Според другаря Румен Овчаров, високо компетентен енергиен специалист и национално отговорен политик от БСП, „историята с Навални е сюжет от селска вечеринка“.
С други думи – на политическата сцена пред очите ни се разиграва театро, а целокупната публика плаче горко, сякаш гледа пиесата за Многострадалната Геновева. След което мъжката половина отсяда в кръчмата да се напие от мъка, а дамската – в къщи да си доплаче, докато сготви. Щото ще яде бой, ако курдиса мъжката половина да си ляга не само пияна, но и гладна.
Другарят Овчаров отдавна е известен с голямата си уста и умението да подхвърля уж иронични изречения, които в родната му БСП минават за остроумни шеги, но в нормалния живот – за чисти глупости. Да, поне на мен той ми е известен още от времето, когато беше министър на енергетиката в правителството на Жан Виденов и се забавляваше да дава своя безценен принос в пълното съсипване на България. После продължи да се забавлява с още една порция от същото, но вече като министър на икономиката и енергетиката в правителството на Сергей Станишев.
Вероятно още тогава е знаел обаче, че искреното му забавление ще остане безнаказано. Нещо повече – вместо да отговаря пред закона, му се връчи огромна заплата, чрез харченето на която да пази златната акция на българската държава в руския „Лукойл“, колкото и някои да твърдят, че той не е руски. Тоест, пратен бе Овчаров да служи директно на господарите си.
И продължава да им служи. Например сега с изказването си подтиква целия русофилски български народ да мисли, че самият Навални е сценарист и режисьор на историята от въпросната селска вечеринка.
Парадоксално обаче е, че другарят Овчаров не бърка, само дето, както обикновено правят отговорни руско-леви комунистически другари, и този път той изкривява истината в полза на Москва. Защото всички останали хора по света са наясно, че
истински сценарист и режисьор на театрото с Навални е самият Кремъл
Номерът е, че, както всяка машина се движи с оборота на най-бавната си част, така и кремълските сценарии и режисури са плод на мозъка на възможно най-тъпия от всички участници в процеса надолу по веригата.
Вероятно Путин е възложил на шефа на ФСБ задачата ефективно да бъде неутрализиран Алексей Навални, онзи го е прехвърлил на помощника си, той на отдела по активни мероприятия и накрая гениалният план е разработен от онова малко плъхче зад третото бюро вляво до прозореца. Така че вместо да неутрализират опозиционера, като му свият някои високо интелектуален номер, те тръгнаха с рогата напред - да го тровят, а после да го арестуват.
Тъпота на тъпотите и чудовищна тъпота.
Има много по-лесни и ефективни начини да се направи това. Например - официално да поканят Навални да изнесе лекция на форума „Валдай“ по темата за политиката на Русия спрямо Украйна и той щеше да падне в троен капан – ако откаже изобщо, се дискредитира сам; ако изнесе лекцията и е силно критичен към путинската агресивна политика и кражбата на Крим, се дискредитира пред империалистически настроения руски народ; ако не е достатъчно критичен обаче, а колеблив – дискредитира се пред Запада.
Така че след един такъв „демократичен“ жест, можеше спокойно да последва „сбогом на Навални от политиката“. Но не – тия кремълски обитатели, начело с Путин, са толкова тъпи, че
дори едно истинско театро не могат да ти разиграят
както трябва.
Но пък си имат предани последователи и защитници по света, а най-вече - у нас.
И ето ви я другарката Корнелия Нинова, опитва, горката, и тя да даде своя безценен принос в защита на кремълския режим. „Случаят с Навални е вътрешен проблем на Русия“ – отсече червената примадона. Като цяло, също казва истината. Но нейната манипулация е, че набляга на „вътрешен“, като внушава, че демократичният свят не трябва да се меси във вътрешните работи на Русия. Вместо да наблегне на „проблем“, който – да, съществува реално за Кремъл.
Още по-лошо стана обаче след това, когато Нинова реши да бъде още по-умна и заяви: „На г-н Навални трябва да се гарантират правата и честен съдебен процес. От там нататък зависи от съдебната система на Русия“.
Ами сега? Както аз разбирам тези думи, това означава, че другарката Нинова има някакви съмнения по отношение гаранциите, които хуманна Русия дава за човешките права изобщо и в частност – тези на Алексей Навални. И също – че има колебания относно възможността процесът срещу него да не е съвсем честен.
Направо срам да го хване всеки самоотвержен български русофил – как може тази девойка, назначена на високия партиен пост с основната цел да брани руското влияние в България, изразяващо се под формата на беззаветна руско-българска дружба, да вземе да се пропука с някакви лигави, почти либерални съмнения.
В това отношение например много по-твърди се оказаха българските депутати от БСП и ВМРО в Брюксел. Те категорично не подкрепиха резолюцията на Европейския парламент, която призова Москва да освободи Навални и препоръча ЕС да въведе нови санкции срещу Кремъл, включително да спре строежа на газопровода „Северен поток 2“. Ама нашите депутати устояха любовта си към Русия, не се поддадоха на козните на запада и най-патриотично се изсулиха от участие в съответното заседание.
Не знам само, граждани, техният светъл пример ли продължава да ръководи смелия български президент Румен Радев, който вече сума време не се е произнесъл по случая Навални или неговият безценен политически опит да мълчи като партизанка на разпит се оказа тяхно ръководно светило.
В края на краищата, вероятно няма и никакво значение кое е първичното в случая, защото
всички са от онова традиционно комунистическо и ченгеджийско котило,
закърмено с преданост повече към Русия, нежели към България.
„Оглушителното мълчание на Радев“ – така определи случващото се премиерът Бойко Борисов. Не, че по отношение случая Навални самият той изрази нещо повече от общата европейска позиция в нейния най-мек вариант, но по отношение на Радевото мълчание е прав. Оглушително е – и надалече се чува.
„Борисов се прави на радетел за демокрацията, защото вече приключи с тази в България и затова „освобождава“ други народи“ – опита се Румен Радев да прихване малко ирония от адаша си Овчаров. Ама и на него не му се получи. Защото той може да каже сто неща за Борисов в рамките на войната между тях, но фактът си остава – и докато отговаряше на премиерската покана да се произнесе за Навални, президентът пак не каза и думичка по темата.
Вместо това излезе допълнително да обяснява умствено щедрият му съветник Александър Маринов. Той опита да убеди света, че президентът изобщо не е длъжен да каже каквото и да било, защото по принцип външната политика се разработва от правителството.
Да, бе, а да пращаме наши хора за посланици можем. И също – да твърдим, че Крим е руски, в разрез както с правителствената българска, така и с общата европейска политика по въпроса. Това е ОК, а?
Като цяло, тази защитна теза на Маринов е толкова слаба, че ако, вместо с въже, решат с нея да бесят Навални, ще се скъса и той ще оцелее. Защото – да, формално българският президент може и да не е задължен пряко от закона да каже каквото и да било. Но той е длъжен по наистина важни въпроси да има позиция и да я сподели със своите избиратели и останалите граждани, на които все пак е президент. Така се прави в политиката – една комбинация от наука и изкуство, за която Радев досега май само е чувал.
Та ето ги, де, част от онези руски петоколонници в България, които по Навални ще ги познаете, както ви обещах в заглавието. И които наистина не бихте искали да познавате, защото това е обидно за човешката природа.