Либерализмът е в опасност. Основната на либералните общества е търпимостта към различията, уважението към правата на личността и върховенството на закона.
И всичко това днес е под заплаха, доколкото светът преживява нещо, което можем да наречем „рецесия на демокрацията“ или дори депресия.
По данни на Freedom House, политическите права и гражданските свободи в целия свят се ограничават с всяка изминала година в продължение на последните 16 години.
Упадъкът на либерализма се проявява в растящата сила на държави като Китай и Русия, в ерозията на либералните — или номинално либералните институции в страни като Унгария и Турция и отстъплението от либералната демокрация на страни като Индия и Съединените щати.
Във всеки от тези случаи
за ръста на антилиберализма заслуга има национализмът
Нелибералните лидери, техните партии и съюзниците им използват националистическа реторика в стремежа си към по-силен контрол над своите общества. Те осъждат своите опоненти като „елити, откъснати от живота“, като изнежени космополити и глобалисти.
Те твърдят, че са истинските представители на своите народи и техни истински пазители. Понякога нелибералните политици изобразяват своите либерални опоненти като нищо не умеещи хора, не от тоя свят. Често те наричат своите либерални съперници не просто политически противници, а нещо много по-зловещо: врагове на народа.
Самата природа на либерализма го прави възприемчив към такива атаки. Главният фундаментален принцип, заложен в либерализма е принципът на търпимостта: държавата не налага вярвания, понятия за идентичността на човека или каквито и да било други догми.
От момента на тогава още слабото си появяване през 17 век в качеството на организиращ принцип политиката на либерализма преднамерено снижава совите политически цели с достиженията от „добър живот“, към което винаги са призовавали религиите, моралните доктрини или културните традиции до запазването на самия живот в условия, когато населението не може да се договори какво именно представлява този добър живот.
Тази огностична природа на либерализма създава известен духовен вакуум, доколкото хората следват своите пътища и изпитват само слабо чувство за общност. Либералните политически порядки действително изискват общи ценности, такива като търпимост, стремеж към компромис и здрав смисъл, но те съдействат за силните емоционални връзки, характерни за тясно сплотените религиозни и етно-национални общества. И всъщност, либералните общества често поощряват безцелното преследване на материалното самоудовлетворение от човека.
Най-силната страна на либерализма си остава неговият съществуващ векове прагматизъм и способността му да създава разнообразие в плуралистичните общества.
Но въпреки това, разнообразието, с което могат да се справят либералните общества също има предели. Ако достатъчно множество хора сами отхвърлят либералните ценности и се стремят да ограничат правата на другите, или ако гражданите прибягват до насилие, за да постигнат своето, то либерализмът сам по себе си не може да поддържа политическия ред.
И ако обществата отстъпват от либералните принципи и се опитват да основават своята национална идентичност върху категориите раса, етническа принадлежност, религия или някакво друго разбиране за „добър живот“, те провокират връщането към потенциално кървав конфликт.
Свят, в който съществуват такива държави неизменно ще бъде по-разделен, неспокоен и жесток.
Ето защо е важно да не се отказваме от идеята за нацията. Затова и трябва да признаем, че нищо не прави универсалността на либерализма несъвместима с нациите-държави.
Националната идентичност е податлива, и тя може да бъде формирана така, че да отразява либералните стремежи и ценности и едновременно с това да създава на масите чувството за общност и цели.
В качеството на доказателство за непреходната важност на националната идентичност е достатъчно да погледнем проблемите, с които се сблъсква Русия във войната с Украйна.
Президентът на Русия Владимир Путин заяви, че Украйна няма своя собствена национална идентичност, различна от руската и, че страната ще рухне веднага щом започне войната.
Вместо това Украйна упорито се съпротивлява на Русия именно защото нейните граждани изповядват идеята за независима, либерално-демократична Украйна. Те дадоха да се разбере, че са готови да умрат за тези идеали, но само когато тези идеали бъдат вкоренени в страна, която те могат да нарекат своя собствена.
