За всичките 19 години зад стените на КГБ не съм срещал нито един офицер по сигурността със „трезва глава, топло сърце и чисти ръце“

ФСБ са получили пълен контрол над страната, безсрамно я ограбват, прикривайки се зад своя бизнес, казва бившия подполковник от Държавна сигурност Владимир Попов, автор на книгата „Конспирация на злодеите“ 


Владимир Попов е служител от КГБ на СССР от 1972 до 1991 г., работи в Пето управление, в отделите, които се занимават с контрол на пътуванията в чужбина, творческите съюзи и международното спортно сътрудничество. 
През 1995 г. емигрира в Канада. През 2009 г. издава заедно с историка Юрий Фелштински и известните шахматисти, емигрирали от СССР – Борис Гулко и Виктор Корчной, книгата „КГБ играе шах”. 

Интервю на Дмитрий Волчек, радио Свобода

- Владимир Попов,  в книгата „КГБ играе шах“ открих спомен за нашата радиостанция. Говорите за това как КГБ e прихванало телефонния разговор на кореспондента на Радио Свобода Юри Дюлейн от Ню Йорк до колегата си Юрий Змий, който работеше в Мюнхен. В този разговор Дюлейн споменава за срещата по време на Олимпийските игри в Лейк Плeсид с двама съветски журналисти, които критикуваха съветската действителност, за които вие сте бил инструктиран да ги откриете...

- Да, всички тези разговори бяха прихванати и аз трябваше да свърша това. В крайна сметка фактът, че съветски журналист е посетил пресцентъра на Олимпийските игри, където беше и  кореспондентът на Радио Свобода, е доказателство за политическа ненадеждност. Ние не само бяхме прихванали тези двама съветски журналисти, но информацията беше потвърдена и от агентурата. Един от журналистите, който беше мой агент, дойде и написа рапорт за това, след което стана и радиоприхващането.

- А как подслушвахте международните телефонни разговори?

- Пускаха така наречените хидрографски плавателни съда, но всъщност бяха ангажирани с прихващане. Тази система се наричаше „Арктика“ и всички прихванати разговори бяха събирани в бюлетин, а след това бяха публикувани. Всичко се прихващаше! Когато говоря за това, мисля и за собствената си безопасност. Всъщност фактът, че говоря за дейността на КГБ, никак не се харесва и на днешните специални служби. Литвиненко забрави този факт, той се държеше изключително неразумно, което стана и причина за смъртта му.

- В интервю с норвежки журналисти преди три години казвате, че искате да  бъдете на мястото на Литвиненко и да разкажете как е действала КГБ в Съветския съюз и как днес действа ФСБ, която е неин наследник. Имате ли все още желание да го направите?

- Да, след смъртта на Литвиненко аз самият се обърнах към неговия съавтор Юрий Фелштински, един дълбоко уважаван от мен човек и му предложих материалите, които имах. И част от тези материали бяха включени в книгата „Корпорация: Русия и КГБ по времето на президента Путин“. Но по това време майка ми и сестра ми бяха живи, живееха в Москва и не исках името ми да се споменава. Тогава  заедно с Фелштински и гросмайстор Виктор Корчной подготвихме книга „КГБ играе шах“, в която фигурира и моето име. По време на шахматните турнири правех цялото криптиране на информацията, която идваше от резидентурата и познавах всички задкулисни игри. И така аз измислих заглавието на книгата, защото вместо да се занимаваме със сериозен бизнес, ние наистина играхме шах. Например, беше ни разпоредено външно  наблюдение на шахматиста Борис Гулко, на когото не му беше разрешено да отиде в Израел.
Има два вида външно наблюдение. При първи вид, което се осъществява по отношение на сътрудници към чуждите посолства, участваха кадрови разузнавачи и тези хора бяха доста квалифицирани. Външното наблюдение, което се обезпечаваше от служители на нашето Пето управление, се занимаваше основно с наблюдение на обикновени хора и често се работеше непрофесионално. Човекът, когото започваха да следят, бързо забелязваше това и всичко, както казвахме тогава, „тръгваше с главата надолу“. Ето така следяха Гулко и заради собствената си глупост направиха от него дисидент. Тогава казах директно в моя отдел, че трябва приживе Гулко да ни издигне златен паметник. Всеки един работен ден на екипа за външно наблюдение по това време струваше по 5000 рубли, което беше цената на кола „Лада“. Само един ден! А екипът го следеше навсякъде. И за да бъде осигурено подслушвателно устройство, беше ангажиран цял апартамент, но разбира се, той и не подозираше нищо за това. Но тъй като жилището беше съвсем ново, нямаше още телефон, трябваше да бъдат прекарани кабели. Затова в съседната сграда беше оборудвана конспиративна квартира, като от покрива на сградата, в която живееше Гулко, беше прехвърлен така нареченият въздухопровод до другата сграда, където работеха жени, служители на 12-ти отдел, които осъществяваха подслушването и записваха всичко, което се случваше в неговия апартаментът. Като цяло колосални средства се харчеха за нищо. Затова и така нарекох книгата „КГБ играе шах“. 

