Един класически сюжет на модерната литература е от романа „Мъгла“ на дон Мигел де Унамуно от 1914. Героят иска да се консултира с автора, но разговорът тръгва зле, скарват се и след няколко страници авторът го убива.
20 години по-рано в България излиза „Бай Ганьо“ на Алеко Константинов. Мнозина най-патриотично критикуват, че книгата представя само отрицателните черти на българина, но 2 години по-късно спорът е решен по още по-модернистичен начин, отколкото при Унамуно. Драмата се пренася от книгата в живота и героят най-безцеремонно застрелва автора си. Така доказва, че българинът може и да има добри черти, но никой не знае нищо за тях, защото те са дълбоко скрити.
Сетих се за това покрай някои потресаващи случки от последните дни, които доказват, че за последните 123 години българинът не само не се е отървал от байганьовското в себе си, обратно, прегърнал го е здраво като
своя същност и своя гордост
Онзи ден на улицата. Отдолу е мокро, по средата студено, а отгоре вали ситен, но твърде гаден декемврийски дъжд. Едър субект на средна възраст ме спира и нещо дудне през маската. Не му разбирам, обаче ми изглежда като някой от онези иначе чисти, спретнати и любезни хора, дето все не им достига един лев. „Какво?“ – питам докато се бъркам, но чувам думите: „Голям мъж си, що ходиш с чадър, бе, това е обидно!“
Обидно му било на него, моля ви се, че аз ходя с чадър. Ами що направо не ме застреляш, бе, като те обиждам?
Да, че ходя вече 9 месеца с шлем, е разгневявало спонтанно и други идиоти. Но един класически черен чадър…..Дори не мога да си представя как подобна мозъчна нагласа се нарича в психиатрията.
Изръмжавам хубава благословия и продължавам с утехата - напоследък мнозина не си пият хапчетата, к`во да ги правиш. Но после си давам сметка, че това е друго, че този тип не се държи спонтанно, а му избиват първични норми на поведение, заложени в главата и душата още в детството от родители, роднини, съседи и друга околна среда.
Така че феноменът не е личностен, а обществен. Колкото и дребна да изглежда случката, в нея личат
трите качества, които образуват психологическа корона на българина
Първият връх на короната е изначалната простотия и подозрението към по-умните, вторият е съзнанието, че винаги си прав, дори ако си медицински доказан кретен, и третият – че имаш право, дори задължение, да осведомяваш околните за твоето мнение и да даваш акъл на всички, дори на случайните минувачи.
Този тип, дето ми се скара за чадъра, всъщност е нещо като уличен вариант на вездесъщия напоследък общественик - доцент Мангъров. Или на „политици“ като всички днешни, без изключение. Той пише простотии по форумите и се сърди на приятели, ако не „лайкнат“ новия му запъртък, снесен във Фейсбук. Той кара със 156 км. в час по улиците на Пловдив, а после се оплаква, че е беден и не може да си плати глобата. И че системата го потиска, като му взима книжката.
Няма да ви разправям повече за тоя, всички го познаваме, нали? Даже сме ние, някой наш син, приятел, познат…..
Но има и други странни персонажи, стаени в българската душа, които постоянно показват джуки. Да, шизофренично звучи, но е факт, много са героите в нас. Например онзи, дето ни носи самочувствието, че сме най-великите на света, независимо от фактите.
И ето ви го наше село, цялото пропищя заради някакъв Пулев, дето щял бой да се бие за българската чест и слава. Не за пари. Поне не за онези, които ще спечелят букмейкърите. И би се. И падна в тежък нокаут. А веднага след това се появи гаджето на Пулев, Андреа, и с наистина големи джуки артикулира: „99 процента той беше шампионът. За мен той е по-добрият боксьор. Толкова пъти го разклати, толкова пъти Джошуа щеше да падне.“
Да, бе, моме, ама не падна Джошуа. Падна Пулев. Обективно - падна с нокаут и наистина не разбирам как точно пред снимката с проснатото му на пода тяло могат да се говорят подобни глупости. И защо.