Духовният вакуум на либерализма
Либералните общества изпитват големи трудности с това как да предоставят на совите граждани позитивно виждане на националната идентичност.
Теорията, лежаща в основата на либерализма, се сблъсква със сложности в провеждането на ясни граници между общностите и обяснението за това, с какво хората могат да разполагат вътре и вън от тези граници. Това се случва, защото либералната теория е построена върху концепцията за универсализма.
Както се твърди във Всеобщата декларация за правата на човека: „Всички хора се раждат свободни и равни в своето достойнство и права. Всеки човек има право на всички права и свободи изложени в настоящата Декларация, без каквито и да било различия като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, собственост, място на раждане или каквото и да било друго“. Либералите са теоретично загрижени за нарушенията на правата на човека, независимо в коя част на света се случват те. Много от тях не обичат националната обособеност и пристрастия на националистите и си се представят като „граждани на света“.
Заявленията за универсализъм понякога трудно се съгласуват с разделението на света на национални държави. Например, не съществува ясна либерална теория за това, как да се прокарват националните граници, което представлява огромен недостатък на либералната теория, който води до вътрешно либерални конфликти на основата на сепаратизма в такива райони като Каталуния, Квебек и Шотландия, и разногласия по повод миграционната политика и отношението към бежанците. Популистите, такива като бившият президент на САЩ Доналд Тръмп, много ефективно се възползваха от това противоречие между универсалистските стремежи на либерализма и по-тесните претенции на национализма.
Националистите се оплакват от това, че либерализмът е разрушил връзките на националното единство и ги е заменил с глобален космополитизъм, който се грижи за хората в далечни страни, така както и за своите съграждани.
Националистите от 19 век основават националната идентичност върху биологията и смятат, че националните общности са основани върху общия биологичен произход. Това продължава да бъде важна тема и за някои съвременни националисти, такива като премиера на Унгария Виктор Орбан, който определя унгарската национална идентичност въз основата на маджарската етническа принадлежност.
Други националисти, такива като израелския учен Йорам Хазони, се стремят да преразгледат етно-национализма на 20 век, твърдейки, че нациите представляват обединение на цивилизационни единици, които позволяват на своите членове да споделят здрави традиции в езика, празниците, кухнята и т.н.
Американският консервативен мислител Патрик Денин твърди, че либерализмът представлява форма на „антикултура“, която е разтворила всички форми на долибералната култура, използвайки властта на държавата за внедряването във всички аспекти на частния живот на хората и контрола над тях.
Денин и другите консерватори открито обвиняват пазарния капитализъм в прокопаването на семейните ценности, човешкото общество и традиции.
В резултат на това категориите от 20 век, които определят политически левите и десните от гледна точка на икономическата идеология, вече не съответстват напълно на съвременната реалност, доколкото десни групи одобряват използването на държавата за регулирането както на икономиката, така и на обществения живот.
Има съвпадение в гледните точки на националистите и религиозните консерватори. Сред главните традиции, които искат да съхранят съвременните националисти са религиозните. Например, партия "Право и справедливост" в Полша е тясно свързана с Полската католическа църква и дълбоко възприема противопоставянето на възприемането от либерална Европа на абортите и еднополовите бракове.
Точно по същия начин религиозните консерватори пък възприемат себе си за патриоти. Това се отнася, например, за американските евангелисти, които бяха ядрото на движението на Тръмп „Да направим Америка отново велика“.
Следва да признаем, че главната идея на критиката на либерализма от консерваторите за това, че либералните общества не осигуряват силно общо морално ядро, около което да бъде построено човешкото общество, е достатъчно вярна.
Но това е особеност на либерализма, а не недостатък. Въпросът за консерваторите е в това, съществува ли реален начин времето да бъде върнато назад и да бъде възстановен по-строго морален порядък. Някои американски консерватори се надяват да се върнат във въображаемото време, когато всички в Съединените щати са били християни.
Но съвременните общества са много по-разнообразни в религиозно отношение, отколкото във времената на религиозните войни в Европа през 16 век. Идеята за възстановяването на обща морална традиция, определяна от религиозни вярвания е безперспективна.
