Част първа. НЕ Е ДНЕС ВРЕМЕ ЗА МУХЛОНОСЦИ
Александър Йорданов, специално за „Faktor.bg”
Република България е демократична държава, член на Европейския съюз, където престъпленията на нацизма и комунизма са публично и законодателно осъдени. У нас комунистическият режим е обявен за престъпен със закон, а неговите жертви, също със закон, бяха реабилитирани. Социалистите се дразнят, когато това се припомня. Чуят ли го, те започват да издават нечленоразделни звуци, нервно жестикулират, мръцкат нещо като клефуци, както би рекъл моят приятел Георги, кръвното вдигат. А ние, българите, сме разбрани, хрисими и милозливи хора. На мравката сторваме път, та може би затова и още има нашенци, които са готови отново гърбината си да подложат и комунисти на нея да носят. Наскоро го направиха: наведоха се и изнесоха по президентския баир един пенсиониран летец. На този който ми възрази, че обиждам, ще му отвърна:
нима комунистът сам себе си не е обидил като е станал комунист
Нима същото не важи за нациста и фашиста? В Германия нацизмът изтрая около 20 години. А в Русия комунизмът изкара близо четворно повече. И затова Германия се обедини, а СССР се разпадна. Символичен е фактът, че в Русия комунистическата партия бе забранена на 23 август 1991 г. т.е. в деня в който преди 52 години болшевики и нацисти подписват договор за ненападение ( Пакт„Рибентроп-Молотов”) с таен допълнителен протокол към него определящ „териториално и политическо преразпределение“ на Източна Европа. Договор поставил началото на Втората световна война. Нашите комунисти само смениха една дума в името на партията си. И отново настояха народът да ги носи на гърба си. И той, народът наш, какво да прави – няколко пъти наведе гърбина, опъна жили и ги качваше на баира.
Пак е септември и социалистите, бивши комунисти, пак като лами са зинали за власт. Тръгват „сред народа”, „слизат сред народа”. Аз лично комунисти началници и чантаджии съм виждал през живота си, но комунист сред народа не съм виждал. Защото комунистите винаги мислят за себе си като за шишарки, които се полюшват нависоко, там „горе”, а долу в ниското, при корените и тревата, е народът. От всяко действие на БКП в миналото, а и днес от БСП,
лъха цинизъм, нагла надменност
Но е факт. Отново е 9-ти септември. И отново познати номера – провокират, власт им се привижда, народен гръб си пожелават. И пак ще се кланят на паметници на терористи, палачи, чужди окупатори. Цветя и венци ще полагат, за миналото „славно” фалшива сълза ще проронят.
ИСТИНАТА
На 9-ти септември 1944 г. в условията на съветска окупация на България комунистите незаконно заграбват властта чрез въоръжен държавен преврат. За кратко време ликвидират правата и свободите на българите. Ликвидират ни царството. Защото т.нар. НРБ не бе българска държава, а комунистическа държава. Режимът, който налагат отдавна е обявен със закон за престъпен („Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен” – Обн. ДВ. бр.37 от 5 май 2000 г.). В неговия член трети е записано, че „комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г.” се обявява за „престъпен”, а Българската комунистическа партия за „престъпна организация”.
В закона датата 9-ти септември 1944 г. е изрично посочена като начало,
ден първи, на продължаващо във времето престъпление
За комунистите, противно на закона и нормалната човешка логика, този ден символизира „освобождение”. Но къде другаде по света съществува „освобождение”, което официално, със закон да е обявено за престъпно деяние, а времето след него за престъпен период? И допустимо ли е да пордължават да съществуват паметници на комунисти и на съветски окупатори? Ако човек е починал от естествена или дори от насилствена смърт, то е нормално да бъде погребан, да има паметник. Но на гробищата, а не да го изкормят и тръшнат в центъра на София на показ, както бяха направили с Георги Димитров. Кощунство е да се издигат паметници на комунисти в паркове и градинки, да се кръщават на техните имена улици, читалища, села и градове. Нима се свършиха народните ни будители, националните ни герои, ярките исторически личности, държавници, големите ни поети и писатели, учени? Нацвъканите навсякъде в България паметници на комунисти говорят само едно: злото ще продължи да бъде с нас и около нас.