- Заглавието на новата ви книга е „Заговорът на негодниците“. Кои са тези негодници?

- Това е третият вариант на ръкописа, но заглавието е това от самото начало. През 1967  Юрий Андропов беше назначен за председател на Комитета за държавна сигурност и веднага привлече тайно да му сътрудничи генерал-майор  Евгени Петрович Питовранов, самият той известен човек, с когото започна да се съветва.
Андропов се срещаше с Питовранов изключително в сигурни квартири и се вслушваше в съветите му. Питовранов имаше двама  много близки сътрудници - Филип Бобков и Борис Иванов. Питовранов издигна Иванов за първи заместник-началник на Първо главно управление. Мисля, че именно благодарение на Питовранов Бобков пък стана шеф на Пето управление на КГБ.
Питовранов е и подстрекателят за създаването на „Фирмата“, както той я нарича. В системата на Първо главно управление (външно разузнаване) имаше контрол С, нелегално разузнаване; съществуваше отдел Б, който след предателството на сътрудника Лялин, беше преименуван на 8-ми отдел. В 8-ми отдел беше създадена структура, която се занимаваше с дейности, които не бяха под контрола на  ръководството на Първо главно управление като цяло. Цялата документация отиваше директно при Андропов; никой освен Андропов нямаше достъп до нея. По принцип Питовранов събираше уличаващи материали за Брежнев, членове на семейството му и за най-близките му хора, за да покаже на Андропов, че реално страната няма господар. По времето на Хрушчов, опасявайки се от повторение на репресиите срещу съветския партиен  апарат, Централният комитет прие постановление, според което на органите на държавна сигурност е забранено да концентрират материали за представители на партийната номенклатура. Но чекистите вече бяха уморени от партийни повели. Така наречената „Фирма“ на Питовранов събираше материали не само за съветската партийна номенклатура, тоест материали относно генералния секретар и неговия най-близък кръг, включително неговия син. Юрий Брежнев, който заемаше поста първи заместник-министър на външната търговия, получаваше скъпи подаръци от представители на различни компании, подписвайки договори, които до известна степен причиняваха икономически щети на страната, за сметка на неговото облагодетелстване. Но до Андропов имаше двама, които бяха шпиони на Брежнев - Циньов и Цвигун. Веднъж документи, събрани от групата на Питовранов, адресирани до Андропов, случайно попаднаха в ръцете на Циньов. Той нареди незабавно да ги унищожат. Но тези материали, въпреки инструкциите на Циньов, не бяха унищожени.

- Тоест, по това време вече се е родила и тайно се налага  идеята постепенно да бъдат изтласкани партийните служители от властта и те да бъдат заменени с хора от КГБ? Успя ли в крайна сметка тази „злодейска конспирация“ с идването на Путин на власт?

- Точно така. Питовранов, Иванов, Бобков направиха точно това. По указание на Бобков в ЦК бяха внедрени сътрудници, които се занимаваха с пренасочването на паричните средства на партията в чужбина, разпръсваха тези пари по такъв начин, че те да не се свързват с комунистическата партия, но продължаваха да работят в  неин интерес. Средствата отидоха в ръцете на хората от тази група. Борис Семенович Иванов, бивш разузнавач, оперираше с милиарди долари. Къде отидоха тези средства? За това разказвам в книгата си. По-специално, за Руско-американския университет, който беше оглавен от Алексей Подберезкин. Там работеше Дмитрий Рогозин, настоящият ръководител на „Роскосмос“. Те бяха дошли от различни международни младежки организации на КГБ, същите бяха и агенти на КГБ. Отначало те не виждаха Путин като президент, той се появи така да се каже от нищото, изскочи като дявол от табакера. За московските служители по сигурността Путин беше един непознат, който обаче ги избута настрана. Но в книгата си аз пиша, че путинизмът няма да изчезне, той ще продължи да живее. Имам един епитаф от Едгар Морен: „Сталин не умря, той се потопи в бъдеще“. Съдейки по делата, всъщност цялата политика на Путин е продължение на политиката на Сталин: укрепване на армията и флота, опит за доминиране в света. Нещо повече, Путин се съизмерва със самия Сталин. Съвсем наскоро, когато беше попитан за възможността Япония да върне част от Курилските острови, той каза : „Татко взе всичко и всичко свърши“. Става въпрос за Сталин. Тоест, той се равнява с него!