Лидери, които се надяват на подобно „възраждане“, като Нарендра Моди, индийският националист-премиер, призовава към потисничество и междуособно насилие срещу мюсюлманите. Моди много добре знае това, той беше министър на западния щат Гуджарат, когато през 2002 година той беше разтърсен от междуособици, в резултат на които загинаха хиляди, основно мюсюлмани. От 2014 година, когато Моди стана премиер, той и съюзниците му се стремят да привържат индийската национална идентичност към „опорните стълбове“ на индуизма и езика хинди, което радикално се различава от светския плурализъм на основателите на индийския либерализъм.
За никъде без държавата
Нелибералните сили в света ще продължават да използват призивите към национализъм в качеството на мощно електорално оръжие. Либералите биха се изкушили да отхвърлят тази риторика като ура-патриотарство, на те нямат правото да отстъпват на противниците си нацията.
Либерализмът с неговите универсалистки претенции може да изпитва неловкост в съседство с изглеждащия ограничен национализъм, но двете могат да бъдат „помирени“.
Целите на либерализма са напълно съвместими със свят, разделен на национални държави.
Всички общества са длъжни да използват сила, както за запазване на вътрешния ред, така и за защита от външните врагове. Либералното общество също прави това, създавайки силна държава, но след това ограничава властта на тази държава чрез върховенството на закона.
Властта на държавите е основана на обществен договор между независимите граждани, които се съгласяват да отстъпят част от своите права да постъпват свободно, в замяна на защита от държавата. Ако става дума за либерална демокрация, то тази власт е узаконена както от закона, така и от всеобщите избори.
Либералните права са безсмислени, ако не могат да бъдат осигурени от държавата, която, според известното определение на германския социолог Макс Вебер, се явява законен монопол на силата върху определена територия.
Териториалната юрисдикция на държавата обикновено съответства на територията, заемана от група лица, подписали обществения договор. Хората, живеещи извън тази юрисдикция, също могат да разчитат на уважение на совите права, но държавата не винаги е длъжна да осигурява тяхното спазване.
По този начин, държавите с ясно определена териториална юрисдикция са важни политически играчи, доколкото само те могат да осигуряват законно прилагане на сила.
В съвременния глобализиран свят властта се осъществява от различни институции, от многонационални корпорации до нетърговски организации, от терористични организации до наднационални органи, такива като ЕС и ООН.
И никога не е била по-очевидна необходимостта от международно сътрудничество в решаването на такива проблеми като глобалното затопляне и борбата с пандемиите от инфекциозни заболявания. Но си остава факт, че единствената конкретна форма на власт, а именно способността да се осигурява спазването на правилата с помощта на заплаха или фактическо прилагане на сила, остава под контрола на държавите-нации.
Нито Европейският съюз, нито която и да било друга организация, не използва собствена полиция или армия за осигуряването на спазването на създадените от нея самата правила. Такива организации както и преди зависят от силовите възможности на страните, които са ги натоварили със съответните правомощия.
Безусловно, днес съществуват голям набор от норми на международното право, които в много области заменят правото на национално ниво.
Помислете, например, за о acquis communautaire (Acquis communautaire — системата от правни норми на ЕС-бел. Ред.), което служи като своеобразно общо право за регулиране на търговията и разрешаването на спорове.
Но в крайна сметка международното право както и преди, се опира на правоприлагането на национални нива. Когато държавите-членки на ЕС се разминават в мненията си по важни въпроси на общата политика, както беше по времето на кризата с еврото през 2010 година и миграционната криза през 2015 година, проблемите бяха решени не от европейското законодателство, а с относителната власт на държавите-членки. С други думи, върховната власт, както и преди си остава прерогатив на националните държави, а това означава, че контролът над властта на това ниво остава критично важен.
По този начин става ясно, че не трябва да се търси противоречие между универсализма на либерализма и необходимостта от национални държави.
