Това „нахална“ иде от една статия на Андрей Захариев от 2015 г. в kultura.bg. В нея авторът посочва, че „да се прави народопсихология е нескромно и дори нахално“. В голяма степен съм съгласен с тази констатация. Защото напоследък има прекалено много писмовни упражнения по тази тема у нас, както и опити за генерално „обемане на народния дух“, както пише Захариев. Разбира се върху българската народопсихология през вековете и в новото време са писани и много сериозни изследвания. В тях могат да се видят доста точни констатации по темата. Като се почне от самобитните и откровени „Записки“ на Захари Стоянов и неповторимите анализи на големия Иван Хаджийски или неизвестните до скоро прозрения на Тодор Панов и се стигне до задълбочените изследвания на Марко Семов, Николай Генчев или Владимир Свинтила, напоследък Марин Паунов и някои други. Може убедено да се твърди, че до голяма степен в тях са очертани основните характеристики на психологията на българите в исторически план. И тук, в разликата между тези сериозни, задълбочени и солидно аргументирани изследвания и последните импровизирани и доста повърхностните народопсихологически опити върху българите, е
„заровено кучето“ на „нахалството“
Защото ако първите изхождат в анализите си от вековните характеристики на българския дух и психология, сегашните просто констатират съвременните им прояви. Изобщо не търсят причините и обстоятелствата довели до дълбоки промени – възходи и сривове в българската народопсихология, особено в периода между началото на 20-те години на миналия век и сегашните времена на нов съдбовен преход!
Всъщност в хилядолетната си история българското общество е преживяло няколко такива съдбовни промени. Веднъж през втората половина на ІХ век, когато при княз Борис І и цар Симеон Велики завършва формирането си като единен народ и религиозно-културна общност – част от Европейската Християнска цивилизация. Втори път след завладяването на България от Ромейската империя и 170 годишното византийско господство. Трети път с налагането на петстотин годишното османско владичество. Четвърти път в последните векове на това владичество, когато българите стават основен стопански фактор в Империята и формират своята модерна нация. Когато създават, едва ли не от нищото, съвременната си модерна европейска културна идентичност. Когато отново се приобщават към Европейската Християнска цивилизация и модерна икономика до такава степен, щото само три десетилетия след възстановяването на Българската държава,
на Запад ни наричат „феномен“!
Не само защото в това удивително кратко време демонстрираме впечатляващ стопански подем. Но също така и защото само година след Освобождението създаваме една от най-демократичните конституции и показваме учудваща за Запада политическа грамотност. Пети път след войните – в края на второто десетилетие на ХХ век, когато страната и нацията преживяват всеобхватна национална катастрофа, която слага
край на възрожденската народопсихология на единство
в целите за свободна и обединена Българска държава и нация! Този пореден срив тотално разделя нацията ни на социални групи, партии, радикални движения, често под външни влияния! Онзи българин, който консолидира нацията си в условията на робството, онзи който е готов да се бие едва ли не с целия свят за обединяване на българите в изконните им територии в Мизия, Тракия, Добруджа и Македония, вече го няма! Българите сякаш изведнъж стават различни, чувстват се различни, изостря се социалното им чувство, ожесточават се едни срещу други и това ескалира в преврати, атентати, политически убийства! Как в подобна ситуация, да се определи някаква обща национална народопсихология?! И това не е краят. Шестият фатален срив е от края на Втората световна война, когато страната заедно с цяла Източна Европа е харизана на Сталин и неговата болшевишка империя. Това отново е всеобхватна промяна за нацията и националната ни психология! Сега тя
променя фатално съдбата на българите.
Натрапените им държавно-планова икономическа система и идеология на национално обезличаване, създават всички онези съвременни черти в националната психология, които сегашните й изследователи описват. Затова и седмата промяна – уж отново към „демокрация“, всъщност не се състоя в нормалните си цели и прояви!!!
Сегашното българско общество, ако изобщо можем да го наречем „общество“, е в някаква безтегловност, в някакво фатално безвремие. Лишено е от онези обединяващи идеи на
Възраждането, които го направиха истинска модерна европейска нация. В основата на това наше сегашно състояние, на съвременната ни народопсихология, са
тези два фатални срива – от 1918 и 1944 г.
