Едвин Сугарев

Парламентарната бесовщина пак победи. Ситуацията вече наистина е безпрецедентна: първият парламентарен ден продължава вече 18 дни, без народните избраници да успеят да изберат свой председател – фигура, която, както знаем, има статут на пръв между равни. Какво остава тогава за правителствено мнозинство и законодателство – които по условие изискват поне минимално разбирателство помежду им? 

Парадоксът този път е, че дори за да се стигне до предсрочни избори, трябва НС да се конституира и да се извърти парламентарната въртележка, която за пореден път да потвърди

 безплодността на българската политическа класа

 Без да бъде избран председател, този процес дори няма как да започне. И въпреки това налице е пълната невъзможност да бъде постигнат компромис: депутатите се ругаят и бесуват като последни пройдохи, загърбили не само съзнанието за своята мисия, но и най-елементарното приличие. Дори и най-малкият жест да бъде намерено съгласие помежду им бива задушен още в зародиш – и парламентът прилича на развалена грамофонна плоча, на която иглата прескача и се повтаря все едни и същ мотив.

Причините? Те са, струва ми се, достатъчно ясни: старото разделение между „леви“ и „десни“ вече не работи. Настоящата безпътица се дължи на 

новите, двойни разделителни линии

 между партиите в настоящия парламент. Първата беше оформена още в началото на десетилетието – между партиите на корупционното статукво и завладяната държава – и партиите на промяната в името на справедливостта. По силата на тази линия от едната страна на барикадата бяха ГЕРБ и ДПС – тогава все още нераздвоено, а от другата – коалицията ПП-ДБ, но и партии с много различна идентичност – като ИТН и БСП например. Втората стана видна с руската агресия в Украйна – между проевропейски и проруски партии – при което този път от едната страна поне формално бяха враждуващите иначе ПП-ДБ, ГЕРБ и ДПС, а от другата – „Възраждане“, БСП, случайни играчи като „Величие“ и не на последно място президентът, чиято институция получи развитие като реален властови център.

В тази ситуация всеки опит за коалиране или дори за съвместни действия се сблъсква със съответната червена линия, която е трудно да се прекрачи. За да се стигне до някакво единодействие, трябва да се пренебрегне или разделението между статукво и промяна, или това между проевропейска и проруска насоченост – друг начин няма. Ако се спазят и двете червени линии, няма мнозинство, а ако се пренебрегнат, е много трудно да се обясни на избирателите защо се прави това – и подобен жест е свързан с неизбежни електорални загуби: понесените от ПП-ДБ са убедителен пример в това отношение.

Това ново разделение обяснява много неща – включително искрената ненавист на Бойко Борисов към ПП-ДБ и едновременно с това непрекъснатото настояване да бъдат включени в оглавено от него парламентарно мнозинство. Всъщност лидерът на ГЕРБ много добре знае, че може да се върне във властта само заедно с ПП-ДБ – и по никакъв друг начин. Да, мнозинство с „Възраждане“ е аритметически възможно, но политически невъзможно. По същия начин и ПП-ДБ знаят (или поне би трябвало де знаят!) че 

единственият им възможен партньор е именно ГЕРБ; 

други реални мнозинства те не могат да се направят, ако не се прекрачат границите на здравия разум и политическата хигиена, които предполагат да се пази дистанция от профашистки формации.

Тогава? Имаме две червени линии – и двете са императивни. Нерешимият въпрос е коя е по-важна – и коя може да бъде прекрачена за сметка на другата. Дали ПП-ДБ могат да пренебрегнат корупционния генезис на ГЕРБ и неговото сътрудничество с Пеевски, които ни доведоха до завладяната държава? Или могат да пренебрегнат евразийския афинитет и фашизоидния нрав на „Възраждане“ – плюс сродния такъв на БСП, за да реализират формулата „всички срещу ГЕРБ и ДПС? 

