На 21 ноември 2023 г. се навършиха точно десет години от началото на Евромайдан – най-мащабната вълна от протести в историята на Украйна от нейната независимост през 1991 г. Интензивната фаза на протестите продължава до края на 2014 г. и завършва с отстраняването на Виктор Янукович от президентския пост и възстановяването на конституцията от 2004 г.
* * *
Въпреки своята относителна близост във времето, протестите от Евромайдан вече са единодушно разпознати като едно от знаковите събития на нашето съвремие. Видно е за всички, че това
представлява крайъгълен камък в най-новата история
не просто на украинската държава и постсъветското пространство, но също на цяла Европа. За исторически епизоди от подобен мащаб френският историк Пиер Нора някога въведе понятието „чудовищно събитие“ (l’événement monster), с което означи онези събития, чиято изключителна емоционална натовареност е способна да ангажира и дори да мобилизира огромна обществена енергия. Тъкмо поради тази своя значимост — но далеч не само — събитията от Евромайдан предполагат множество разнопосочни, а често и напълно противоположни интерпретации. Последствията от протестите в Украйна измениха архитектурата на международните отношения, очертаха ново противопоставяне между Запада и Русия, напомнящо по своята ярост на най-смутните времена от Студената война. Също така годините след Евромайдана бяха свидетел на окончателното превръщане на Путинова Русия в агресивна ревизионистична държава, функционираща изцяло по посока „възстановяване“ на своята имперска сфера на влияние. В тези условия обществените напрежения относно руско-украинската тема изглеждаха непредотвратими. Особено тук, в България, където продължават да се инвестират огромни усилия за поддържане на руското политическо, обществено и всякакво друго влияние. И особено днес, в условията на престъпната война на Кремъл в Украйна, която следва да се разглежда като неразривно свързана тъкмо със случилото се в Киев преди десет години.
Значително по-еднозначен изглежда погледът върху събитията и процесите, които предизвикват началото на Евромайдана. Протестите започват непосредствено след като тогавашният президент на страната Виктор Янукович отказва да подпише очакваното споразумение за асоцииране на Украйна с Европейския съюз. Демонстрациите са спонтанни и многохилядни, провеждат се във всички големи украински градове, вкл. в тези в считаните като „проруски“ региони на Югоизточна Украйна и Крим. В столицата броят на протестиращите достига до няколкостотин хиляди души. Макар и провокиран от конкретен повод, протестът посочва множество структурни проблеми на тогавашна Украйна, които са несъвместими с желаното европейско развитие на страната: определяната като ендемична корупция на целия политически елит (и в частност на управляващата „Партия на регионите“), множеството нарушения на правата на човека, полицейските репресии и жестокости и др. Цялостното функциониране на режима на Янукович разкрива
авторитаризъм от класически евразийски тип,
под който прозират огромните руски зависимости на Украйна в сферите на политиката, икономиката, службите за сигурност и т.н. По време на мандата на Янукович натискът срещу политическата опозиция в Украйна се превръща във всекидневна практика. Събитията от Майдана показват още пълното незачитане на опозиционното обществено мнение от страна на кликата около Янукович – срещу протестиращите са изпращани сили на жандармерията предимно от Донецк, Крим и други региони на Украйна, за които се предполага, че са проруски настроени, изпращани са още платени провокатори (известни в местния сленг като „титушки“) и други наемници, които имат пряка отговорност за проливането на допълнително кръв.