Първият – трагичната и всеобхватна национална катастрофа от 1918-1919 г. Тя ни поставя в положението на победена държава, с рухнала икономика, ограбена жестоко в териториално и материално отношения от победителите и вероломните ни съседи! Войните, водени от българите с ентусиазъм и неистов героизъм в името на общата национална идея за единна нация и териториална цялост, са загубени. Така рухва окончателно един от стожерите на националната ни психология –
умереният български патриотизъм,
съчетан с непонятна за Балканите толерантност. Патриотизъм, обединил за един Възрожденски век, българите в модерна нация! Той стои в основата на удивителния стопански и обществен просперитет на младата ни нация и държава в края на ХIХ и началото на ХХ век, който впечатлява дори Америка. Сега той е заменен с нарастващ нихилизъм и тотално противостояние в покрусеното българско общество. Освен всеобхватната стопанска криза, националната катастрофа се изразява и в остро социално и политическо противопоставяне между основната маса от българското население и богатите прослойки, между установените политически партии и новите леви партии. Противостояние между града и селото. Противостояние между различните прослойки на интелигенцията. Точно тогава – в началото на 20-те години, Боян Пенев пише знаменитото си есе „Нашата интелигенция“. Той посочва, че тя още не се е оформила напълно и няма облик. И главното, интелигенцията ни се е формирала през Възражданите и след това, под различните влияния на германската, френската и руската културни традиции. Затова е разнородна и противоречива в идеите и поведението си.
Това фатално и трайно противостояние сега, след войните, се провокира и от стари и нови външни влияния. От една страна, традиционните вече русофилство и русофобство, изострени от прогерманския избор на България в Световната война. От друга -от новите революционни и радикални влияния на руския болшевизъм и италианския фашизъм, а после и от германския нацизъм. Но докато фашизмът и нацизмът не се превръщат в широки движения, още по-малко в установена политическа система у нас,
болшевизмът се налага категорично
в лицето на новата партия – БКП, заменила БРСДП /т. с./ на Димитър Благоев. Като секция на т. нар. „Коминтерн“, ръководен от болшевишкото правителство на Съветска Русия, начело с Ленин, тя стриктно изпълнява решенията му! Всъщност тя става оръдие на външната политика на Съветската държава и това не е изживяно и до сега! В този смисъл новата Комунистическа партия увлича част от индустриалните работници и младото поколение в своите терористични действия. Те са израз на поетия към „Коминтерна“ ангажимент за непосредствена комунистическа революция! Така се стига до злополучното „Септемврийско въстание“ и атентатите през 1923 – 1925 г., изострили до крайност противостоянието в българското общество. БКП изкривява традиционното русофилство категорично в „съветофилство“!
Още едно следвоенно явление засилва противостоянието. Това е рязкото нарастване на влиянието на БЗНС начело с Александър Стамболийски непосредствено след войните. С масовата си пропаганда сред основната част от българското население - селяните /тогава над 75% от населението/, Съюзът и в частност самият Стамболийски, буквално противопоставят селото на града! Идейната доктрина на земеделския водач се основава на налагането на селска държава, с преобладаващо аграрно производство и доминиране на БЗНС в управлението. Някои оприличават тази доктрина на тоталитарна, а Стамболийски след установяването на самостоятелното управление на БЗНС през 1920 г., опитва да я приложи. Така срещу неговото управление се обявяват всички останали политически партии, дори и комунистите. И докато т. нар. буржоазни партии, заедно с военните и ВМРО, се обединяват за сваляне на Земеделското правителство, БКП се ориентира към „непосредствена пролетарска революция“ от болшевишки тип. Нещо повече, ориентира се към откровен въоръжен тероризъм, върхът на който е най-кървавата терористична акция в черквата „Св. Крал“ /“Св. София“/ през 1925 г.! Така освен националната катастрофа, социалната криза, следвоенната мизерия, още три тежки политически събития, с много жертви и ожесточение, довеждат вътрешното противостояние в българското общество до фатален апогей! Най-напред това е т. нар. „Деветоюнски преврат“ на обединените буржоазни партии и военните през 1923 г. Свалил Земеделското правителство. Той е последван от селски въстания, потушени жестоко от новото правителство на
