Предстоят ни отново избори – седмите за три години и половина. Този път обаче с някои утежняващи обстоятелства. Може би е редно да хвърлим поглед върху тях – ако не за друго, поне да знаем колко болезнена ще е цицината от настъпената за пореден път мотика.
Първо - седем ялови парламента е рекорд – болезнен и способен да травмира и по-търпеливи от българските избиратели. Липсата на резултат поставя въпроса за
вменяемостта на политическата класа,
и за способността й да изпълнява своето призвание, вписано впрочем и в обществения договор: да работи за общото благо, за повишаване на качеството на живот на всички, които са делегирали на своите избраници част от своите граждански права. Подчертавам: на всички, а не само на „нашите приварженици“. Прави ли това българската политическа класа?
Откровеният отговор е – не. И не го прави по две причини – поради скрити
зависимости на своите представители от задкулисни кукловоди,
и поради нетърпими кавги и взаимна нацупеност от страна на политическите сили. Те – оказва се – не са способни да преодолеят своята взаимна антипатия в името на това да осигурят на страната някакво що-годе смислено управление. Вместо това се самосаботират, спъвайки се една друга с реални или измислени червени линии – в усилието си да заемат стратегически удобни места около държавната трапеза – или пък в усилието си да не разочароват своите избиратели, които най-много от всичко обичат да мразят.
Второ – това много меко казано идиотско поведение има съответната електорална цена. Българските избиратели малко по малко се отучват да бъдат граждани и се приучват
да бъдат сеирджии
Патосът на тяхното мислене и поведение се гради върху усещането, че в България няма политици, достойни да получат техния вот. В резултат на което едни не гласуват – защото „няма да им гласуваме на тия“. Липсва оценката, че въпросните политици са станали такива благодарение на нашия вот – и всички ние носим отговорност за погрешния си избор. Само да напомня – България беше единствената страна в Източния блок, която след падането на Берлинската стена избра да бъде отново управлявана от бившата комунистическа партия. Липсва също способност да бъде направена елементарната сметка, че по този начин държавата буквално се връчва в ръцете на тези, които я рушат: разни руски копейки, безогледни популисти и клоуни, виреещи именно върху това, че няма държава, подхранващи се от нейната липса.
Други екземпляри от тази „маса народ“, погрешно мислена като гражданско общество, гласуват в графата „не подкрепям никого“. Отново липса на интелектуална способност да схванеш, че ако не подкрепяш никого, всъщност даваш
бонус на политическите душмани,
и зачеркваш правото си да недоволстваш срещу евентуалното тяхно управление – примерно когато комисарите на „Възраждане“ те натикат в някое ТВО, за чието възкресение днес мечтаят. Трети пък се упражняват с наказателен вот – с цел да санкционират своите реални избраници за това, че не са отговорили на техните очаквания и не са свалили небесния рай на земята. Изборът в случая е подчинен на правилото да става сеир – и наистина става – недоразумения като „Величие“ са доказателства за това.
Трето - България се намира в извънредна ситуация, тъй като за пръв път в историята на прехода задкулисието отказа да бъде такова и се изтъпани на сцената. Героите, които теглеха нишките на политическите марионетки, отказаха да се прикриват по какъвто и да било начин – и обявиха точно по Оруел, че недопустимото до вчера днес вече е новата нормалност – „новото начало“ на политическия живот. Всъщност и самото понятие за политически живот излезе от употреба. Едно от доказателствата: въпреки че формално сме в предизборна кампания, такава липсва, няма спор между политики и икономически подходи към обществената реалност. Вместо това има битка между две олигархични структури – и тази битка не е рицарска, тя е мазна борба, в която синчето Делян тръшка и ритуално убива бащицата Ахмед.
А останалите – ще се запитате. Останалите зяпат. И се снишават – както се снишаваше Тодор Живков по време на перестройката. Чакат да видят кой кого ще гътне, за да се присъединят към него. Да сте чували например Бойко Борисов – тъй народняшки словоохотлив по всички други казуси – да коментира тази изцяло ненормална ситуация? Няма и да чуете. Да си спомняте случайно кога Пеевски скочи срещу приближените на почетния председател и престана да бъде „феномен“, а се превърна в черен арап и дете големеше в българската политика? Когато заради Доган не се получи играта за общо правителство с ГЕРБ. А защо? Защото това правителство би било възстановяване на статуквото поддържано тъкмо от Пеевски и Бойко Борисов още от 2015 г. – когато именно с политическото рамо на последния беше окончателно бастисана и разграбена четвъртата по големина банка в България – КТБ. Как си представяте след такова сътрудничество той да обели зъб и да каже – ама това, такова, нещо май малко антидемократично си пада… Не – ще си мълчи, та ако ще небето да се срути – и сакралните служби да арестуват цялото депутатско и кандидат-депутатско войнство.
И четвърто, на съвсем не последно по значение: България е в извънредна ситуация, защото и
ситуацията в света е извънредна
Защото се водят войни, които са на ръба на това да прераснат в световни конфликти и ядрени катастрофи. Защото се формира ос между Русия, Китай, Иран и КНРД, която обединява сатрапиите в света. Защото изходът от изборите в САЩ може да ни завещае много различна и много неблагоприятна ситуация в геополитически план. Защото Балканите продължават да бъдат барутен погреб, в който всяка искра може да има непредвидими последици. Защото покрай геополитическите бури за пореден, но може би за последен път забравяме да се погрижим за бъдещето на планетата, която издъхва под алчността на потребителското ни общество.
В заключение:
българската криза не е просто случайно кривване от правия път
Тя има своите дълбоки основания, залегнали в грешките и греховете ни по време на целия преход. Същевременно тя е отзвук и световни катаклизми, които разтърсват нашето време. В тази ситуация нормалността, стабилността и предвидимостта са основни ценности за всяка страна – тъй като способността да се посрещнат ударите на съдбата зависят пряко от тях. Готови ли сме за тези удари? Не – вместо това виждаме как ненормалността настъпва, как политическата арогантност и простащина вземат връх над цивилизованото и нормалното, над всичко, което с мъка сме постигнали през последните десетилетия.
Носим ли лична отговорност за това? Не тази на партии и на идеологии, не – лична, дължима от всеки пред неговата собствена съвест. Съжалявам, че трябва да го кажа, но не личи. Стои – и то стои с пълна сила въпросът: а къде ще бъдем само след по-малко от две седмици, по време на изборите – пред урните или в самодоволните редици на тези, които се хилят на гласуващите и гледат на всичко като поредния български цирк? А къде ще бъдем, когато ГЕРБ и „новото начало“ нагласят заедно с куп присъдружни идиоти въжделения кабинет – примерно с Пеевски начело – или пък с някоя поставена негова фигура? А къде сме днес, когато шепа ентусиасти протестират срещу избора на поредния сламен главен прокурор? Аз имам своя отговор, но къде сте вие, какъв е вашият избор? И не, не си мислете, че можете да минете без него. Защото способността да избираме между доброто и злото е това, което ни прави хора.