- Смятате ли генерал Питовранов за предшественик, един вид идеологът на завземането на властта от КГБ?

- Съвършено точно го определяте. Идеолог и предтеча, точно такъв е.

- Ако трябва да сравните КГБ, където сте работил, с ФСБ, какво е общото и кое е различното между тях?

- По времето на Съветския съюз основното за служителите на КГБ беше кариерата. За разузнавачите - възможността да пътуват в чужбина. Те живееха за това. А сега те са получили пълен контрол над страната, безсрамно я ограбват, прикривайки се зад своя бизнес. Това е фундаментална разлика. Бившото КГБ се контролираше от Централния комитет на КПСС. До каква степен - това е друг въпрос. А над сегашното ФСБ  няма никакъв контрол.

- Друга разлика от времето на Брежнев е мащабът на специалните операции в чужбина, включително убийства. Очевидно опитите не са били само по отношение на Скрипал и Литвиненко, има още много случаи, за които не подозираме…

- През последните години доста широко се разгърна Главно разузнавателно управление, което не съществуваше преди. Предполагам, че на първо място това е желанието на Шойгу да се позиционира като възможен наследник. Той е много популярен в руското общество. В много страни ГРУ се заявява точно с такива действия - жестоки, абсолютно незаконни. А структурата е под ръководството на Шойгу.

- Работата е в това, че по отношение на участието на специални служби в спортни събития  също нищо не се е променило. В книгата си разказвате за офицера от КГБ Борис Пакин, който е акредитиран като допинг инспектор на Олимпийските игри в Москва, разменя положителните тестове с чисти проби от урина, събрани от спортисти преди Игрите. Сега ФСБ прави същото, с тази разлика, че всичко това стана известно благодарение на Родченков и други източници на информация.

- Да, съвсем правилно, на тези състезания беше внедрен сътрудник на службите в антидопинговата комисия, всичко което се правеше, беше по същата схема.

- Интересно е, че много от героите на вашата книга се оказаха свързани с групата "Мост" на Владимир Гусинский. За Гусинский вие пишете, че е бил агент на КГБ под псевдонима Денис, а след това е наел служители на КГБ. Филип Бобков при него е бил шеф на Аналитичния отдел. Тогава обаче НТВ влезе в конфликт с Путин, след което Путин ликвидира бизнеса на Гусинский…

- Точно така,  защото както казах, Путин беше за тях непознат. Широко разпространено е мнението, че Бобков е отишъл при Гусинский, за да заеме някаква длъжност. Не, Бобков създаде длъжност за себе си - беше мини-КГБ. По същата аналогия по-късно Коржаков създаде Дирекция за сигурността на президента, също като мини-КГБ.

- Групата  "Мост" също ли беше мини-КГБ?

- Да. Именно затова Бобков привлече много сътрудници от Пето управление. Те се занимаваха със сериозни анализи, събираха компрометиращи материали за политически активисти от това време. По инициатива на Бобков  Гусинский влезе в сблъсък с Путин, в резултат на което изгуби своя бизнес и беше принуден да напусне страната.

- Тоест, две групировки на КГБ са били в конфликт за сфери на влияние?

- Точно така. Отново ще повторя, Путин се появи съвсем неочаквано, съвсем не беше планирано той да заеме тази длъжност, той случайно се отзова там. Те много разчитаха на Лужков.

- Друга тема във вашата книга е свързана с интелигенцията и нейното отношение към спецслужбите. Вие разказвате за това как известни фигури,  като Евтушенко, по принуда или доброволно са ставали сътрудници…

- Или по принуда, след упражнен от някого натиск, или доброволно, изхождайки от това, че ако не бъдат лоялни към органите на държавна сигурност, не биха могли да заемат завидно положение в обществото. Ако не си лоялен – няма да те печатат, няма да имаш възможност за кариерно израстване. 

- Вие споменавате сред сътрудниците на КГБ и Юлиан Семенов. Хората от неговото обкръжение смятат, че той не е умрял от естествена смърт, а е бил отровен, защото твърде много неща е знаел.

- Аз не изключвам тази версия. Той наистина беше близък с Андропов, а самият Андропов му симпатизираше.

- В кой момент започнахте да не харесвате КГБ?