Демократическия сговор. Два месеца по-късно комунистите, по поръчка на Коминтерна, осъществяват прословутото „Септемврийско въстание“, последвано от нов кървав погром! Отново жертви са стотици селяни, работници, интелигенти, докато организаторите бързо се измъкват през Югославия към новата си родина – СССР! Третото събитие, довело общественото противостояние до фатални последици, са терористичните атентати на комунистите, пак по коминтерновско внушение, през 1925 г., отново със стотици жертви, арести и тайни екзекуции! За каква общонародна психология можем да говорим в тази ситуация, когато всеки е срещу всеки?! Селяни срещу граждани; военни срещу цивилни; десни срещу леви партии; комунисти срещу земеделци и социалдемократи; върховисти срещу леви македонстващи; интелигенти срещу интелигенти…
При нас, българите, съществува още един особен фактор, характерен за малко народи и държави – един продължителен период от повече от 3 века, в който е
прекъсната връзката ни със Средновековна България,
с тогавашния ни политически, религиозен и културен елит. Той е почти ликвидиран в системата на чуждата азиатска военно-политическа и религиозна система на Османската империя! Така чак от края на ХVIII и през XIX век – в епохата на Националното ни възраждане, българите са принудени да формират изцяло нов национален културен и обществен елит в процеса на Църковно-националната борба и Просветното движение. Той обаче, се формира почти изцяло от средите на занаятчийско-търговската класа или от по-заможните селяни и има малко общо с европейския или дори руския културно-политически елит. При тях съвременният обществен елит произлиза от естествения преход, от сливането на средновековния аристократичен елит с новата интелигенция, произлизаща от забогателите буржоа от бившето „трето съсловие“. Така самочувствието, рицарството, харизматичността на средновековния аристократичен интелектуален елит се прелива в самочувствието и аристократичността на новия – буржоазен елит. При тях няма прекъсване. Има естествена приемственост през вековете на Ренесанса и Генералната трансформация. При нас такава приемственост и естествен преход няма. Затова и новият ни буржоазен елит, при това формиран в условията на чуждата азиатска империя, носи в себе си
ориенталски и робски черти на конформизъм
на липса на самочувствие, на харизма, на аристократизъм! Този елит носи и до сега в себе си ориенталски и еснафско-селски манталитет. Ето от къде иде идеята за Алековия „бай Ганю“. Към това трябва да се прибави и посочената по-горе в есето на Боян Пенев разнородност, идваща от различните влияния на европейските и руските културно-политически идеи и системи, в които те добиват знанията и културата си. Това също е резултат от липсата на приемственост между старата и новата ни история. Тази разнородност внася в новия ни буржоазен елит убийствена нетърпимост и противопоставяне на отделни групи от елита, които също са фатални в съвременното ни развитие! На тази база се раждат
прословутите „филства“ и „фобства“
в обществения ни живот, които обхващат наред с интелигентските среди и основната част от българското общество и са в основата на противостоянието в него и до днес! Ето и това са някои специфични черти на народопсихологията ни, които трябва да се отчитат в опитите за обобщението й.
Вторият фатален срив в нашето държавно и национално развитие в най-ново време е дълбоката радикална промяна от края на Втората световна война. Тогава, след прословутата „9-то септемврийска комунистическа революция“, страната и народът ни
преживяват най-рязката и фатална трансформация!
Истинското участие на България във войната е в заключителната й част – от есента на 1944 г., когато даваме повече от 35 000 убити. Въпреки това страната ни не е считана за съвоюваща, а за победена държава. В тази й позиция, тя става жертва на целенасочената съветска политика за превръщане на Източна Европа в подчинена напълно буферна зона на Съветската империя на Сталин срещу Запада. Съветският диктатор налага системно ликвидиране на основната част от националните елити на подчинените държави и замяната им с посредствени и послушни комунистически или псевдокомунистически креатури. Те трябва стриктно да прокарват съветската линия във вътрешната и външната политика на сателитните държави. В този смисъл в България до края на 40-те години на миналия век, са разгромени основните политически партии и е наложен тоталитарен еднопартиен режим на Комунистическата партия! За камуфлаж е оставено едно жалко подобие на БЗНС от прокомунистически креатури – което да имитира „разнопартийна демокрация“. Едно т. нар. „постоянно присъствие“, което само присъства в комунистическия „парламент“ без да има думата за нищо! До края на 40-те години в страната хазяйничат съветски емисари, които контролират налагането на новия режим. На мястото на интелигентни и образовани политици, икономисти, културни дейци, са наложени полуграмотни селяндури и дори полукриминални псевдокомунистически креатури! Комунистическата милиция, ДС, репресиите, затворите и лагерите по съветски тертип, смазват всякаква съпротива срещу режима, всяко инакомислие, всяко свободно слово, всяка свободна мисъл дори!