Макар че нормативната ценност на правата на човека може да бъде универсална, тя няма правоприлагаща сила. Това е дефицитен ресурс, който непременно се прилага на ясно определена територия. И либералната държава има пълното право да предоставя различни нива на права на гражданите и не-гражданите, защото тя не разполага с ресурс или правомощия за универсална защита на правата на всички хора.
Всички хора на територията на държавата се ползват с равна защита на закона, но само нейните граждани са пълноправни участници в обществения договор, притежаващи особените права и задължения, в частност, правото на глас.
Този факт, че държавите остават съсредоточение на силата на принудата, трябва да предизвиква предпазливост спрямо предложенията за създаването на нови наднационални органи и делегирането на такава власт. Либералните общества са натрупали няколко стотин години опит, изучавайки как да ограничават властта на национално ниво с помощта на върховенството на закона и законодателните институции и как да уравновесяват властта така, че нейното използване да отразява общите интереси.
Но същите тези общества нямат представа как да създават такива институции на глобално ниво, така че, например, глобален съд или законодателна власт биха могли да ограничават произволни решения на глобалната администрация. ЕС е продукт на най-сериозните до този момент усилия, насочени към това да се постигне такъв ефект на регионално ниво. И в резултат се е получила доста тромава система, характеризираща се с прекалена слабост в някои области (фискална политика, външни работи) и прекалена власт в други (икономически регулации).
Но Европа все пак има обща история и културна идентичност, които липсват на глобално равнище. Международните институции, такива като Международния съд и Международния наказателен съд, продължават да разчитат на държавите-нации за изпълнението на съдебните решения.
Германският философ Емануил Кант рисува в своето въображение „вечният мир“, при който на Земята, запълнена от либерални държави международните отношения ще се регулират посредством закона, а не с помощта на сила.
За съжаление, войната на Русия срещу Украйна демонстрира, че светът още не е достигнал този постисторически момент и, че грубата военна сила си остава главен гарант на мира за либералните държави.
Затова е малко вероятно, че националната държава ще изчезне като най-важният играч в глобалната политика.
"Добър живот"
Консервативната критика на либерализма съдържа в основата си разумен скептицизъм спрямо ударението, което слага либерализма върху въпросите на личната свобода.
Либералните общества предполагат равенство на човешкото достойнство, което се основава върху способността на човека да прави избор. По тази причина либералите са привързани към защитата на тази свобода като основно право на човека. Но макар, че свободата на личността е фундаментална либерална ценност, това не е единственото човешко благо, което автоматично превъзхожда всички останали представи за „добър живот“.
Сферата на това, което се смята за свобода с времето неотклонно се разширява от свобода на избора в подчиняването на едни или други правила в рамките на съществуващите морални рамки до създаването на такива правила за себе си. Но уважението към човешката свобода е предназначено за това да управлява и да смекчава конкуренцията между дълбоко вкоренените убеждения, а не просто да изтласква тези убеждения в цялата им пълнота.
Не всеки човек мисли, че максимизирането на неговата лична свобода е най-важната цел в живота или, че разрушаването на всяка съществуваща форма на власт непременно е добра идея. Много хора с удоволствие ограничават своята свобода на избор, приемайки религиозни и морални рамки, свързващи ги с други хора или живеейки в рамките на наследени цивилизационни традиции.
Първата поправка на Конституцията на САЩ е предназначена да защити свободата на вероизповеданията, а не да защитава гражданите от религиите .
Успешните либерални общества имат своя собствена култура и свое собствено разбиране за „добър живот“, дори ако това виждане може да е по-различно от това, което предполагат обществата, обединени от една доктрина. Те не могат да бъдат неутрални по отношение на ценностите, необходими за поддържане на тяхното съществуване в качеството им на либерални общества.
Те трябва на първо място да отделят внимание на духа на колективизъм, търпимост и активно участие в обществените дела, ако искат да бъдат сплотени. Общество, което вътрешно е съсредоточено върху личности, заинтересовани само от максимизацията на своето лично потребление, изобщо не може да бъде общество.