„Ами тя му е гадже“ – опита да ми обясни жена ми. Но пак не разбрах и продължи: „Ако някой ме пита кой е най-добрият писател, ще кажа че си ти, това е въпрос на чувства, не на обективна преценка.“ Да, бе, викам, ако някой пита кой е най-добрият писател в България, кажи, че съм аз, дори ще си обективна. Но ако говорим за световен шампион, разумът все пак ще надделее и ще се споменат Омир, Шекспир, Джойс или някои друг, не аз.
Не, никакъв обективизъм, никакво чувство за реалност българинът не притежава. Но защо, - слушаме пак фамозната Андреа: „Кубрат доказа, че за българите няма прегради!“
Не, наистина няма, никакви. Поне не в главите ни.
Ето и още. Буквално до вчера чакахме с трепет ваксината, която ще ни избави от зверския убиец Ковид 19. Дочакахме я. Сериозните учени по света сътвориха поредното чудо на биологията и медицината. Но сега пък
ние вече не вярваме в чудеса
и не искаме да се ваксинираме.
В България едва 9 процента от хората, на които е предложено, искат да се ваксинират. Потресаващо. Сред тях са лекари и учители, хора наистина на първа линия, в постоянен контакт с вируса и сериозно заплашени от заразяване. Но отказват, защото не им били известни качествата на ваксината и евентуалните странични ефекти.
Ами дори аз с моя тъп за дълбоката наука мозък разбирам, че ако на 100 000 души има странични ефекти сред 20, 30, 50 или 100, които ще се разминат с главоболие и мускулна треска, това е безкрайно по-добре, отколкото хилядите заразени и стотици мъртви.
Преди време един червен професор каза, че идиотите в тази страна са 80 процента и срещу му се надигна вой. Аз си мълчах, защото смятах, че греши, но обратно – занижава. И това се доказва, защото ако само 9 на сто искат да се ваксинират, то останалите 91, които не искат, са идиоти. Или поне се държат като такива в конкретния случай. Изразено в числа – към 6 милиона с дечурлигата. Броя ги, защото те ще попият от родителите си негативизъм към ваксините, утре ще откажат да ваксинират собствените си деца и така ще се върнем към славните времена на едрата шарка, полиомиелита и други прекрасни болести.
Сред въпросните 91 процента вероятно са и онези, които сега вият против дистанционното обучение и за връщане на децата в училище - макар да е доказано, че училищата са сериозна хранителна среда за разпространение на вируса. Част от тях не се аргументират защо го искат, вероятно съзнават, че ще прозвучи тъпо, ако си признаят – просто трябва някой да ми гледа децата. Други твърдят, че децата имат нужда да се социализират, а това може да стане само в подходяща среда. Трети пък говорят за нуждата на децата от жив контакт със знанието в лицето на учителя.
Много мило. Но, след като всички се сетиха защо в извънредна ситуация подобни приказки не чинят пет пари, обърнаха палачинката – учителите сега само получават пари, без реално да работят, казват.
Елате в къщи да видите дали не работи жена ми. Работи доста повече, отколкото когато ходеше присъствено в клас, често работи по 10-12 часа на ден. Защото освен часовете, които кара пряко с децата в нета, тя рови за подходящи образователни клипчета, прави слайдове, организира виртуални детски изложби и какво ли не още. Никой не плаща за този труд, тя сама си го причинява. И му се радва – както и на резултатите.
А онова, което тя установи и коментираме с нея след вече месеци дистанционно обучение и наблюдение на цялата ситуация, е доста любопитно, затова го предоставям на вниманието на г-н министъра на образованието. Г-н министре, същите ученици, които са калпазани в реалното училище, са калпазани и във виртуалното, а децата, които са дори малко по-сериозни по принцип, не се разпасват и не правят глупости. Но и още - същите учители, които присъствено си карат часовете през куп за грош, през куп за грош си карат часовете и в Интернет.
Няма празно, България е това, бе, ало-у-у-у!
„Болгар, болгар!“ - както патриотично се биеше в гърдите голият и космат бай Ганьо пред изумената виенска публика в банята.