Комунистите заслужават да имат паметници на гробищата. Като всички хора. Ако ли не, то орисията ни ще продължи да бъде такава: да опъваме каиша, да ни яхат и шпорят наследниците на ония, които на 9-ти септември 1944 г. ни отнеха свободата. Защото докато за народите на Западна Европа с края на Втората световна война идва свободата, то за народите от Източна Европа, в това число и за България, идва потисничеството, тоталитарния режим, несвободата.
Наближи ли датата девети септември започват „експертни” мъдрувания, сякаш няма закон, няма архиви, няма факти. А има, защото ги е имало незаконните въоръжени „партизански отряди” – паравоенни формирования, терористични групи, поставили се сами извън закона, имало е и масови убийства без съд и присъда, и мъчения в „Дома на терора” на Лъвов мост е имало, и концлагери е имало – Белене, Куциян, Скравена, Свети врач, Богданов дол, кучета са влачили трупове на убити от комунистите хора по нивите, „човешко месо са яли свинете на остров Персин”, имало го е и незаконният „Народен съд” – едно от най-големите комунистически престъпления у нас, имало е унищожение на българския национален политически, стопански, военен, научен, културен, духовен елит. Имало ги е палачите Спасов, Главинчев, Гогов, Газдов, Горанов, Ръжгева. Един от тях – Мирчо Спасов, разказва: „Партията разпореди преди „Народния съд” да се поизчистят, колкото се може повече врагове”. Защото „после с присъдите става бавно.” И всяка нощ арестували хора и сетне ги откарвали към Радомирско – местността Червена могила, селата Върба, Темелково, Батановци. Там ги „опушквали” и набързо заравяли в нивите. „Около сто нощи пращахме по пет камиона, по двайсет души на камион” – признава Спасов. И пресмята: „това ще е някъде десет хиляди”. А след полунощ този изверг е докладвал на „началника” Тодор Живков:
„Досегът ми с другаря Живков беше много специален. Бяхме се разбрали да си съобщаваме с очи. Намигне ми и това значи да продължавам… Абе, мокра работа, ...но нали някой трябваше да я свърши.”
Имам свое обяснение за комунистическите престъпления.
Комунистите са мразили нашият народ
заради трудолюбието му, нравствеността, религиозността, човеколюбието, патриархалните семейни ценности, завиждали са му на неговата „душа камбана”. Защото това е народът, който само за няколко десетилетия след петвековно чуждо владичество успява да създаде своя независима държава, да я защити и разшири територията ѝ, да я възмогне икономически, да сътвори шедьоври на културата, да направи така, че с нея да се съобразяват всички останали държави. Но точно успехът на България винаги се е зловидил на комунистите. Те са тези, които през целия период на Третото българско царство правят и невъзможното, за да рушат държавата ни. По Великден 1925 година взривяват Божи храм в центъра на столицата и избиват стотици хора. И колко още атентати, тероризъм! Защо? Що за хора са? Защо за тях човешкият живот не струва и жълта стотинка. Но защо българи са ставали членове на тяхната партия: защо са го правили, нима не са чели устава на тази партия, не познават престъпленията ѝ, не са ли имали пет минути за размисъл? Сега ги чувам да казват: „такова беше времето”, „кариера трябваше да направим”. Та нали познавам някои, които направиха „кариера” при социализма. И какво като са направили кариера? Да са станали по-умни, по-даровити? Не. А нима харесваме панелките от комунистическо време? Vanitas vanitatum et omnia vanitas! (Суета на суетите – всичко е суета!). И безгръбначие.
Вярно е, че имаше членове на БКП, които своевременно прозряха някои истини и сами напуснаха червената партия още когато тя бе на власт. Други пък ги прогони самата партия. Защото не си затваряха устата. Признат грях не е грях. Имаше дори комунисти, които се самоубиха. Така постъпи комунистическия поет „партизанин” Веселин Андреев. В предсмъртна бележка той написа: „Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия... Проклет да е Живков! И живковистите!” Но рожденното име на Веселин е Георги. Терористичният му псевдоним е „Андро”, а открадва името Веселин от псевдонима на големия наш писател Тодор Г. Влайков (Веселин). Узаконява го като свое лично име и става Веселин Георгиев Андреев. През 1943 година е политкомисар на терористичната група „Чавдар”, където се запознава с „проклетия” Живков. Той пък е с псевдоним „Янко”. Като идейно изявен терорист – политкомисар, но и като поет, Андреев става съдия в шести състав на „Народния съд”, който съди български поети, писатели, журналисти, публицисти или общо 105 души. Някои от тях – Райко Алексиев, Данаил Крапчев, Йордан Бадев, са ликвидирани преди съда. Подписва Андреев 15 смъртни присъди и 11 доживотни. Истината е, че и той, както и Тодор Живков, когото проклетисва, е бил част от шайката на убийците, на терористите. Възможно е на стари години съвестта му да е проговорила и затова да е посегнал към отровата.
