Д-р Евлоги Станчев*

На 11 декември 2024 г. се навършиха 30 години от формалното начало на Първата чеченска война (1994 – 1996), с която Русия се опита да унищожи стремежа на чеченския народ към свобода и независимост. Макар времето да изтласка този конфликт от фокуса на общественото съзнание, това остава несъмнено един от най-кървавите епизоди от все още близкото минало. 

Касапница с безпрецедентни мащаби

 в следвоенната история на Европа на практика до началото на пълномащабната руска инвазия срещу Украйна през февруари 2022 г.

Причините, които водят до Чеченската война, са множество, от различно естество и трудно могат да бъдат обхванати в подобен кратък текст. Достатъчно е да се спомене една от основните сред тях, която впрочем обяснява немалко аспекти и от днешната действителност на североизток – Руската федерация отказва да се съобрази с условията, създадени от нейното собствено политическо ръководство. Чеченското национално движение, ръководено от Джохар Дудаев (в миналото генерал-майор от съветските ВВС), трябва да се разглежда като част от мащабните процеси на демократизация и суверенизация, обхванали късния Съветски съюз в условията на гласността на Горбачов и довели до познатото очертаване на постсъветското пространство след 1991 г. Подпалената от т.нар. Августовски пуч в Москва Чеченска революция води до обявяването на „държавния суверенитет на Чеченската република“ на 1 ноември същата  година. С този политически акт Чечения de jure става независима република, а Дудаев – неин първи президент. Трябва да се има предвид също, че в чеченското национално съзнание съвсем очаквано се развива силна чувствителност по отношение на огромното съветско престъпление срещу чеченския народ, за което започва да се говори по-открито именно по време на перестройката – масовата депортация на всички чеченци и сродните им ингуши от страна на сталинския режим през февруари–март 1944 г.

Именно в тези условия Чеченска република Ичкерия (по името на р. Искарк в югоизточната част на Чечения) обявява независимост и избира своя труден, но самостоятелен път на развитие. Неуспехът на руските сили да възстановят контрол над републиката е последван от руски бомбардировки над столицата Грозни, а в крайна сметка и до началото на открита война през декември 1994 г. Нужно е изрично да се подчертае, че 

тази война се води от „либералния“ Елцин,

 който все още събира немалко симпатии в демократичния свят и дори е възприеман от някои за образец (незнайно на какво). Тъкмо бомбите срещу цивилното население на Грозни и други чеченски градове, ужасяващото масово клане в Самашки и т.н., показват абсолютно недвусмислено, че същият този Елцин, макар и усвоил нужния му по това време „флирт“ с демократичните страни, всъщност е типичен сатрап, каквито изобилстват в руската история.

Активните бойни действия на територията на Чечения се водят в продължение на близо две години и преминават през различни фази. Въпреки многократното числено и технологично превъзходство на руската армия, чеченската съпротива е не просто несломима – тя успява да изтласка руснаците извън пределите на републиката. В крайна сметка на 30 август 1996 г. е подписано споразумение в дагестанския град Хасавюрт, което урегулира отношенията между Руската федерация и Чечения и постановява окончателното изтегляне на руската армия отвъд границите на републиката. Постигнатото е не просто победа за Чечения и шанс за нейната свобода, а 

върховно унижение за Русия, 

което тамошните националисти и реваншисти никога не прощават на Елцин и обкръжението му от „национални предатели“.

Прави впечатление, че съществува популярното (особено в руското общество) схващане, че чеченската независимост поражда невъобразим хаос, несъвместим с дори най-примитивните форми на държавност – оттук идва и необходимостта руските сили да „въдворят ред“. В тази перспектива руският пропаганден арсенал допринася за еднозначното възприемане на Чечения като място на триумфиращи ислямисти и терористи. Важно е обаче да се поясни, че от обявяването на своя суверенитет през ноември 1991 г. и през целия период на войната Чеченска република Ичкерия е всъщност изцяло светска държава, както е изрично записано в конституцията на страната. Макар да подкрепят бойците на Ичкерия, присъствието на ислямистки организации в републиката става наистина сериозно едва след края на Първата чеченска война. Именно в предизвиканото от войната тотално опустошение на инфраструктура, общество, социални връзки и т.н., а не в някаква извечна чеченска склонност към анархия, следва да се търси основната причина за неуспеха на чеченското ръководство да възстанови нормалния живот в страната през т.нар. „междувоенен период“ (1996 – 1999), а ислямисти и други криминални групировки да организират нарастваща спирала от насилие.