Новата „Димитровска конституция“ налага категорично „ръководната роля на комунистическата партия“ във всички области на живота на българското общество! Партията-държава не само управлява и контролира политиката и обществения живот чрез огромния си репресивен апарат – ДС, МВР, армия, партийни, комсомолски, ОФ-организации… Тя е и абсолютен собственик на всички материални и финансови активи на базата на т. нар. „държавно-планова“ икономическа система – досущ като съветската. Тя е наложена след национализацията на едрата собственост и финансите на държавата. Постепенно – до началото на 60-те години на ХХ век, и дребната собственост, производство и търговия са обединени в т. нар. ТПК /трудовопроизводителни кооперации/ и ТКЗС-та и поставени изцяло под държавно-партиен контрол. Унищожени са всякаква свободна частна собственост и частна икономическа инициатива, всякаква възможност за лична стопанска мотивация! Хората - откъснати от собствеността и личната инициатива, стават пълни иждивенци на партията-държава. Те нямат никакво реално участие в стопанството и стопанските процеси, още по-вече във финансовите отношения. Работят в държавни предприятия, получават държавни заплати, пазаруват в държавни магазини по държавни цени. От тях не зависи нищо. Всичко определя партията-държава, по-точно нейната върхушка, наречена Политбюро, начело с лидера на партията, който пък автоматично е и държавен глава! Българското общество става безлична, безличностна маса, с която партията-държава се разпорежда както иска. Може да се каже, че и самите хора са превърнати в държавна собственост. Тоталният контрол има и своите перверзни измерения чрез държавно насърчаваното всеобщо доносничество. „Обществото“ е доведено до Оруеловия абсурд – дори мисленето е под контрол. Защото всяка изказана гласно собствена свободна мисъл става достояние на репресивните органи с всички тежки последици от това!
В тази ситуация, на пръв поглед, можем да твърдим, че най-после в българската история се е
установила своеобразна всеобща народопсихология!
Основната част от населението е изравнена в социално и обществено отношение; всички изповядват единна идеология – „марксизма-ленинизма“; всички се наричат другари; всички са равни, е, някои са „по-равни“, но нейсе все трябва да има някакъв „елит“ джанъм. Нищо че е скалъпен от трътлести селяндури, дето говорят на диалект или развален руски; всички са част от „световното социалистическо семейство“; всички са устремени към „светлото комунистическо бъдеще на света“; всички са… „Да, ама не“, както се изразяваше някога един наш емблематичен водещ! Защото освен на комунистически елит и простосмъртни, българите при „социализъма“, както го казваше „правешкият бащица“, се деляха веднъж на партийни членове и безпартийни, с всякакви привилегии на първите за сметка на вторите; сред самите партийци пък си открояваха т. нар. „активни борци против фашизма и капитализма“ – с още по-големи привилегии; сред непартийното простолюдие пък, също имаше доста различни прослойки: профсъюзни дейци, комсомолски и ОФ активисти, активисти на всевъзможни професионални съюзи, контролирани стриктно от партията-държава и управлявани задължително от партийни членове! Всички те драпаха със зъби и нокти да се доберат до партийно членство за да просперират. И в това драпане нагоре доносничеството, връзките и ходатайствата работеха с пълна сила! Следователно?! Следователно „хомогенно социалистическо общество“ не съществуваше. Това беше
фалшиво „единно“ социалистическо общество,
поддържано единствено от страха. Самата партия-държава го поддържа, стимулирайки привидното „единство“ с взаимно подозрение, с взаимно недоверие, които останаха в пълна сила и в постсоциалистическото ни общество!
