Д-р Йордан Нанчев

Дядо Славейков, Дядо Благоев, Дядо Вазов…Не са много личностите, на които техните съвременници са „присъдили“ тази почетна титла, с която и до днес те са останали в нашата културна памет. С нея е и възрожденецът „Дядо Цанков“, който днес не е толкова популярен, макар изявите му като общественик, политик и книжовник в продължение на повече от половин век да са не по-малко забележими и впечатляващи. 
Самият факт, че проф. Иван Шишманов се заема да прави анкета с него свидетелствува за това. За жалост не успява да я довърши и издаде. И ето, че днес, повече от сто години по-късно, неговите  непубликувани и почти неизвестни записки са превърнати в книга. Благодарение на изследователските усилия на Д-р Тони Зарев, един от най-всеотдайните и задълбочени откриватели и популяризатори на неизвестни  имена и факти от културната ни история през последните десетилетия. 

Томът е в две части като първата е озаглавена „Записки-анкета   с Драган Цанков“, а втората „Невъзможният Драган Цанков-личността, делата и мястото му в нашата история“*. Освен записките на професора, в книгата са намерили място и редица мнения и оценки за „мастития старец“, извлечения от книги и периодични издания, множество оригинални снимки и факсимилета…

Наред с биографичния очерк на Зарев, те доизграждат представата за противоречивия, но запомнящ се образ на един от стожерите на възрожденската  ни духовност. На нашенски политик „от старо време“ със светли и мрачни краски в своята деятелност,

с неправолинейна биография, с нецензурен език и непримирим характер

 Получил първоначално образование в родния Свищов при Емануил Васкидович и Христаки Павлович, той бяга от дома си, за да прекара една година в Елена като ученик на видния книжовник Иван Момчилов. Получава стипендия за отличен успех и заминава да продължи образованието си в Одеската семинария, а после и в Киев. През 1849 година вече е учител в Галац. Там открива „българска школица“ и преподава на говорим български език. После тръгва за Виена при брат си и с негова помощ през 1852 година издава Grammatik der Bulgarische Sprache- българска граматика на немски език. Купува собствена печатница и я пренася в Свищов. Отива Цариград, за да получи „рекомендация“ за нея. Там среща ръководителя на католическата пропаганда Евгений Боре от манастира „Сан Бенедето“. Увлича се и скришом приема католицизма. Става един от радетелите за основаването на българска униатска църква.

През 1856 година, заедно с цариградските търговци Коста Маринович от Русе и Коста Славчевич от Търново учредяват Община на българската книжнина като своеобразен предходник на основаното тринадесет години по-късно в Браила Българското книжовно дружество. 
Драган Цанков издава Годишник на Общината и включва в него анонимния си труд „Един поглед върху българската история“. Той вече е пренесъл печатарските си пособия от Свищов и обучава свои помощници, но  през 1860 година, поради финансови затруднения, е принуден да отстъпи печатницата на Димитър Паничков. 
За трите години  отпечатва 30 книги и три периодични издания. Включително списанието „Български книжици“ и собствения си вестник „България“, който се списва с патриотичен заряд, но и с открита тенденция за отделяне от Цариградската патриаршия и създаване на самостоятелна Униатска българска църква. 
Това обаче не влиза в плановете на Русия. В Цариград пристига Найден Геров, за да въздейства на Цанков. Гаврил Кръстевич пише статия против него и унията. Христо Тъпчилещов и други видни търговци отказват да получават в.“България“. Иларион Макариополски също не подкрепя Цанков, макар да не демонстрира открито своето несъгласие. В полемиката се включва и Г.С.Раковски. В „Дунавски лебед“ той нарича Цанкова „недостойнаго подкупника и придателя отьечьества, заблуденага Лъже-Българина".

