитваме да осмислим, започва преди 102 години. През 1918 г., когато една балканска социалдемократическа партия започва т. нар.
процес на болшевизация
Сиреч, по време на война да премине към конспиративни, въоръжени, терористични действия срещу своя народ и срещу законното правителство. Прави го не вследствие на собствено органично развитие, а по заповед от централата на Коминтерна, чийто доброволни и фанатични агенти стават българските болшевики.
Тогава, по фронтовете на Първата световна, БКП започва гражданската война срещу страната си. Гражданска война, която с кратки прекъсвания продължава и днес. За която през периода 1919-1944 г. другарите тесни социалисти получават 3 милиарда долара. От Москва, естествено.
Без разлагащите речи на комунистическите агитатори сред българските войски черните забрадки у нас щяха да бъдат по-малко от 160 000. Усилията на младата, недокрай болшевизирана партия, постигат и други частични, но знакови „успехи”: още преди края на Първата световна българи убиват българи; в Радомир объркани войници, повярвали на Ал. Стамболийски и Г. Димитров, обявяват република и тръгват срещу столицата.
Следва „първото в света антифашистко въстание”, ръководено от Димитров и Коларов. Пратило на заколение над 3 000 българи. Станало оправдание за най-кървавия атентат през първите 20 години на ХХ век, надминат по броя на жертвите едва в края на 90-те. И този варварски акт в църквата „Св. Неделя” не е оригинално решение на младите ленинци. То е препис от постановление на СНК (Съвета на народните комисари) на РСФСР от 5 септември 1918 г. за червения терор. „В сегашната ситуация тилът може да бъде осигурен само чрез терор. За гарантиране сигурността на Съветската република е необходимо класовите врагове да бъдат изолирани в концентрационни лагери..., да бъдат разстреляни всички лица, имащи отношение към белогвардейски организации, към заговори и метежи... Да бъдат публикувани имената на разстреляните и причините за прилагането на тази мярка.”
На Балканите най-старателните ленинци със стахановски устрем догонват съветските мащаби. България става единствената страна, която след края на Втората световна дава три пъти повече жертви, отколкото в бойните действия срещу хитлеристкия вермахт. Световен рекорд! Достатъчно е през септември 1944 г. Димитров да изпрати телеграма до Спиридонов (Трайчо Костов) със съдържание „Докарайте арестуваните в София”, за да бъдат
застреляни, заклани или избити с брадви, мотики и тояги
десетки хиляди българи.
Месомелачката се върти и през периода на „мирен социалистически възход”. Усилва оборотите си в Белене, Скравена, Ловеч. Смила храбрите горяни, отказали да преклонят глави пред сатърите на лев-главинчевци, антон-юговци и тям подобни чудовища. Троши костите на хиляди селски труженици, отказали да харижат земята и добитъка си на червените колхози.
Затова днес България е страната със:
- най-ниските заплати и пенсии в Европейския съюз;
- челно място по корумпирана държавна администрация;
- най-неефективна съдебна система;
- най-много милиционери на глава от населението;
- най-нисък естествен прираст и най-бързо застаряващо население;
- най-голям брой инсулти и инфаркти ;
- най-непрозрачни и подкупни медии.
Осмо десетилетие България преживява хуманитарна катастрофа. Сигурно защото е единствената държава, управлявана от шестима съветски граждани: Васил Коларов, Георги Димитров, Вълко Червенков, Гриша Филипов, Андрей Луканов и Сергей Станишев. В класификациите на сериозни политолози Република България все още се подрежда между понятията
„бандитска” и „провалена” държава
Докато това е така, за най-древната страна в Европа с висока степен на достоверност ще важи изразът: “Ако всеки можеше да избира къде да се роди, някои посткомунистически държави щяха да останат безлюдни”.
Уважаеми сънародници, съмишленици, съевропейци, съпланетяни и съгалактници,
затова и поради още десетки други причини нека заедно да почетем паметта на героите, жертвите и мъчениците, избити на 1 февруари 1945-а.
В София ще бъдем пред българския Яд Вашем - Храм-паметника на жертвите на комунистическия режим в парка пред НДК. В Яд Вашем можем и трябва да превърнем всеки гроб, всяка паметна плоча на българин, убит или измъчван само защото не е приел най-човеконенавистната политическа доктрина, измисляна някога на планетата Земя.
Ако обществото и държавата не се избавят от постоянно мутиращия вирус на Комунизмус советикус болшевикус, ще останем вечен заложник на призраците, изскочили на Манифеста на Маркс и Енгелс.
Ще се тресем от спазмите на стокхолмския синдром, развит у мнозина през последните 78 години.
Ще се въртим в цикъла Соболева акция - руски патриарх - „Съветски поток” – АЕЦ „Белене” - национална катастрофа.
Ще седим полупияни на чужда сватба между роднина, милиционер и ченге.
Все така ще се лутаме в лабиринта на активни мероприятия и на масови психози. И периодично ще се сблъскваме с огнедишащата паст на кремълския Минотавър.
Който милостиво ще ни отхапва по някой крайник.