Тъкмо тук ми се струва необходимо да обърна внимание на една от често (и вероятно умишлено) пренебрегваните характеристики на събитията от Евромайдан – постепенната, но в крайна сметка
необратима етнизация на протестите
от зимата на 2013 – 14 г. В своя генезис демонстрациите не поставят акцент върху въпроси от етнонационален характер, а се отнасят изрично до политическия и икономически разговор – желаната европейска интеграция на Украйна и изграждането на правова държава. Във връзка с това на пл. „Независимост“ в центъра на Киев, заедно с европейските знамена, можеха да се видят също и руски (както впрочем украинските знамена първоначално преобладаваха на т.нар. „Антимайдан“, който се обявяваше срещу европейската интеграция на Украйна и за съхраняване на тесните икономически връзки с Русия). Хибридните операции на режима на Янукович (ерго този на Кремъл) обаче направиха необходимото разделителната линия в тогавашна Украйна да се измести от строго политическото и — отваряйки рани от недалечното минало — да
провокира „фобии“ на етнически принцип
Налагаше се пропагандното внушение относно непреодолимите различия между „проруската“ източна част на Украйна и нейния демонизиран и, разбира се, „антируски“ антипод на запад. Тъкмо тогава „бандеровци“ се превърна в колективно пейоративно клеймо спрямо всички проевропейски протестиращи – пропаганден прийом, съзнателно паразитиращ върху травматични сюжети от паметта на онези по-възрастни украинци, преминали през съветската образователна система. Нещо дори по-показателно – в предходните години именно Янукович „флиртуваше“ с украинската крайна десница, използвайки я за „плашило“ и по този начин мобилизирайки своя електорат, считан за проруски. По този въпрос има достъпни изследвания и са налични финансови доказателства.
Реакциите на Янукович и марионетното правителство на Микола Азаров спрямо протестите и отказът от диалог с опозицията в крайна сметка водят до огромна ескалация на демонстрациите през януари 2014 г. Въвеждането на изключително репресивно антипротестно законодателство в средата на месеца води до брутални и смъртоносни сблъсъци на протестиращи със силите на Беркут (специалните полицейски части) на ул. „Михайло Хрушевски“, в близост до стадиона на „Динамо“. Впоследствие започва постепенна окупация на правителствени сгради в различни региони на Украйна от страна на демонстриращи, а кабинетът на Азаров депозира оставка. Кулминацията на протестите се случва между 18 и 20 февруари, когато срещу протестиращите в Киев са изпратени да стрелят с огнестрелно оръжие снайперисти. Появяват се доказателства, че някои от убийците са служители на руските служби за сигурност. Убити са над сто активисти, впоследствие увековечени в паметта на киевляни като Небесната стотица. Въпреки че градът е удавен в кръв, протестиращите не преустановяват своите действия. Напротив, те засилват натиска срещу силите на милицията. На 21 февруари Виктор Янукович и лидерите на обединената опозиция подписват споразумение, което предвижда съставянето на компромисно временно правителство, свикването на предсрочни парламентарни избори и конституционни промени. Още в същия ден органите за сигурност изоставят центъра на Киев, а контролът над правителствените сгради е поет от активистите на Майдана. Янукович тайно напуска страната и оттогава се намира в Русия. На 25 февруари структурите на Беркут са официално разпуснати (малко по-късно са възстановени като част от руското МВР). Два дни по-късно е формиран нов кабинет, оглавяван от Арсений Яценюк (тогавашният председател на най-голямата опозиционна партия „Баткивщина“), който подписва отхвърленото през есента от Янукович споразумение за асоцииране на Украйна с Европейския съюз.
Едва ли би било възможно в текст от подобно естество да бъдат представени подробно всички последствия от Евромайдана – както преки, така и косвени. Не е и нужно. Нужно е обаче да се припомни, че от края на протестите в Киев през февруари 2014 г. до ден днешен в Украйна
не е имало ЕДИН ден мир.
Още по време на последните дни от протестите Руската федерация започва окупация на Кримския полуостров – както чрез своите местни прокси агенти на влияние, така и чрез изпратени войски без обозначителни знаци. Впоследствие бяха инициирани проруски протести в няколко градове и региони в Източна и Южна Украйна, като целта беше постепенната окупация на администрацията и останалите държавни институции, а сетне и пълното отделяне от Украйна. Пределно ясно е — и за това не е необходима никаква специална подготовка в сферата на политическите или историческите науки — че този сценарий е подготвян от Кремъл в продължение на години. Успехът на Евромайдан беше просто онзи неочакван епизод, който принуди Русия на Путин да задвижи „в крачка“ цялата си концепция за „близката чужбина“ (ближнее зарубежье), да трансформира тези - досега стриктно интелектуални идеи - в политическо и военно действие. Очакваният бърз разпад на Украйна „през средата“ — едно от основните руски пропагандни клишета — обаче не се случи. Тъкмо обратното. Новото политическо ръководство на страната намери задоволителен изход от тежката вътрешнополитическа ситуация (характерен белег на всеки постреволюционен период) и успя да нормализира живота в Украйна. Въпреки ужасяващото наследство на Янукович. И въпреки целенасочените руски опити за трайна дестабилизация. В крайна сметка проруският сепаратизъм в континентална Украйна беше изолиран до части от Донецка и Луганска области. Припомням, че в онези дни съществуваше напълно действителна опасност от руска окупация на Харковска, Одеска, Херсонска и други области на Украйна. В Харков дори за кратко беше провъзгласена т.нар. „Харковска народна република“.
