Малко сцени в християнското въображение са толкова емблематични, колкото тази тримата пътешественици, коленичили пред младенеца Исус, докато камилите им ги чакат, а те поднасят тамян, смирна и злато

Тримата посетители – определяни като мъдреци, астролози или царе – остават сред най-загадъчните фигури в библейския свят.

Само Евангелието от Матей е каноничният източник, който ги споменава, като дава оскъдни подробности за това кои са били те или какво ги е подтикнало да предприемат дългото пътуване на запад, пише National Geographic. През вековете разказвачи, богослови и художници са попълвали тези празноти. 

В резултат на това влъхвите са сред най-разработваните образи в християнската традиция, вдъхновявайки всичко – от автори на средновековни литургични драми до ренесансови художници.

Кои са влъхвите и какво казва за тях Библията?

Матей нарича тримата мъже, които посещават Исус, „влъхви“ (на гръцки magoi). Векове по-рано гръцкият историк Херодот използва този термин, за да обозначи жреческа каста от Персия, която тълкувала сънища.

Класически автори като Ксенофонт и Страбон употребяват термина в смисъла на религиозни експерти. Терминът често се свързва със зороастризма, а към I век сл. Хр. гръцкоезичният средиземноморски свят го използва и в по-широк смисъл – за астролози или практикуващи езотерични знания.

В Евангелието от Матей влъхвите „от Изток“ пристигат в Йерусалим, след като виждат изгряваща звезда, която сигнализира раждането на нов цар. Препратката към звездата ясно подсказва, че Матей ги възприема като астролози. Те се срещат с цар Ирод, който е уплашен от новината, а след това следват звездата до Витлеем. Там намират младенеца Исус, поднасят дарове от злато, тамян и смирна и си тръгват „по друг път“, след като получават предупреждение насън.

Забележително е, че Матей не разкрива родината на влъхвите, не ги нарича царе, не описва начина им на пътуване и не уточнява броя им. По-късната християнска традиция приема, че са били трима заради трите дара. Но в най-ранните запазени християнски тълкувания влъхвите могат да бъдат както двама, така и дванадесет.

Ранните християнски разкази за „мъдреците“

Тъй като библейският разказ е толкова лаконичен, ранните християни се стремят да развият образа на тези тайнствени посетители. Един от най-богатите източници е Откровението на влъхвите – апокрифен текст, запазен в сирийски ръкопис от VIII век и преведен на английски през 2010 г.

В тази версия влъхвите произхождат от далечна земя, наречена „Шир“ – място, което някои тълкуватели свързват с територии източно от Персия, дори чак до Китай. Те са представени като потомци на библейския патриарх Сит – третото и най-малко известно от децата на Адам и Ева – който е поверил на потомството си тайно пророчество, че един ден ще се изгрее звезда от божествена светлина и ще разкрие Спасителя на света.

В разказа, представен от гледната точка на самите влъхви, звездата се превръща в малко светещо същество (вероятно Исус, макар това никога да не е казано изрично), което говори с тях и ги води, превръщайки пътуването в мистично поклонение, а не просто физически преход. В крайна сметка влъхвите се завръщат у дома, като разпространяват учението за Исус в родината си.

Брент Ландау, автор на първия превод на Откровението на влъхвите на английски език и доцент по религиозни изследвания в Тексаския университет в Остин, казва, че текстът „не е просто ‘фен фикшън’, създаден за забавление.

Авторът изглежда смята, че щом Исус може да се яви на всеки, навсякъде и по всяко време, това означава, че потенциално всички религиозни откровения на човечеството се основават на явявания на Исус“. Според него това дава на автора необичайно позитивна гледна точка към нехристиянските религии в сравнение с други древни християнски текстове, които често са много по-негативни.

Междувременно текст от III век – Легендата за Афродитиан – пише за влъхвите като за кралски пратеници, които не само посещават малкия Исус, но и отнасят негов портрет обратно в храм на Хера в Персия.

Трима царе… или двама… или дванадесет?

Повечето от детайлите, които днес свързваме с влъхвите, се развиват постепенно през вековете.

Според Реймънд Браун, авторът на Раждането на Месията, идеята, че влъхвите са били царе, вероятно произлиза от раннохристиянски тълкувания на Исая 60:3–6 („Народи ще дойдат при твоята светлина… ще донесат злато и тамян“) и Псалм 72:10 („Царете на Тарсис… ще донесат дарове“).

Северноафриканският християнски автор Тертулиан пише, че „Изтокът обикновено смятал влъхвите за царе“, превръщайки астролозите в монарси. До VI век това вече се приема за даденост в целия християнски свят.

Броят на влъхвите също варира според района. В най-ранното им изображение в катакомбите на светите Петър и Марцелин присъстват само двама, докато на фреска от III век в „Света Домитила“ са изобразени четирима, а в сирийските текстове от XIII век – Книгата на пчелата и Откровението на влъхвите – се споменават дванадесет. 

В Западната църква броят им се утвърждава като три до VI век, както заради трите дара, така и защото числото три се вписва добре в с акцента върху Троицата и символиката на числата.

Имената Мелхиор, Гаспар и Балтазар се появяват в латински текстове от християнския Запад, като най-ранното споменаване е в ранносредновековния Excerpta Latina Barbari.

Преди това най-ранните християнски източници, казва Браун, ги наричат Хормизда – цар на Персия, Яздегерд – цар на Саба, и Перозад – цар на Шева. Етиопският християнски текст Книгата на Адам и Ева ги назовава Хор – цар на персите, Басанатер – цар на Саба, и Карусудан – цар на Изтока.