През ноември 1997 г. Чечения е обявена за „ислямска република“. През август 1999 г. паравоенни формирования под ръководството на Шамил Басаев нахлуват в съседната руска република Дагестан, което е използвано от Москва като формален претекст за 

започване на т.нар. Втора чеченска война

 (1999 – 2009). Друг повод за това е серията от терористични атентати срещу цивилно население в различни руски градове, въпреки че независими изследователи (сред които покойния Александър Литвиненко) смятат, че те всъщност са организирани от руската ФСБ с участието на току-що станалия министър-председател на Русия владимир путин, за да бъде спечелена нужната обществена подкрепа за нова военна авантюра в Чечения. Последвалите бойни действия са не по-малко кървави от тези през Първата чеченска война и довеждат до избиването и прогонването на голяма част от политическото ръководство на Република Ичкерия и съответно до установяване на пълен руски контрол над Чечения.

Стана вече дума за ужасяващата касапница, която представлява всекидневието на Чеченската война. Макар да е трудно да се изчисли с точност броят жертви, повечето статистически данни посочват 

над 100,000 убити цивилни

 по време на Първата война. Стотици остават безследно изчезнали, а около половин милион от населението на Чечения са разселени. Републиката е напусната от голяма част от своята интелигенция, градското население и светски настроената част от чеченското общество. Впрочем огромен брой от жертвите (особено в столицата Грозни) са етнически руснаци. В резултат на постоянни бомбардировки и обстрел от страна на руските сили, цивилната инфраструктура на Чечения на практика е изцяло разрушена, а кадрите от унищожения Грозни поразително наподобяват това, което от три години наблюдаваме с ужас в Украйна. В тази изключителна жестокост прозира историческото поведение на руската армия – тя никога не прави разграничение между военни и цивилни, между казарми и жилищни блокове, между стратегически обекти и паметници на културата. Това е

 почеркът на „руския мир“ 

Нужно е да се обърне внимание и на нещо друго. Напоената с кръв Първа чеченска война далеч не поставя началото на руско-чеченския конфликт. Бързата историческа справка показва, че руската държава започва опитите си да завземе чеченските територии още в края на 18 век, в контекста на тогавашното постепенно руско нашествие в Кавказ. Още оттогава датират бруталните политики на тогавашен Петербург срещу чеченския народ, а също посегателството срещу чеченската идентичност и право на самоопределение. Погледнато в тази перспектива, руската държава (без значение от моментния ѝ политически облик) извършва хроничен, над двувековен геноцид срещу чеченската общност, чиито връхни точки несъмнено представляват депортацията през 1944-а и войните през 90-те и първото десетилетие на новия век.

Тези вълни на руска експанзия (в руския език съществува много подходящата и описателна дума „захватничество“) довеждат до хроничната милитаризация на чеченския народ – от мащабните движения на местните ислямски водачи Шейх Мансур и Имам Шамил съответно през 18 и 19 век до различни батальони и партизански групировки в постсъветския период. Тъкмо тук си спомням красноречивите думи на известния руски антрополог Валери Тишков по отношение на живота в Чечения след края на Първата война: 

„нацията се е превърнала в култура на Калашников“

 Така че, когато чуете, че чеченците били войнолюбив и едва ли не кръвожаден народ, бъдете наясно, че този стереотип е напоен със страданието на поколения чеченци. В умението да водят въоръжена съпротива тези хора намират единствения шанс за своето оцеляване. Физическо оцеляване.

Немалко смразяващи кръвта кадри от Чеченската война са оставили трайна следа в съзнанието на мнозина от нас. Бруталността на тази война все още е трудна, дори невъзможна за осмисляне. Макар задължително, свеждането на глави пред паметта на жертвите далеч не е достатъчно – нужно е да се разсъждава върху невъобразимата степен на насилие, прозираща в повтарящите се като матрица руски прийоми на водене на война на тотално унищожение. Без значение срещу кого. След двете пълномащабни войни чеченската нация на практика беше заличена, нейното лидерство избито, а основополагащите фундаменти на чеченското самосъзнание претопени. Чечения се превърна в един подчинен федерален субект на Руската федерация, където всичко трябваше да бъде започнато от кота нула. Тухла по тухла.

Днес, 30 години по-късно, ехото от Чеченската война отеква в Украйна, където путинова русия прилага същите методи. Това, което беше сторено с Чечения, сега руските нашественици искат да направят с „братска“ им Украйна – унищожаване на независимо мислещата част от нацията, прилагане на терор и страх срещу останалите и принизяване на народа до унизителния статут на общност с колонизирано мислене, ориентирана единствено към руската метрополия. В този смисъл това, което в момента олицетворяват Рамзан Кадиров и неговият антураж, е вероятно 

най-върховната обида срещу честта на чеченския народ

Бог да прости хилядите унищожени човешки животи във войните срещу Чечения!

Свобода за Чеченска република Ичкерия!

Свобода за народите, поробени от Русия!

*Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. През 2019 г. защитава докторска дисертация по руска история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Научните му занимания са в областта на историята на Русия, Източна Европа и Балканите. От особен интерес за него представляват различни въпроси, свързани с национализма, политическите идеологии и етническите конфликти в тези региони.