Има ли място в „сръбския свят” за 43 българчета?

Великосръбският националистически феникс възкръсва от пепелта и с помощта на Русия и Китай се кани за пореден път да бие бойните барабани на Балканите

Авторът

Авторът

Иван Николов, Босилеград

Бившият министър на отбраната и настоящ вътрешен министър на Сърбия, Александър Вулин, обикновено говори това, което президентът Вучич някак си не бива да го каже пред света заради високата си държавническа длъжност. 
Въпреки че и самият той не е много обран в изказите си. 
В едно скорошно публично изказване Вулин поясни, а сръбските медии гласно го подеха, че актуализираната напоследък цел за обединяване на „сръбския свят” всъщност означава обединяване на сръбското „политическо и държавно пространство”, и което щяло да стане „абсолютно мирно, без да гръмне един куршум”!? 
„Бавно, пък нека да продължи колкото трябва. Защо смятате, че положението на Балканите е непроменимо?” – попита той, и продължи: „Сърбите живяха заедно в Османското царство, известно време бяха заедно в Австро-Унгария, няколко години бяха заедно в Третия Райх, считам, че сега сърбите трябва да живеят в своите си граници”. 
Това е то. В своите си граници. Не в границите на Европейския съюз. 
И така, зад „сръбският свят” наднича мисълта на сръбският фашист Милан Недич за „ВсеСърбия” и всъщност е само второ име за 

проекта „Велика Сърбия” – един исторически кошмар

 от който Сърбия, нейните съседи, Европа и света вече два века не могат да мигнат. 
След едно десетилетие загубени четири войни срещу „братските югославски народи и народности”, великосръбският националистически феникс отново възкръсва от пепелта и сега вече с помощта на Русия и Китай се кани за пореден път да бие бойните барабани на Балканите с намерение, този път завинаги, да постигне заветната цел за „обединението на всички сръбски земи”.
Не знам дали и как ще стане всичко това, но виждам, че днешните сръбски управляващи и опозиция имат консенсус по тоя въпрос и чакат удобно стечение на международните обстоятелства окончателно „да решат сръбският национален въпрос”. 
 Ако се повторят кървавите събития от 90-те години на миналия век, това 

ще тежи върху съвестта на Европа и САЩ, 

 които просто не си довършиха започната работа за трайно омиротворяване на Балканите и само след две десетилетия сръбският национализъм не само отново дава старите заявки застрашавайки мира и сигурността на Балканите, но и самите устои на Европейския съюз. 
Причината за това  е, че Сърбия загуби войната, но не бе военно поразена и 

не бе осъдена като подстрекател и воюваща страна,

 не плати за тежките материални разорения, за военните престъпления и не обезщети жертвите. Формално, Сърбия и не беше воюваща страна в Босна и Хърватско, въпреки че пред очите на целият свят, тя командваше, изпращаше и финансираше паравоенните формации които изправиха човечеството на нокти заради ужасяващите военни престъпления.
Сръбското общество и особено политиците, не осъзнаха греховете си и не изживяха катарзис. Нямаше нито лустрация, нито денацификация. Милошевич бе низвергнат и оплют защото бе загубил войните, а не защото ги беше започнал. Върху тази почва отново избуяха старите националистически плевели. 
Милошевич беше арестуван и предаден на Трибунала в Хага, но по настояване на Сръбската православна църква бе въведено вероучение в училищата. 
Четническото движение на Дража Михаилович със закон бе реабилитирано и приравнено с партизанското движение на Тито, въпреки че Тито е осъдил и разстрелял Дража!? Убийците и жертвите бяха приравнени, а техните снимки бяха сложени една до друга в учебниците. Единственият проевропейски премиер на Сърбия Зоран Джинджич бе убит посред бял ден на прага на сградата на правителството, а наследниците на неговата Демократична партия подписаха декларация за помирение и буквално въведоха Социалистическата партия на Милошевич в парламента. Трибунала в Хага освободи идеолога на войните и военно-престъпника Воислав Шешел и той се завърна на бял кон в сръбския парламент. Сега не слиза от екраните на сръбските национални телевизии откъдето вдъхновява новото поколение войници за Велика Сърбия. 
Изкуството на пропагандата и лъжата е издигнато на пиедестала на обществена норма. В един момент на откровение, „бащата на сръбската нация”, писател, член на Сръбската академия на науките, бивш президент на Югославия, Добрица Чосич пише: „Да, ние лъжем себе си, лъжем за утеха на другите, ние лъжем за милост, за да се преборим със страха, за да се насърчаваме и да се скрием от чуждото нещастие. Ние лъжем за любов и хуманизъм. Ние лъжем в името на свободата. Лъжата е черта на нашия патриотизъм и доказателство за вродена остроумност. Лъжата е творческо въображение, находчивост”. 
И сегашната сръбска власт също почива върху лъжата. 
Върху подметнати чували с фалшиви избирателни бюлетини, една фалшива гладна стачка и фалшиви снимки на „изтощеният” от стачката радикален експрезидент Томислав Николич в болничен креват. 
Вече стъпили във властта, радикалите лъжеха  света, че ще признаят Косово, но вътре печелеха изборите с лъжата, че никога, никога няма да го направят. Че са първи по инвестиции и икономически ръст на Балканите, в Европа, в света, че им предстои светло бъдеще там някога си, че ще направят „мини Шенген”, че с помощта на Русия, Китай и там някакви си микроскопични държавички, които трудно се намират на картата, ще „разпризнаят” Косово и ще си го върнат обратно, сега вече очистено от „шиптъри” и по равното косовско поле след осем века, отново ще препускат конете на митичният „цар” Лазар и Милош Обилич, възпяти в песните на слепия гусларин Филип Вишнич и записани от самоукият сръбски просветител Вук Караджич!?

А истината е много по-прозаична

 В края на март тази година, външния дълг на Сърбия достигна 28.1 милиарда евро или 55,7% от вътрешния брутен продукт. Младите сръбски граждани, които успеят да се измъкнат от пропагандната тиня на манипулациите и лъжите, излитат в чужбина с намерение да не се върнат никога вече. 
Пиша всичко това, за да припомня на българските държавни мъже, когато на поредната българо-сръбска среща стане въпрос за оцеляването и бъдещето на българското национално малцинство в Западните български покрайнини и сръбските домакини ги посрещнат с поредните порции обещания за превеждане на сръбските учебници на български език, за възстановяване на женските фамилни имена, за спазването на правата на българското малцинство, за опазване на българското културно и историческо наследство, за връщане на историческото име „Цариброд”, за свободни медии на майчин български език, за инвестиции в инфраструктрата и откриване на нови работни места, за опазване на околната среда и водите – че всичко това е просто една изтъркана от дългогодишна употреба протоколна лъжа и нищо повече!
А истината? Ако изобщо някой има нужда от нея, тя може да се събере в две изречения.
На територията на Босилеградска община тази есен ще тръгнат общо 43 първолачета – 27 в града и 13 в околните 36 села. В първи курс в Босилеградската гимназия ще тръгнат общо 27 ученици.
Дълбоко се съмнявам, че в „сръбския свят” на сръбския вътрешен министър Александар Вулин ще се намери място за тия 43 българчета, защото той, „сръбския свят”, по дефиниция, е предназначен само за сърби.