От днес, сряда, 8 февруари на книжния пазар в страната се разпространява новото изследване на писателя Кънчо Кожухаров „Империята на пошлостта“.

Книгата е посветена на Империята на злото, както я нарече великият Роналд Рейгън.

За Руската империя, Съюза на съветските социалистически републики и Руската федерация са изписани толкова лъжи и полуистини, че всичко, което е изградено на тази блатиста основа, е нестабилно, променливо и подлъгващо като мираж. Съвременният човек няма как сам да прецени кое е вярно и кое – фалшификат или манипулативна пропаганда. 
Като използва уникални аналитични методи, в „Империята на пошлостта“ авторът Кънчо Кожухаров успява да извлече оскъдните бисери на истината от създадения през вековете огромен масив дезинформация (вж. откъса от книгата по-долу). Той изяснява някои от най-болезнените днес въпроси.
Искат ли руснаците война и защо? Защо мразят всички останали? 
Какъв е манталитетът им, истинският им облик? Може ли светът да ги очовечи и цивилизова?
Какво да очакваме от остатъците на Русия, след като тя се разпадне?
И най-важното: 
Какво да правим с Российската федерация?

С любезното съдействие на автора Faktor.bg представя на своите читатели част от „Империята на пошлостта“.

ОКОНЧАТЕЛНОТО ЗАРОБВАНЕ

Какво знаем за повратната личност, кръстника на Российската история – Петър I, когото тамошните историци неизменно наричат Петър Велики? В тяхното съзнание думата „велик“ замества словосъчетанието „много голям“ или „много важен“, или и двете накуп; вероятно затова писатели и пропагандисти непрекъснато говорят за великия российски народ, великата Россия, великите Петър, Ленин, Екатерина, Октомврийска революция. С други думи, за тези хора „велик“ е преди всичко количествена характеристика.
В българския език обаче думата „велик“ означава не просто много голям, а предполага и морална извисеност, благородство. Някои неща просто не могат да бъдат велики – независимо от размерите си. Една помийна яма не може да бъде велика. Една терористична организация не може да бъде велика. Държава, наричаща сама себе си „затвор на народите“, не може да бъде велика. 

Изверг като Петър I също не би следвало да бъде наричан величан. Ала обективността изисква да отчитаме факта, че с реформите си той е променил своята държава и народ както никой друг оттогава досега. 
Добре, но какво го е подтикнало да ги започне?

През март 1697 г. младият московски цар Петър (напомням, че той станал император едва през 1721 г.) потеглил на неофициална обиколка на Западна Европа като един от 250-те членове на така нареченото Велико посолство, което трябвало да намери съюзници срещу Османска Турция. Още в самото начало Петър претърпял жесток културен шок. Видяното в Европа го убедило, че ако не желае цял живот да бъде цар на най-изостаналата в стопанско, културно и научно отношение държава на континента, време за отлагане няма. Върнал се изпълнен с решимост да въведе Московското царство в европейската цивилизация – на всяка цена, та дори и да се наложи собственоръчно да сече глави.
Наложило се. Преди още да се върне, докато е бил във Виена, по-голямата му сестра, царевна София за втори път след 1689 г. се опитала да направи държавен преврат – този път с помощта на четири гвардейски полка от стрелци. Петър веднага се върнал в Москва, където заварил бунта потушен, а учестниците в него – арестувани. На 10 октомври 1698 г. на Червения площад започнали публичните екзекуции на несполучилите превратаджии. Поканили и посланиците на европейските държави. Йохан Корб, секретарят на австрийската легация описал този ден.