 Нищо не го разколебава. Той пише специален меморандум до Наполеон III , с който предлага да се подновят „древните връзки с Римската църква и цивилизацията, която произхожда от нея“. А на 18 декември 1860 година, заедно с Д-р Миркович подават молба до Високата порта, в отговор на която  Българската униатска община е незабавно призната. Пак с Д-р Миркович,  с Рафаил Попов и Евгений Боре придружават избрания за свещеноначалник Йосиф Соколски до Рим за ръкополагането му от Папа Пий IX на 14 април 1861 година. Под давлението на Руското посолство обаче и със съдействието на Петко Славейков, Соколски отплува с параход за Одеса и повече не се завръща. Това е тежък удар за Унията и много българи се отчайват и разочароват от нея. Драган Цанков също напуща Цариград. 

Година по-късно отново е в столицата, но вече отношенията му с агентите на католицизма не са толкова тесни и приятелски. Подложен на натиск той преустановява издаването на в.“България“.  След 1870 година заема различни служби в турската администрация в Свищов,  Русе, Ниш и Видин. Бил е учител и основател на читалищата в Търново и Русе. След създаването на Самостоятелна българска екзархия преосмисля отношението си към Русия и към Унията. Постепенно застава на проруски позиции. 
Става преподавател по български език в престижния Галатасарайски отомански лицей. При учредяването на Смесения екзархийски съвет през 1873 година е избран за негов член. Работи за запазването и утвърждаването на българщината в Македония и Тракия. През 1874 година издава списание „Ръководител на основното учение“ и превежда „Тъмниците ми“ от Силвио Пелико. През 1875 година е председател на Българското читалище в Цариград и главен редактор на относително самостоятелния и близък до английските влиятелни кръгове в.“Източно време“. Назначен е от турското правителство за чиновник по печата. 

След Априлското въстание, финансирани  от Евлогий Георгиев и не без съдействието на Азиатския департамент, заедно с Марко Балабанов подготвят Меморандум и посещават Виена, Париж, Лондон, Санкт Петербург, Рим, Берлин, където са приети на най-високо държавно ниво, за да разкрият тежкото положение на българите в Османската империя и да лобират за подкрепа и съдействие. 

През 1877 година Дядо Цанков е

емигрант в Букурещ и вече е убеден русофил

След Освобождението на България остава в служба на Временното руско управление като вицегубернатор на Свищов и Търново. По време на Учредителното народно събрание заедно с Петко Каравелов и Петко Славейков става лидер на новообособената Либерална партия. Активно участва в пренията. Избиран е за депутат във II-то,  IV-то,  X-то,  XI-то и  XII-то Обикновени народни събрания. От 26 март до 28 ноември е Министър председател и Министър на външните работи. 

След суспендирането на конституцията от Княз Александър Батемберг на 27 април 1881 година се обявява против режима на пълномощията и правителството на ген.Ернрот. Интерниран е във Враца и обявен за луд, но назначената медицинска комисия не потвърждава диагнозата. През 1882 година му е разрешено да пътува до Виена, където живее дъщеря му. На 16 октомври в интервю за в.“Die Presse“, заявява:“Очистете отечеството ми от русите и у нас ще се прекратят всички смущения и ще се установи ред…Ако са ни освободили, то да ни оставят свободни – а ако не щат това, то може да се не говори за освобождение“…

През юли 1883 година Цанков е тържествено посрещнат в София и е приет на аудиенция при Княза. Само месец по-късно, на 7 септември е издаден Княжески манифест за възстановяване на Търновската конституция. Руските генерали напускат страната. Драган Цанков е отново министър-председател и Министър на вътрешните работи. От 1 януари до 29 юни 1884 той пак ръководи правителството. Тогава настъпва разрив между умерените и крайните либерали и Цанков скъсва отношенията си с Петко Каравелов. По време на Сръбско-Българската война и дни преди решителния обрат на военните действия в наша полза, заедно със свои привърженици предлагат сваляне на княза, протекторат от Русия и образуване на временно правителство за сключване на мир и заплащане на обезщетение на сърбите.