На 18 ноември 1944 г. зверски е убит Райко Алексиев – талантлив художник, карикатурист и фейлетонист. Но през март 1945 г. „Народният съд” го съди като жив. И го осъжда на смърт заради един стар виц и една стара карикатура. Карикатурата представя Сталин с брадва в ръка от която капе кръв. А вицът е следният: „английският каучук е елестачен, холандският – още повече, но най-елестичен е руският ботуш побрал 150 милиона души”. Впрочем, Алексиев е рисувал карикатури и на Хитлер, има цяла серия и за Хитлерко Кратунчев – фен на Хитлер. Но на никой преди 9-ти септември 1944 г. не му минава и през ум да убива заради карикатура. Някои твърдят, че един от убийците на Райко Алексиев е бащата на Ирина Бокова – известната червена мераклийка за поста на Генерален секретар на ООН, а от февруари тази година член на управата на руски холдинг собственост на олигарх близък до президента Владимир Путин. Но ако не е Георги Боков, бащата, то тогава кой е убиецът на Райко Алексиев? Нека да кажат комунистите. Те знаят. А не да излизат с номера за „вината и мезетата”. Георги, братът на Ирина, депутат, а сетне и дипломат, в началото на демокрацията цинично заяви,че те, комунистите, приемали „вината” само с мезета.
След 9-ти септември 1944 г. започват убийства, незаконни съдебни процеси, интернирания, заграбване на собственост. Започва ликвидирането на нормалната ни държава. И всичко това, за да се курдисат във властта слугите на Москва. Да въведат в страната ни безумната съветска икономическа и политическа система. И държавата ни да стане съветски протекторат. И както я бяха подкарали напълно щяха да затрият, както техните съветски другари си затриха Съветския съюз. Но добре е, че все пак нашите комунисти бяха малко на брой, та не успяха напълно. Те само няколко пъти фалираха държавата ни. Докато съветските комунисти бяха много повече и закономерно напълно скапаха държавата си. От което логично следва, че колкото повече комунисти има в една държава, толкова по-зле е за народа в нея.
НЕ Е ДНЕС ВРЕМЕ ЗА МУХЛОНОСЦИ
За преврата на 9-ти септември 1944 г. и за всичко след него, няма две истини. Това е срамна, жестока, зловеща и убийствена дата в нашата история. Затова е безмислено да се делим по този въпрос ние, българите. Днес обаче червени мухлоносци, т.е. носители на комунистически мухъл от миналото, се опитват да минипулират младите хора като им внушават лъжата, че на битово равнище социализмът бил „приемлив”. В кремвиршите, казват те, имало било тогава месо, хлябът бил 15 стотинки, а трамвайното билетче още по-евтино. И кога баба ви на село е виждала кремвирши? Или на трамвай се е возила? И нима не си е месила сама хляб? Боклук бяха кремвиршите при социализма, а днес дори гимнастикът Йордан Йовчев рекламира кремвирши. При това рядко тогава ги „пускаха”. Та нали сега тия, които пак правят менте храни, са пак комунисти? Дневната надница в комунистическата фирма ТКЗС бе около 30 стотинки. В края на месеца хората на село вземаха по 10-15 лева. За кое по-напред? Купуваха солчица, малко олио, захар и това е. Толкова даваше „социализмът” на селяните. А колко даваше на работниците? Даваше им колкото да не умрат от глад в панелните си килии. И да не си помислят, че съществува друг свят, в който в тоалетните има тоалетна хартия, а на пазара продават по всяко време банани и портокали, невиждана радост за децата при социализма. Да не си помислят, че съществува свят, в който без да чакаш 10 години, отиваш в магазина и си купуваш автомобил. А с него свободно пътуваш по цяла Европа. И не чакаш на опашка и по списък за елементарни неща – хладилник, телевизор, кола, жилище. Защото при социализма не само нямаше толкова много и различни автомобили, колкото има днес, но и гуми нямаше за тях. А чистачките на колите се крадяха и денем, и нощем. Защото и тях ги нямаше. Защото социализмът все произвеждаше и все нищо нямаше – нито като хората, нито за хората.