Държавите са важни не само защото са средоточие на легитимна власт и инструменти на контрол над насилието. Те са и единствен източник на общност на хората. От една страна либералният универсализъм хвърля предизвикателство към природата на човешкото общуване. Защото най-силните човешки привързаности са към най-близките хора: семейство и приятели, а колкото повече се разширява този кръг чувството на дълг спрямо тях неизбежно отслабва.
Но в продължение на векове, редом с това, че човешките общества стават по-големи, по-сложни и границите на солидарността рязко се разширяват от семейството, селото и племето до цели страни. Но и досега, са малко тези, които обичат човечеството като цяло. За мнозинството от хората страната си остава най-голямата единица за солидарност, към която те изпитват инстинктивна лоялност.
И тази лоялност е най-важната опора на легитимност на държавата, следователно, и на нейната способност да управлява.
В някои общества слабата национална идентичност може да има катастрофални последствия, както е видно от процесите в страни като Мианма и Нигерия, както и в някои „не състояли“ се страни като Афганистан, Ливия и Сирия.
Конкретика на либералния национализъм
Този аргумент може да изглежда подобен на аргументите на Хазони, консервативният израелски учен, който в своята книга „Добродетелите на национализма“ се застъпва за глобален ред, основан върху суверенитета на националните държави.
Той прави важна уговорка, предпазвайки от склонността на либерални държави, такива като САЩ, да отиват твърде далеч в стремежа си да прекроят останалия свят по свой образ и подобие. Но Хазони бърка, като предполага, че съществуващите страни са ясно разграничими цивилизационни единици и, че световният глобален ред може да бъде построен, като ги приемаме такива, каквито са. Сега съществуващите страни са социални конструкции, които са страничен продукт от историческата борба, която често е включвала завоевания, насилие, насилствена асимилация и преднамерено манипулиране на цивилизационните символи.
Съществуват по-добри и по-лоши форми на национална идентичност и обществата могат да избират между тях.
Ако националната идентичност е основана на фиксирани характеристики, такива като раса, етническа принадлежност или религиозно наследство, то тя става потенциално неинклузивна категория, нарушаваща либералния принцип на равно достойнство.
Макар че между потребността от национална идентичност и либерален универсализъм няма непременно противоречие, въпреки това между двата принципа съществува мощна потенциална точка на напрежение.
Основаната на фиксирани характеристики националната идентичност може да се превърне в агресивен и ексклузивен национализъм, така както се случва в Европа през първата половина на 20 век.
По тази причина либералните общества не трябва да признават официално групи, формирани на базата етническа принадлежност или религиозно наследство. Разбира се, има и случаи, когато това е неизбежно и либералните принципи не действат. В много части на света етническите или религиозните групи от поколения заемат една и съща територия и имат собствени устойчиви културни и езикови традиции.
На Балканите, в Близкия Изток, в Южна Азия и Югоизточна Азия етническата или религиозната идентичност де-факто е съществена характеристика на мнозинството хора и да бъдат асимилирани в по-широка национална цивилизация е практически нереално.
По принцип е възможно да бъдат организирани някакви форми на либерални политики около няколко цивилизационни единици. Индия, например, признава няколко национални езика и в миналото разрешава на своите щати да формират собствена политика по отношение на образованието и правото. В такива страни, като правило, е необходимо наличието на федерализъм и съпътстващо предаване на правомощията на субнационални единици. Властта може да бъде формално разпределена между различни групи, определени от тяхната културна идентичност, в структура, която политолозите наричат „консолидирана демокрация“ (политическа система, ориентирана към интересите на националните малцинства, прилагана в държави разделени на сегменти по етнически, религиозни, регионални и други признаци. Такъв пример е Северна Ирландия). Макар че това работи доста добре в Нидерландия, тази практика се оказа катастрофална в места като Босна, Ирак и Ливан, където групите се оказаха в безизходна борба за надмощие без победител. В общества, където цивилизационните групи още не са се превърнали в самоценни единици, е по-добре да се отнасяме с гражданите като с индивидуалности, а не като с членове на идентичностни групи.