 „Пред казармата на Преображенския полк се простира празен терен, над който се издига невисока могилка. Точно тук се извършваха екзекуциите... Болярите и придворните трябваше да повтарят действията на царя, който бе грабнал брадва и сечеше глави. Недалече от лобното място, зад троен кордон стражи крещеше тълпата от жените и родителите на осъдените. Виковете от болка на измъчваните се смесваха с ревовете на тълпата... Сто и тридесет метежници бяха изкарани от къщата на главатаря Шеин: очакваше ги смърт, по-ужасна от обезглавяването: набиването на кол и връзването на колело.“ 
Ето как накърненото самолюбие, заплахата от преврат и последвалите екзекуции ознаменували началото на новата политика на царя: радикални реформи; създаване на силен флот и обявяване на държавата за империя; търсене на международна легитимност чрез смяна на името и герба на държавата. 
Въпреки огромната съпротива от страна на болярите Петровите реформи променили страната, макар и с решаващата помощ на властвалите повече от половин цял век императрици – неговата дъщеря Елисавета Петровна и Екатерина II. Петър успял да доведе докрай лично само едно от своите дела – Северната война с Шведското кралство. Причините за това се коренят както в калпавия му характер (Петър почти не изтрезнявал, имал мания за преследване и някои съвсем извратени прояви – например при посещението си в един анатомичен театър в Холандия се хвърлил да целува един детски труп.), така и в калпавия човешки материал, който той се опитал да промени.
Но каквато и да е била причината, важното е, че целите, които първият российски император си поставил, се оказали непостижими, защото той не разполагал с необходимите за постигането им инструменти.  Вероятно оттогава датира тенденцията за провал на всички амбициозни реформи в РСР.
Ако обърнем поглед назад, виждаме, че и другият голям визионер – Иван Грозни – също не постигнал успех, въпреки че в гонитбата на целите си изправил страната пред прага на саморазрушението.

Проблемът и при двамата е, че поради ред обстоятелства тяхната визия е била твърде материална – заграбването на все нови и нови територии, а това само е затвърждавало формиращата умовете на поданиците им имперска матрица. Така от векове насам сърцата на руснаците са безрезервно отдадени на Империята, ала душите и умовете им спят непробудно – също като душата и ума на онази Рус с мътния магьоснически взор, която Александър Блок описва в стихотворението „Рус“: 

„Препасана с реки кристални,
с покрит от лесове простор,
с блата, със жерави печални,
с магьоснически мътен взор...“ 

и която безименният критик възхвалява по неподражаем начин в своята имитация на анализ: 
„Лирическият герой в стихотворението пребивава в състояние на „дрямка“. Блок има предвид, че Россия и досега не е излязла от вечния си сън. В руската душа са заложени огромни вътрешни сили, които очакват своето пробуждане. Въпреки цялото си величие, страната както и по-рано е бедна и жалка.“ 
Защо е така? Защо за поета взорът на страната е „мътен“, а за критика тя е бедна и жалка въпреки появилото си ни в клин, ни в ръкав „величие“?
Дали защото руснакът не е способен да прекрачи имперската идея и да я остави зад гърба си? Отдаден на нея, той никога не ще израсне, защото не е индивидуална личност, а само част от цялото. Александър Дугин, духовният наставник на Путин и идеолог на евразийството твърди: „Руският човек не е индивидуален, тоест либерал. Ние живеем в общество с друга антропология. За нас частното не е цяло, а част. За нас отделният индивид е просто част от големия народ.“  Съвременният россиянин е обречен да остане роб по душа, защото личност в истинския смисъл на думата може да бъде само свободният човек.

В Россия единственият, който е свободен, е царят, а негови роби са дори дворяните, които Петър I със своята „Таблица за ранговете“ превърнал в държавни чиновници. Техните потомци могат да гледат с презрение на сънародниците си, ала в душата си знаят, че не са нищо повече от обикновени слуги.
Огромното мнозинство от днешните поданици на РСР старателно са култивирали у себе си имперското, крепостния селянин, роба. Те са органично непригодни за свобода. Затова дори най-талантливите измежду тях не могат да родят оригинална и достойна за свободния човек идея. Най-многото, на което са способни, е да удивят света със своите сюжети – сюжети, каквито той дотогава не е виждал. Не е виждал, защото те извират от една душевност, която е била осакатена от многовековното робство и крепостничество.
Днес повечето жители на РФ дори не знаят, че през последните 160 години на три пъти са били освободени от крепостничеството: през 1861-ва, през  (с указ на Александър II), през 1917-а (от кървавата вакханалия, отприщена от Ленин с лозунга „Граби ограбеното!“) и през 1974 година. На 28 август 1974 г. Министерският съвет на СССР приема Постановление № 677 за даване на паспорти на колхозниците, с което изравнява техните права с правата на гражданите. Това се случва 113 години след отменянето на крепостното право от Александър II.

И ето че през 2022 година те отново се оказват роби или по-скоро пушечно месо на поредния психопат в российската власт, който е решил да изпрати поне 300 000 (А защо не и един милион?) души на сигурна смърт, за да се задържи още някой-друг месец на трона.