Павел Казарин, Радио „Свобода“
Често сравняваме постсъветските хора със съветските. Но работата е там, че носталгията на постсъветския гражданин по СССР е много по-токсична от тази на гражданина от времето на Съветите.
Съветските хора може би са били искрено убедени, че през 30-те години е нямало масови репресии. Че Катин е дело на Вермахта, а не на съветска атака. Че наказателната психиатрия (използването на психиатрията с чисто политически цели, свързани с ограничаването на човешките права и свободи на отделни индивиди или група от хора - бел.прев.) - е клевета на Запада. Че комунистическата партия изгражда безкористно социална държава.
В крайна сметка какво искаме от съветския мирянин? Заклещен между работата и дома, между опашката на шведската стена и опитите да се справи с дефицита на храна. Информационната „желязна завеса“ бе непробиваема – възпрепятстваше достъпа до каквато и да алтернативна картина на света. Околната реалност бе създадена преди неговото раждане, а пропагандната система бе усъвършенствана много преди да започне да задава въпроси. Той просто нямаше друга реалност освен тази, в която живееше. И щом металният купол започна да се пропуква, Съветският съюз започна да се пука по шевовете, просто да се разпада.
Но постсъветският човек, със своята носталгия по СССР, е съвсем различно явление. Защото
новият мирянин има в наследство 90-те години
Тези същите години, когато отвориха архивите. Когато се появиха първите интервюта с дисиденти. Когато стана достъпна информация за мащабите на репресиите. Когато бяха погребани всички илюзии за съществуването на система за репресии срещу несъгласните.
Постсъветският човек дори не трябваше да търси информация за системата, която е била изградена в СССР. През деветдесетте тези данни станаха мейнстрийм - звучаха от телевизионните екрани, извираха от всички страници на вестниците. Те бяха основното съдържание на предизборните кампании и новият дневен ред на обществото.
Съветските хора можеха да оправдават съветската система с невежеството си. Но постсъветският носталгик по Съветския съюз прави това съзнателно. Съветският човек отхвърляше обвиненията срещу режима, защото не можеше да повярва в тях. Постсъветският -
действа като защитник на дявола
Постсъветският гражданин вече не може да се оправдава с това, че видите ли той нищо не знае. Че няма достъп до данните за реалните му мащаби. Напротив, той ги знае, но се крие лукаво зад фразата „от друга страна”. „От друга страна, космическите кораби“, „от друга страна, всички се страхуваха", "от друга страна, има стабилност“.
Зад тази фраза „от друга страна“ просто се прави опит да бъде оправдан личния комфорт от репресиите срещу другите. Постсъветският човек сам убеждава себе си, че той лично се е чувствал комфортно в старата реалност - и без сянка на съмнение е готов да я размени срещу съдбата на другите. Цинизмът заема мястото на наивността. Невежеството отстъпва място на подлостта.
Постсъветският човек е този, който съзнателно се е отказал от истината. Този, който доброволно е сложил капаци на очите си. Този, който е готов да сложи от едната страна на уравнението своя личен комфорт, а от другата – съдбата на всички останали.
И ако това не е подлост, тогава какво e подлост?
Превод: Faktor.bg