- Узряването на вътрешния протест продължи години, не беше за една нощ. Факт е, че нямах амбиции да бъда в тази организация. В КГБ имаше такъв израз: „от улицата и от плуга”. От улицата - това бяха тези, които дойдоха не от висшето училище на КГБ, а от граждански университети, а от плуга – тези, които нямаха влиятелни роднини. Та аз бяха и от едните, и от другите. Учех във вечерния факултет на Всесъюзния правен институт, сега това е Юридическата академия. Наблизо, на Красная Пресна, се намираше Институтът за държавата и правото, а моята мечта беше да  получа висше образование и да работя в този институт. Въпреки че сега не разбирам каква държава и какво право имаше тогава в Съветския съюз. Когато завършвах трети курс получих писмо: "За да бъде разрешен въпросът с получаването на работа по избраната от вас професия, моля, обадете се на еди-кой си телефон." Позвъних и бях поканен в приемната на Кузнецки мост. Човек на име Александров, с прякор Рашпил/Расп, ми каза: "Знаем, че сте служили в поделение на съветските войски в Германия, от три години сте шеф на поделението, добре се учите. Предлагаме ви работа в нашата организация." Казах: "Служих в съветската армия като войник в продължение на три години, това ми беше достатъчно. Не смятам да посвещавам 25 години на военна служба." Нищо чудно, че е получил прякора Рашпил/Расп, той ми отговори толкова внимателно, нежно: „Трябва ясно да разберете, че отказвайки на нашата организация, вие сте политически нелоялни. Предвид това възниква резонният въпрос: има ли смисъл да ви дадем възможност да получите образование, още повече да работите в областта на правоохранителните органи?" Разбрах намека. Помислих: добре, ще отида да видя. Това беше моята грешка. Първоначално работех в секретариата на 10-ти отдел на КГБ, а структурата ми включваше следствения арест в Лефортово. Аз и още няколко сътрудници разнасяхме секретната поща до всички отдели на Централното управление на КГБ, като предавахме пощата в отдела за комуникация на Малая Лубянка. След това ме зачислиха към Второ отделение на 10-ти отдел, което се занимаваше със специална проверка на пътуванията на съветски граждани в чужбина. Имаше две звена: едното беше ангажирано с частни пътувания, а другото – с тези, които бяха изпращани от държавни и обществени организации в чужбина. След като получих званието младши лейтенант, работих още една година. Тогава ми предложиха да отида в Пето управление. А аз, разнасяйки пощата до различни отдели, минавах и през Пето управление, където видях на рафтовете: ТАСС, АПН, други материали и разбрах какъв масив от интересна информация пристига в КГБ. Това беше моята мечта! Така се озовах в Пето управление. Там работеше Евгений Федорович Иванов, който по-късно оглави аналитичната група в „Мост Банк“. Нашето подразделение, Първо отделение, се занимаваше с творческата интелигенция. Телевизия, научни институти, всички писатели, Съюз на писателите на СССР, Институт за световна литература, Литературен вестник, Литературен институт и т.н. За мен се разкри една съвсем различна реалност на съветската действителност. Всичко това предизвика моето възмущение. След две години работа написах доклад: „Моля, уволнете ме, защото не виждам себе си в тази структура“. Уволнението на всеки служител е скандална история. Просто ме разубедиха. А година по-късно ме пратиха в условно наречения спортен отдел. Създаден бе през 1977 г. във връзка с подготовката на олимпиадата в Москва. Поработих и в него. И за всичките 19 години зад стените на КГБ не съм срещал нито един офицер по сигурността със „трезва глава, топло сърце и чисти ръце“. И оттук моят негативизъм.

- През последните 20 години страната се управлява от чекисти начело с президент чекист. Наскоро казахте, че очаквате пълен разпад на страната и сте сигурни, че от това правителство няма да има смисъл?

- Но това няма да се случи. И аз, като много други, имах надежди през периода на перестройката, но през 1993 г. разбрах, че нищо няма да се промени. Тогава казах на приятелите и близките си, че КГБ ще бъде на власт, а те ме гледаха, сякаш съм луда. През 1993 г. казах, че не искам да живея в тази страна. Колегите ми ще бъдат на власт и аз не искам семейството ми да живее при този режим. И си тръгнах.

- От къде дойде тази увереност у вас, че КГБ ще дойде на власт?

- Отчасти интуитивно, но интуицията е сестра на опита. Имах собствен бизнес, на площад „Маяковски“ имах офис, където бивши колеги идваха при мен и ми казваха какво се случва. Мразеха Елцин, всичките му трансформации. А аз бях на страната на Елцин, защото ако не беше Елцин през 1991 г., страната ни отново щеше да се превърне в онзи кондовски Съветски съюз. Виждах тези негативни тенденции, виждах как бившите ми колеги се инфилтрираха в различни структури и беше съвсем очевидно, че властта отново ще бъде у тях. В това никога не съм се съмнявал.

Превод:Faktor.bg