Проф. Ивайло Дичев, Дойче веле
България е страна на хроничния авангард: културата в нея се развива от скандал на скандал. Само дето не се караме за изразните средства на новия проект, а винаги, първо, че са дадени едни пари, и второ, че е обидена някаква национална сакралност.
Когато някой пипне светините на българщината
Изложбата на Михаил Вучков "Другите българки" покрива и двете изисквания - и затова заслужено се превърна в хит в социалните мрежи. Върху познатите ни картини на Майстора са монтирани лица на транссексуални. Посланието на този силен политически жест на солидарност не е трудно да се разгадае: тези хора са между нас, наши близки, приятели, колеги - те са красиви, те са БЪЛГАРИ.
Но! Избликнаха разнообразни съображения от типа „това сега изкуство ли е?“ и „ами и аз мога да го направя с фотошопа“. И както винаги възмущението има количествен измерител: Министерството на културата дало за проекта цели 10 000 лева, с които един пенсионер може да живее две години.
Наред с това националистическото опълчение видя в проекта поругаване на художествена светиня, което, разбира се, е по-тежък състав на престъпление. Та не е ли Владимир Димитров върховно въплъщение на българщината? Как смее някой да го "дописва"? Ами той никога не би нарисувал тези небинарни хора, които патриотите системно изтласкват вън от здравото национално тяло.
И така възмутени потребители подеха масово качване на оригиналните картини от художника - от една страна почит по повод 140-ата година от рождението му, от друга протест срещу безродниците и отцеругателите. Само че тази палачинка с картинките лесно се обръща. Появиха се майтапчии, които контраатакуваха с образи на ВМРО-дейци, залепени в колажите като "други българки". Сега очакваме крайнодесни нападения на залата при откриването, жив щит от посланици, поканени за подкрепа, дълбокомислени сутрешни блокове и всичко останало, което съпътства изкуството у нас. Ако резюмирам - акцията всъщност съживи спомена за Майстора, който иначе събира прах из галериите.
Сакрализирането на различни културни феномени у нас е достигнало плашещи размери. Помните как през 2007 патриотичното войнство се вдигна на бой срещу проекта на Мартина Балева, която искаше да изследва начина, по който една картина е спомогнала за митологизирането на кланетата от 1876. Яростта стигна до физически заплахи и предлагане на награда за адреса на Балева, а "Атака" внесе закон за наказателна отговорност на онзи, който отрича "геноцида" на българите в Османската империя. Подобни табута тегнат върху произхода на древните българи, фашизоидния характер на режима преди 1944, македонската национална идентичност, автохтонната древност на траките и какво ли не още.
Ако изпуснем дори само един конец
Но най-абсурдни са забраните в сферата на изкуството. Разбира се, у нас е невъзможно да се представят във филмова версия национални герои като Левски и Ботев - всякакъв образ на сакралните персонажи ни обижда, както обижда изобразяването на божеството в еврейската и в мюсюлманската религия. Или вземете възмущението от публикуването на "Под игото" през 2019 в осъвременена версия, където по думите на преводачката Нели Стефанова били сменени 6000 остарели и турски думи, неразбираеми за съвременния млад човек. Изглежда логично - аз например не разбирам изрази като "Вай, ханзър ериф!" и „Гечмиш ола, бай Марко!", камо ли горките ученици. Е да, ама нали е забранено да се редактира свещеното писание?
Дали подобна сакрализация говори за вяра и преклонение пред собствената нация? Всички знаем, че е точно обратното. Причина за нея е несигурността, страхът, че ако изпуснем дори само един конец, българското за миг ще се разплете безвъзвратно.
*Този коментар изразява личното мнение на автора, Faktor.bg не е ангажиран с неговите позиции.