Едновременно с това съществуват и други аспекти на националната идентичност, които могат да бъдат приети доброволно и, следователно, по-широко разпространени, такива като литературни традиции, исторически наративи, език, храна, спорт. Каталуния, Квебек и Шотландия — всички те са региони с исторически и културни традиции и в тях има много поддръжници на национализма, стремящи се към пълно отделяне от страните, с които са свързани.
Но няма никакво съмнение, че тези региони биха продължили да бъдат либерални общества, уважаващи правата на човека, дори ако се отделят, както това се случи в Чехия и Словакия след като те станаха отделни страни през 1993 година.
Националната идентичност представлява очевидна опасност, но и също така определена възможност. Това е социална конструкция и тя може да бъде формирана така, че да поддържа либералните ценности, а не да ги разрушава.
Исторически се е случило така, че много страни са се формирали от разнообразно население, изпитващо силно общностно чувство, основано на политически принципи или идеали, а не върху доминиращи групови категории. Австралия, Канада, Франция, Индия и САЩ са страни, които в последните десетилетия се стремят да конструират национална идентичност на базата на политически принципи, а не върху раса, етническа принадлежност или религия. САЩ изминаха дълъг и болезнен процес на преосмисляне на това какво означава да си американец, постепенно отстранявайки понятието за гражданството от класа, раса и пол, макар, че този процес още не е завършен и е претърпял множество неуспехи.
Във Франция изграждането на национална идентичност започва с Декларацията за правата на човека и гражданина на Френската революция, която постановява идеал за гражданство, основано на общ език и култура.
В средата на 20 век Австралия и Канада са страни с преобладаващо бяло население и ограничителни закони по отношение на имиграцията и гражданството, такива като известната политика за „бяла Австралия“, която не допуска имигранти от Азия. Но и двете страни реконструират своята национална идентичност на нерасова основа след 60-те години и се отварят за масова имиграция. Днес и в двете страни има повече хора, родени зад граница, при това там има много по-ниско ниво на расова поляризация, отколкото в САЩ и възраждане на белия расизъм.
Въпреки това, не трябва да се подценяват трудностите за формирането на обща идентичност в рязко разделените демокрации. Мнозинството от съвременните либерални общества са били изградени на основата на историческите нации, чието разбиране за национална идентичност е изковано с нелиберални методи.
Франция, Германия, Япония и Южна Корея са били нации преди да се превърнат в либерални демокрации. САЩ, както отбелязват мнозина учени, стават държава, преди да станат нация.
Процесът на формиране на американската нация в либералните политически традиции е дълъг, труден и периодично насилствен. Дори сега този процес се оспорва както от левите, така и от десните с рязко противоречащи си един на друг наративи за произхода на страната.
Либерализмът ще се сблъска със сериозни проблеми, ако хората не виждат в него нещо повече от механизъм за мирно управление на разнообразието без широко разбиране на национална цел.
Хора, преживели насилие, война и диктатура, обикновено се стремят да живеят в либерално общество, както са живели европейците след 1945 година.
Но доколкото хората свикват с мирния живот в условията на либерални режими, те възприемат всичко това като даденост и започват да тъгуват по онази политика, която ще ги насочи към по-високи цели. През 1914 година в Европа почти цяло столетие не е имало разрушителни конфликти, но масата хора се оказват „щастливи“ да отидат на война, независимо от огромния материален прогрес, постигнат за това време.
Може би днес светът е достигнал подобна точка в историята на човечеството: в продължение на 75 години не е имало мащабни междудържавни войни, в същото време се наблюдава масов ръст на глобалното благоденствие ,което води до също толкова мащабни социални промени.
ЕС беше създаден като противоотрова от национализма, довел до световни войни и в това отношение той надминава всички очаквания със своя успех.
Но ситуацията в Украйна заплашва с ново насилие и хаос в бъдеще. Ако Путин успее да съкруши украинската независимост и демокрация, светът ще се върне в епохата на нетърпим национализъм, напомнящ за началото на 20 век.
Съединените щати също съвсем не са застраховани от такова развитие на историята, доколкото популисти като Тръмп се стремят да повторят путинските авторитарни методи.
Превод: Faktor.bg