 През 1886 година започва да издава в.Светлина, в който пише: „Русия трябва да ни окупира;ние се не боим, защото и да ни окупира тя не ще има ни най-малко намерения да ни обърне в руска губерния, защото ако беше такова нейното желание, тя можеше да стори това с последната война“. 
По това време заедно с Марко Балабанов и Тодор Бурмов подписват клетвен документ за вярна служба на Русия срещу 40 000 франка годишно. В края на годината по покана на Великия везир Кямил паша и със съгласието на руския дипломатически агент Нелидов заминава за Цариград за разрешаване на политическата криза в Княжеството. Там са и представителите на Регентството К.Стоилов, Д.Греков и К.Хаджикалчов. Мисията им остава без видими последствия. На път за Цариград на Пловдивската гара, както пише в.“Независима България“ Цанков е посрещнат от тълпа, която е готова да го линчува. Намесва се полиция, за да го предпази. 

„Драган Цанков - пише Димитър Петков - е заминал завчера за през Цариград за Русия. Според сведения, които имаме, той бил отивал да крои нови пъклени планове за съсипването на България…Догдето беше върл гонител на русите и викаше „Не ви ща нито медът, нито  жилото“ и захвана да подкопава съществуването на своето отечество“… 
На 1 април 1887 година заедно с Тодор Бурмов, Михаил Маджаров, Иван Ст.Гешов и С.С.Бобчев подписват адрес до Руския император Александър III с

искане България да бъде окупирана от Русия

От края на 1887 до падането на Стамболовото правителство Драган Цанков е в емиграция. Живее в Цариград, Санкт Петербург и Белград. След завръщането си в страната отстъпва лидерския пост на своята партия  на Д-р Стоян Данев. От 1902 до 1903 е председател на XII-то Обикновено народно събрание, след което се оттегля от активна политическа дейност. Умира в София на 24 март 1911 година – беден, оставил „само два стари кожуха и няколко захвърлени вече, изпушени лули“ по спомена на един негов съвременик.

„Мене ме водиха  само интересите на отечеството“- заявява Дядо Цанков пред проф.Шишманов. Което не пречи на Стефан Стамболов да го нарече „чуждо оръдие, подкупен предател и проводник на идеите на нашите алчни благодетели“.
А ето какво пише и Симеон Радев: „Дядо Цанков е бил много нападан. Най-напред от Раковски…; клеймен е като ръководител на унията с Рим; години наред по време на емиграцията си в Русия, „Свобода“ го е обвинявала в предателство и го е наричала „зловещият старец“. Но имаше у него нещо, което обезоръжаваше омразата. Това бе неговият език и своеобразието на неговата личност“.

За всичко дотук, подробно и документирано, разказва книгата на Тони Зарев. В нея  освен, че ще се срещне с една от най-противоречивите и колоритни фигури в новата българска история и ще научи защо и от кого той е бил хулен или възхваляван, любознателният читател ще открие и много интересни препратки към нашата съвременност. Заедно с много скрити факти и прийоми, с които руската външна политика се е  намесвала, за да манипулира българската държавност. Ще разбере какви са нейните средства и начини на въздействие, кои са лицата, които са я обслужвали. Описаната картина на политическия живот у нас в преломните години преди и след Руско-Турската освободителна война  представлява любопитна и познавателна смесица от щрихи и посоки, колкото близка и позната за всички ни, толкова и интригуваща.  Изследователският разказ ни кара да вникнем в нея и да се замислим, да търсим успоредици и препратки към заобикалящата ни реалност.  И изненадани да проумеем, че тя е съществувало от край време и до днес. Моралните принципи в живота и в реалната политика все така се обръщат, заглушават се и се заместват от една изкуствено създадена реалност. В която изглежда, че не е мъчно човек да изпадне в някакво обсесивно състояние, на  границата на фанатизма. Той започва да се  чувства прав и убеден, свободен и безконтролен в своите мисли и постъпки. Съвестта му сякаш се приспива и тогава всичко става естествено и допустимо. Опонентите са люти врагове, които трябва да се унищожат. На всяка цена. Но мотивацията за това най-често е и осребрена. Нищо ново под слънцето. 

И все пак да завършим  с думите на Драган Цанков: „Имам вяра в българския народ. Но ръководачите са лоши“. Звучи като изповед. И като прозрение! 

----------------------------------
 *ЗАРЕВ, Тони. Проф.Иван Шишманов. Записки-анкета с Драган Цанков. Невъзможният Драган Цанков-личността, делата и мястото му в нашата история. Издателство „Мултипринт“, София, 2020-2023