И още нещо: в това наглед хомогенно „социалистическо общество“ всъщност, много малко хора вярваха искрено в натрапената идеология и обществена система. Управляващият комунистически „елит“ бързо превърна идеологията в средство за прикриване на чисто материални интереси и лично обогатяване, както и за демонстриране на лоялност към Съветската метрополия. Огромната партийно-държавна номенклатура също използваше идеологическия камуфлаж за лично, макар и ловко прикривано обогатяване, превърнало се в повсеместна корупция и връзкарство! Останалата част от „социалистическото общество“ пък, външно демонстрираше лоялността, какво ти – „любовта“ си към идеологията, към партията-държава, към великия Съветски съюз, към лидерите на събрания, митинги и манифестации. Вътрешно – в къщи, в кръчми, в кафенета, в компании на близки хора обаче, с реалния риск да бъдат „докладвани“, нормалните хора оставаха нормални. Там те иронизираха в хиляди вицове и каламбури, с глухо ръмжене и дискретни псувни партийно-държавната номенклатура, комунистическата върхушка, „вождовете“ наши и съветски, цялата система, целия т. нар. „социалистически лагер“. Но в цялата тази натрапена половинвековна пошла, неестествена, насилствена, социалистическа вакханалия „съпротивата“ на българите остана дискретна, скрита, нерешителна. Най-масово тя се изразяваше в скатаване от работа в държавните предприятия, в ТКЗС-тата или в имитация на дейност. Това личеше в новите поговорки: „они плащат колко да не умрем, я работим колко да не заспим“; или „ако работата е спешна, някой ще я свърши, ако не я свърши, значи не е била спешна“… И нямаше как да бъде друго. В затворената, изолирана от демократичния свят комунистическа държава, обикновените българи бяха никои –
пълни иждивенци на партията-държава!
Ликвидирането на частната собственост и индивидуалната стопанска, както и обществена мотивация, тотално натрапената идеология и тоталният контрол ги правеха такива – безлични поданици на тоталитарната държава. „Народопсихологията“ им беше сведена до психология на оцеляването! Тя досущ наподобява онази психология на оцеляване от първите три века на османското господство!
Има обаче и друго. Както бе посочено по-горе, нашето общество преживя едно почти фатално тривековно прекъсване на връзката със средновековния български елит. Той е унищожен с османското завоевание. Не се прелива, както в Западна Европа в новата българска буржоазна класа, в новия елит с аристократичната си харизма, със самочувствието и достойнството си. Новият ни елит се формира чак от края на ХVIII и през ХIХ век, през Възраждането от търговско-еснафската класа и по-заможните селяни. Така наследява всичките робски страхове, ориенталщина, конформизъм, предателство ако щете! И те остават в новото историческо време на нашето развитие. Те се проявяват във „филствата“ и „фобствата“. По-късно, при налагането на комунистическата тоталитарна система в пълното преклонение пред съветската метрополия и нейния брутален натиск върху българската държава и общество. У нас след началото на 50-те години на ХХ век, липсваше открита съпротива срещу комунистическия режим, както в ГДР, Унгария, Чехословакия, Полша. Липсва дисидентско движение, истински дисиденти като Андрей Сахаров, Вацлав Хавел, Лех Валенса, които да подготвят свалянето на режима, когато дойде времето му в края на 80-те години! Българите не поискаха сами своята демокрация! „Даде им“ я пак БКП и партията-държава, осъществявайки вътрешен преврат със свалянето на правешкия диктатор. Така тя се опита да съхрани властта си без него. Но в Европа вече вееше „вятърът на промяната“ и българите най-после се вдигнаха и сложиха края на комунизма и „ръководната роля на БКП“!
Но, докато току що появилите се водачи на демокрацията се опитваха да я утвърдят и организират истинска демократична система, обиграните кадри на партията-държава и ДС, хванаха в ръцете си „промяната“! В СДС и в структурите му бяха внедрени умело кадри на партията и ДС. Те предотвратиха всякакво търсене на възмездие от репресиите на комунизма. Осуетиха създаването на истинско ново демократично управление, на истинско демократично общество. Създадена беше
т. нар. „нова олигархия“ именно от тези кадри!