Отговор засега няма. Но ако съдим по морално уязвимия напън за изключване на Даниел Лорер и Явор Божанков, тенденцията е по-скоро към единодействие с „Възраждане“, което би било 

голяма и непростима грешка

 Непростима – защото подобно единодействие не държи сметка за ситуацията в глобален план, при която действията на Русия са съвсем реална заплаха за световния мир, а хибридната война, която с пълна сила се води и срещу България – и в която именно „Възраждане“ е страна, прави всяко единодействие с тази партия морално нечистоплътно и оскверняващо. И не знам как в ПП-ДБ си представят нещата, но знам, че ако се окажем с правителство, подкрепяно едновременно от тях и от „копейките“, ще ми се наложи да гласувам за други политически сили.

Разбира се, познавам обяснението, че трябва да се отпуши работата на парламента, за да се предотврати избора на Борислав Сарафов за главен прокурор. За съжаление обаче то е или наивно, или не дотам искрено: ако Силви Кирилов биде избран за председател на НС, какво по-точно гарантира, че ще се намери мнозинство, което в спешен порядък би гласувало закон, ограничаващ правото на ВСС с изтекъл мандат да избира фигури по върховете на съдебната система? И сигурни ли сме, че и да бъде гласуван такъв закон, той няма да бъде бастисан от Конституционния съд, както бяха бастисани по-голямата част от промените в Конституцията? И още сигурни ли сме – ако седнем в перспектива по този път да търсим и правителствено мнозинство, че няма да хлътнем в улея на компромисите – и 

да се събудим някой ден като държава от руската орбита,

 или зад телените мрежи на някое възстановено ТВУ?

Струва ми се, едно е ясно: новото сегментиране на политическия хоризонт предполага разделения, които трудно могат да бъдат преодолени по пътя на компромисите между партиите. Това обаче се е случвало много пъти – и на много други места по света, без да предизвиква такъв блокаж, такова глобално опростачване  и такива смехотворни ситуации, на които ставаме свидетели у нас. Когато коалиционните преговори боксуват, на масата се поставят краткотрайните цели, които могат да бъдат постигнати от правителство, необвързано пряко с подкрепящите го политически сили. Търси се консенсусна формула за най-неотложното, изгражда се механизъм за решаване на спорните въпроси и се пристъпва към действие – и често създадени по този път правителства успяват да изпълнят целия си мандат. 

Да виждате нещо подобно в България? Не: вместо това имаме първа политическа сила, чийто лидер се е запънал като магаре на мост: аз ще бъде премиер – и никой друг. Знае прекрасно, че не може да бъде премиер – и никога няма да стане такъв, защото всички си спомняме подвизите в неговата политическа биография: и „Турски поток“, и излагациите с „калинките“, и вълшебната джипка, която раздава субсидии, като че ли хазната му е бащиния, и изтънелите магистрали, и неизменния танц на институциите под конците на основния корупционен герой на републиката. И не може да отстъпи – въпреки че цената на компромиса е една единствена – да се отрече публично от своята ортащина с Пеевски. Вероятно всички си спомнят как преди изборите се кълнеше, че ще направи всичко възможно, но правителство ще има. Е, къде е сега това „всичко възможно“?

Би трябвало да му се каже ясно и твърдо: бай… (тук няма да употребя думата, която на времето, през 2016 г., употреби Радан Кънев, но няма как да не призная, че е много уместна), виж какво, твоето време отмина. Затова нека сложим картите на масата – и нека видим какво можем да направим не за нас, а за България. Нека определим приоритетите и си стиснем ръцете – останалото няма как да не получи форма и съдържание. И ако не си готов за това – твоя работа, ти си първа политическа сила, 

твоя е грижата да съставиш правителство, 

само че да знаеш, че не просто ще бъдем опозиция, а ако се наложи, пак ще излезем на улицата – и след това няма да можеш да се върнеш на бял кон – и на магаре няма да можеш да се върнеш. От нас – толкова, смокиново листо за срамотиите ти вече няма да бъдем.