Неуспехът на руската иредентистка доктрина по отношение на Украйна всъщност разкрива вероятно най-значимото наследство на Евромайдана –
ускоряването на процеса на консолидация на съвременната украинска нация
Доскоро изпълнена с множество исторически нюанси (което означава различни по своята степен на лоялност принадлежности към центъра Киев), украинската нация бавно, но постепенно започна да се обединява около общи за всички свои граждани наративи и ценности. Това беше времето, когато събитията от Майдана в Киев — със своите герои и жертви — се утвърдиха като незаобиколим епизод от новия украински национален пантеон. През следващите години беше възобновен, този път с много по-голяма категоричност, разказът за съветските, а по-рано и руските репресии срещу украинския народ. Беше инициирана мащабна кампания по декомунизация и десъветизация на страната, в рамките на която хиляди наименования от близкото съветско минало (улици, площади, населени места) бяха заменени с такива от собствено украинската история. Допълнителен „тласък“ за все по-явното дистанциране на украинската държава от своето руско/съветско наследство, разбира се, представляваше руската агресия в Източна Украйна и непрестанните опити на Москва на практика да унищожи украинския суверенитет. Последната, решаваща стъпка за украинското национално обединение се случи в ранните часове на 24 февруари 2022 г., когато милиони украинци се събудиха от сирени за въздушна тревога, осъзнавайки, че за Путинова Русия техният живот,
тяхната идентичност и тяхната родина не означават нищо
В хода на следващите вече близо две години, сред масова разруха, хиляди военни престъпления и стотици хиляди жертви, украинците продължават да бранят с цената на живота си всеки метър от своята страна. Не е възможен по-категоричен знак за съществуването на ясно утвърдена национална идентичност от осъзнатата саможертва в името на нацията.
В трудните времена на изолирана война — а от 24 февруари 2022 г. и на пълномащабна такава — Украйна и нейният народ спечелиха съпричастността на огромна част от цивилизования свободомислещ свят. Руската пропаганда вижда в тази солидарност нищо повече от бродещия дух на „англосаксонския неолиберализъм“, който се поддържа — според същата тази пропаганда — единствено чрез строго финансови потоци от „колективния Запад“. Това, което идеолозите в Москва обаче не могат да осмислят, е ценностният рефлекс на западните общества спрямо авторитаризма и политическата агресия. Отказът от капитулация пред руския агресор на мъченическия украински народ послужи като образец за много нации, до този момент високомерно гледащи на себе си като „по-развити“. Ето защо краят на Евромайдана отвори онази страница от украинската история, която с пълно основание може да бъде озаглавена като „Епохата на национално достойнство“. Съвсем неслучайно украинското общество определи кървавия край на протестите през 2014 г. тъкмо като Революция на достойнството (Революція гідності).
* * *
На 21 ноември 2013 г. украинците избраха своя път към свободата. Те плащат и до днес изключително тежката цена за този осъзнат избор. Рано или късно Украйна ще извърви докрай този трънлив път. Пред очите ни става видно, че именно стремежът към свободата е дълбоко присъща черта от украинския национален характер, вероятно дори най-преобладаващата. Не е нужно да търсим доказателства за това в мащабните исторически изследвания; достатъчно е само да погледнем кадрите с неотказващите се хиляди протестиращи насред горящите и напоени с кръв улици на Киев през студените дни на февруари 2014 г. Защото, когато се превърне в национална кауза, свободата не може да бъде спряна.
Слава на Украйна! Слава на героите! Героите не умират!