Днес за пореден път ще чуем звука на сирените в чест на Христо Ботев и загиналите за свободата на България
На 2 юни аз винаги си спомням и за героите от 1951 г. в Сливенския балкан. Там се случва нещо изключително в условията на тоталитарната власт. В планината излизат горяните на Георги Маринов – Търпана, (получил впоследствие прякора Бенковски), Димо Фирков (заместник командир), Иван Христов (политически командир) и Митю Ганев (касиер). Четата достига
внушителния брой от 72 горяни
В документите на Държавна сигурност се споменава за проведената широкомащабна акция в Сливенския балкан за унищожаване на четата в началото на юни 1951 г., с участието на сили на ДС, Народна милиция и Вътрешни войски. Отбелязва се, че първоначално се прави опит четата да бъде разбита чрез блокади, засади и сражения, което обаче не дава резултат. За съжаление в документите липсва информация, която да описва конкретния развой на тези сражения, както и броя на жертвите дадени от двете страни.
По спомени на Николай Илиев, по това време военнослужещ в Противотанковия сливенски дивизион, в акцията срещу горяните са организирани три обръча от войскови подразделения. Николай Илиев е мобилизиран и участва в третия обръч, който е натоварен с охранителни функции и не участва в сраженията. Според сведенията, разказани му от участвалите в сраженията имало много убити горяни, както и войници и дори един майор от МВР. Военнослужещите говорели с възхищение за млада горянка, която по време на престрелките се изправяла срещу войниците и се провиквала с думите:
„Войници, не стреляйте по нас! Ние не сме мишените ви на стрелбището... А
хора, които се борят за свободата на българския народ
и отечеството си, против комунизма и съветската окупация...”
Тези разкази на очевидци се засичат и от справка на Окръжно управление на МВР Стара Загора, където се отбелязва, че при завързалите се сражения горяните са убили трима войници и един офицер. От страна на горяните няколко души са убити в сраженията, а тези които успяват да се измъкнат от обръчите са заловени от органите на властта до края на август 1951 г.
След очевидно несполучливия развой на сраженията между войската и горяните, Държавна сигурност преминава към своите изпитани методи за справяне с горянското движение – внедряване на агентурен апарат. За тази цел са вербувани няколко агенти, които разпространяват слухове, че в Родопите действа друга горянска чета, която се снабдява по въздуха с провизии, с помощта на американски самолети. Така четата на Георги Търпана решава да поеме пътя към Родопите и да се присъедини към въображаемата Родопска чета. Внедрените агенти организират транспорт за горяните, които на няколко курса са транспортирани с камиони до Стара Загора и от там директно в затвора. Воеводата Георги Маринов обаче не поема по пътя начертан от агентите на ДС, а решава сам да потърси спасение от блокадата. При опит да се отскубне от трите обръча Търпана е ранен, но все пак успява да се добере до село Градец, Котленско. Там обаче отново с помощта на агентурата той е открит, заловен и
екзекутиран на 2 декември 1951 г.
Заловените горяни и осъдените членове на нелегалните организации са съдени на пет процеса, като са издадени 20 смъртни присъди.
Горянската чета в Сливенския балкан е част от съпротивата на населението срещу действията на Българската комунистическа партия през тези години и най-вече срещу колективизацията в селското стопанство. Тази съпротива не само е съществувала, но и е представлявала сериозен фактор и на моменти сериозна заплаха за властта на комунистическата партия.
Разбира се, съпротивата не успява да постигне целта си – свалянето на комунистическия режим, чрез въоръжени действия. Това се дължи преди всичко на изключително силната и монолитна тоталитарна система, която успява да обхване на практика всички публични и лични пространства на българското общество. С помощта най-вече на силовите структури на партията/държава (армия, милиция и политическа полиция) комунистическият режим успява да наложи волята си в страната.
В първите десет години на комунистическото управление срещу всеки опит за съпротива се мобилизират всички сили на тоталитарната машина. Тези действия продължават до постепенното заглъхване на Горянското движение, което е окончателно ликвидирано в края на 50-те години. През следващите години тоталитарният режим прави всичко възможно, за да прикрие следите на съпротивата чрез всички лостове, с които разполага. И в крайна сметка до голяма степен успява. Споменът за горяните постепенно започва да избледнява, а историята на въоръжената съпротива е погълната от големия комунистически разказ.
И въпреки условията, в които горянското движение съществува, както и замитането на следите му в следващите десетилетия, днес пред българската историография вече няма пречки за проучването на този проблем. За съжаление обаче малко са изследванията и информацията за горяните трудно достига до широката общественост.
Георги Търпанов е бил санитарен подофицер през Втората световна война и е спасил живота на много войници в битките с немците в Унгария, бил е човек с изключително висок морал, каквито бяха и децата и внуците му. Имах честта да познавам и да бъда приятел с внучката му Радостина Георгиева (светла й памет), която лично беше изследвала документално сливенската чета. Като общуваш с хора от съпротивата или техни деца и внуци ти става още по-криво, за съдбата на хора от едно друго измерение, които трябваше да дадат посоката на осмисляне и преодоляване на последствията от тоталитаризма в България. За съжаление
палачите им и техните наследници не им позволиха,
а обществото блееше, като стадо след псевдоводачи, назначени от същите тези палачи, не само физически, но за съжаление и духовно.
Но все пак днес на 2 юни можем да си спомним отново за горяните и техния „обречен“ героизъм, подобен на този на Христо Ботев.
Да си спомним, че е дори в най-мрачните времена на диктатура и репресии е имало достойни българи, които не са били мижитурки, а са имали силата да отстояват свободата и достойнството си, което дори тоталитарната власт не успява да им отнеме.