Тя всъщност, сложи ръка най-напред на бившата държавна валута /друга нямаше/, на предприятията, на материалните активи, подели ги между своите кадри и своите протежета. Така се формира новата капиталистическа класа на България! За нейното утвърждаване и укрепване работеха създадените пак от ДС, силови групировки – „застрахователни“ и други сенчести дружества. Те блокираха с рекет и насилие повечето опити за създаване на нормален частен бизнес. И когато си свършиха работата, се самоизбиха или ги елиминираха собствените им босове! „Борчетата“ и каратистите бяха заменени от престъпници с „бели якички“! Заедно с икономиката и финансите, олигархията сложи ръка и върху политиката. Внедри свои хора в новите партии и определя тяхната политика. Намеси се в изборите, обезпечавайки си постоянен контрол върху основните демократични институции – парламента, партиите, правителствата, президентството, общините…
Така се оформи една
постоянна политическа върхушка,
уж от различни партии, а всъщност приличаща на октопод – различни пипала /партии/ с едно тяло – олигархията! Понятията „депутат“, „министър“, „кмет“, „областен управител“, „общински съветник“ станаха синоним на постоянни професии. Всеки хитрец, неспособен за истинска професия, основана на талант и знания, на къртовски труд, превръща политиката в доходна професия и се стреми да остане в нея, лакейничейки пред скритата уж олигархия. Интелигентните, можещите, моралните, нормалните българи се оттеглиха!
Ето ви една „истинска народопсихология“! Психология на обслужващия олигархията „политик“! Можем ли обаче да я припишем на целия ни народ? Явно не - т. е. пак нямаме обща народопсихология. Гореописаната „народопсихология“ е на онази част от съвременното ни общество, която още гласува в множеството ни избори. Онези по-малко от 30% чиновници, сервилни партийни членове и просто клакьори на фалшивите партии, които гласуват за шефовете си. Те са наясно, че в „демократичните избори“ всъщност избират все едни и същи депутати, министри, президенти, кметове, съветници. Уж от различни партийни листи, а всъщност от една предварително скалъпена маса от послушни чиновници, роднини, близки и клакьори на уж различни партийни лидери, а всъщност слуги на задкулисната олигархия! Това е останалата след 30-години „демокрация“, гласуваща част от българите. Останалите – повече от 60% просто не гласуват, защото отдавна са проумели играта на олигархията и не виждат смисъл „да се абят“! Поредните „демократично избрани“ държавни ръководители уж лелеят за европейските демократични ценности, уж с всички сили се стремят към Шенген и Еврозоната, пък правят всичко възможно това да не стане! Ами как, в Еврозоната финансовата ни система, банките, ще бъдат под стриктния контрол на ЕЦБ /Европейската централна банка/ и ЕСП /Европейската сметна палата/. Тогава как ще могат безконтролно да източват и „фалират“ банки, как безмерно ще могат да крадат?! И бродят „възрожденски“ и други викачи и „анализатори“, които бранят „независимостта на българския лев“! Че къде му е „независимостта“ на левчето джанъм, като е във валутен борд? Търгуваме ли с него на световните пазари? Има ли то – левчето де, някаква роля в световните финансови отношения? Не и не, но как да се оставим да ни контролират, как ще крадем безмерно?! Само че националните крадци не крадат левчета, а „евра“ и „долари“ и вкарват все повече икономиката ни в тотална зависимост от себе си! И с всички сили ни убеждават, че тя „просперира“! Ето ви – две народопсихологии: една на крадците, установили се на чело на управлението, втора – на окрадените, които съзнават, знаят че ги крадат, ама „кютат“ някак си! Е, и „протестират“ де - като не гласуват. Крадците пък, управляват полулегитимно – с по-малко от 30% от гласовете на избирателите, но какво ги бърка?! Те просто са си изградили, в тези три десетилетия, психология на „управляващи“ – перманентно! Че защо не? Нали, в голямата си част, са наследници на вечните тоталитарни комунистически управители, на техния манталитет?! Ами орисани са да управляват вечно! Установена психология ли е това? Да, но дали е и „народо“? Не!
Истинската ни народопсихология е тази на негласуващите.
На невярващите, на излъганите, на манипулираните, на обикновените българи. На интелигентните, можещите, знаещите, че ги лъжат и манипулират. Те не гласуват и няма да гласуват за тази перверзна система от олигарси, псевдополитици, некадърни хитреци. Трагедията е, че тези последните знаят, че и 15% да гласуват пак ще са начело на системата! Но имаше една трагична есен на 1997 г., когато депутатите трепереха в сградата на парламента пред яростта на доведените до просешка тояга българи и пееха „къде си вярна ти любов народна!“ А „любовта“ бликаше навън, на площада! Помните ли господа олигарси, пишман политици, зорлан депутати… Помнете, помнете!