У нас наистина има мухлоносци, които критикуват отделни политики на комунистическия режим – нарушените граждански права и свободи, например, но хвалят битовата страна на „строя”. Много се било градяло, казват те, при социализма. Но нима на панелките градеж се вика? Или на Кремиковци, който тровеше столичани? А днес? Нима именно днес не се презастрои по морето, в София и останалате градове? А метрото, магистралите, моловете, новите жилищни кооперации и комплекси, вилните зони, които на градове се превърнаха, безбройните магазини, ресторанти и кафенета, новите университети и училища, стадиони и спортни зали? И защо никога не свършват стоките в магазините? И книгите в книжарниците не свършват. Защо не свършва бензина? Защо токът не спира, както редовно правеше този номер при социализма. А уж тогава всички блокове на АЕЦ „Козлодуй” работеха! Защо е задръстено от автомобили по улиците, а при соца улиците бяха пусти. Откъде се пръкнаха тия български фирми, които бълват днес всичко – за хладилника, за дома, за гардероба. Какъв е тоя народ, за който ходенето до Гърция стана като разходка до съседен квартал. Защо това не го правеха нашенци при соца, ако тогава са живяли добре. То и свинята се чувства добре в кочината, докато и ударят ножа. И затворникът в затвора е на сигурно и спокойно място. Ама живее ли се в кочина, съществува ли се в затвор?
Девети септември е дата от която започна лошият живот на българите. Тя
символизира злото, което ни сполетя като народ
Комунистите се опитваха да контролират нашия живот. Те ни задължаваха да учим по техни книги. Контролираха ни как се обличаме, купоните за храна дори контролираха. В магазини, киносалони и театри, на работното място, техните куки от ДС постоянно следяха и слухтяха. Цензурираха словото. Когато съветските им приятели гръмнаха атомната електроцентрала в Чернобил, те скриха истината за тази смъртоносната авария и оставиха народа да се облъчи от радиацията. Затова е толкова висока смъртността от рак у нас. Тогава за висшата комунистическа номенклатура доставяха храни и вода от далечни земи. А бездарният им поет Венко Марковски написа: „Смел реактор под съветски флаг за наука е умрел!” И жалеше за реактора, а не за хората. Комунистите нареждаха къде да се работи, къде да се живее, къде да се почива, на стадо се превръщаше народа ни на техните „манифестации”. Пак те решаваха кого да допуснат до микрофона – в радиото, телевизията. Най-често допускаха само псевдоними. Пак те определяха и условията за „кариера” на безпартийните граждани. Изискваха те да бъдат „идейно благонадеждни”, „правилно политически ориентирани”, да произхождат от семейства „незасегнати от мероприятията на народната власт”. Дори глаголът „пускам” (в минало свършено време – „пуснаха”), бе станал политически глагол. Опашката и досега е най-точният символ на онова време. Спомням си как хората питаха пред киното: „филмът хубав ли е или съветски”. Най-често бе съветски.
ПОКАЯНИЕ
Девети септември трябва да е Ден за покаяние. Защото само чрез покаяние се спасяват грешниците. Но се спасяват само онези от тях, които са осъзнали своите грехове. Спасяват се, ако помолят Господа наш, същият, когото те отричаха, за прошка. Защото само покаянието унищожава греховността. А не фалшивата и антихристова „притча” за това, че при т.нар. „социализъм” е било и така, и онака. Няма „онака”. Така беше – престъпен режим, престъпни социални взаимоотношения, продължаващо във времето престъпление.
Комунистите успяха да разделят българския народ. А разделен народ силна държава не прави. И животът си трудно може да оправи. За да се оправи България е необходимо наследниците на комунистите да не помирисват власт – нито политическа, нито икономическа. Лустрация ли ще наречете това, гража за тялото и душата на държавата ни ли, няма значение. Защото до каквото се докоснат те, комунистите, го съсипват. Дошло е време, в което в България има място или за българите, или за комунистите. Те днес се гордеят, че „пак са тук” и логично пак са си същите. Затова и голяма част от българите емигрираха и го направиха все в държави, в които комунисти до властта не стигат. Защото, както написах и в началото, народът ни не е глупав, но има нещастието да е добър с комунистите. И да ги носи на гръб. Затова и страда, мъчи се, живее в недоимък. Но вярвам, че на 9-ти септември българите ще си кажат: да спи зло под камък.
Очаквайте Втора част.