Д-р Виолета К. Радева, tribuna.mk
Втора част(Първа част)
Познат е „синдромът на ниския мъж“, който психологът Алфред Адлер определя като „Наполеонов комплекс“. Отделните личности компенсират този комплекс за малоценност общо взето с негативно поведение: агресивност, тираничност, болезнена ревност, завист, самоизтъкване, мегаломания. Според някои изследователи той е защитен механизъм срещу определени социални стигми. По-интересното е, че своеобразен Наполеонов комплекс може да мори и някои народи и държави, като ги прави най-малкото смешни в очите на околните. В по-бруталните случаи стават обект на недоброжелателни критики и дистанциране.
Малките деца обичат да се вживяват в ролята на митични герои. Момченцата – като аргонавти, крале или сурови воини, момиченцата – като принцеси или поне благородни девици. Има нещо романтично, много мило в техните фантазии. Но ако продължат да се виждат като царе или принцеси след излизането от крехката детска възраст, това вече е сигнал за обезпокоително развитие, за забавяне на нормалното израстване и съзряване. Тогава възрастните се намесват.
Но какво се случва с
народи или държави, измъчвани от Наполеонов комплекс?
С народи или държави, които страдат от чувство за малоценност и откъснати от корените си, отказват или все още не могат да пораснат, за да поемат и понесат наследството си?
То може да не е толкова героично, толкова приказно като легендарните походи и победи на Александър Македонски, но е ценно поради опита и натрупаната историческа мъдрост. И най-важното, защото е истинско, реално, а не въображаемо. Случва се това, че се намесват съседите или по-големите авторитети…
Всички сме съгласни, че Балканският полуостров – нашият общ дом, е проветриво, опасно място. Той е кръстопът между Изтока и Запада, между Севера и Юга. Но не само племена и народи са преминавали оттук като вихрушки. Тук са се сблъсквали религии, идеологии, имперски интереси, болезнени амбиции, завист и омраза, борби за надмощие, поети и неизпълнени ангажименти, подло нарушени договори. Налага се да се примирим с цялото това болезнено наследство. Да прогледнем за истината. Да не робуваме на идеологически заблуди. Тоест трябва да пораснем!
Героичната древност, легендата могат да станат спасителен пояс за тези, които са загубили своята идентичност или на които тази идентичност им е била насилствено отнета. Знаем как комунистите със сатанинско упорство и постоянство се заемат да изпълняват доктриналните постулати на Маркс и Енгелс, както и доразвитите от руските болшевици около Ленин и Сталин революционни задачи. Така през 1934 г. е приета специална резолюция на Коминтерна, която нарежда признаването, по-скоро
създаването на отделен македонски народ и македонски език
Югославските комунисти и по време на Втората световна война, и особено след нея, се заемат с жар за масовата македонизация на местните българи. Политиката на Коминтерна е насочена към създаването на Балканска федерация, подкрепяна активно от СФРЮ, както и от комунистическите партии на Албания, Гърция и България след края на войната. Тази политика има различен успех. В България и в Гърция процесът е спрян през 50-те години на ХХ век и няма трайни последици. В Югославия обаче на старата великосръбска идея е даден летящ старт. На 2 август 1944 г. в манастира „Прохор Пчински“, на първото заседание на АСНОМ, е издаден декрет за „служебен език“, който да „влегува веднага во сила“. Малко по-късно пак по административен път „македонският език“ като отделен, специфичен славянски език се досъчинява и утвърждава от група учители и политически активисти. Така СССР и Югославия започват осъществяването на крайната фаза за дебългаризация на Македония.
Днес, откъснато формално от разпадналата се с насилие и кръвопролитни войни между отделните съставни републики Югославия, населението на Република Северна Македония в търсене на своите истински корени е подложено на драматични обрати, на идеологически и психологически натиск от различни посоки. То трябваше, по настояване на Гърция и в изпълнение на Преспанския договор, да се откаже от детската фаза на своето развитие и „античкото македонско минало“. Разбира се не всички могат безболезнено да се разделят с илюзията, че са потомци на Александър Македонски и преки продължители на елинистичната цивилизация. Не всички успяват все още да се отнесат с достатъчна доза самоирония към десетгодишното „пиянство на един народ“, довело до създаването в центъра на Скопие на внушителен декор за холивудски филми със сюжет от царуването на Филип Македонски и майката на сина му Александър – Олимпия.
През изминалите почти 2500 години от времето на походите на Александър Велики и създаването на една от най-мощните империи в световната история, Балканският полуостров е преживял толкова исторически превратности и унищожителни нашествия, че самата мисъл за такава пряка връзка е почти абсурдна. Тя може да бъде оправдана само като романтично бълнуване, като средство за пробуждане на определени желани, но изгубени през вековете качества като свободолюбие, жертвеност, идеализъм, практически действия. Пример за такова романтично отношение към миналото – близко или по-далечно, дава възрожденецът Паисий Хилендарски със своята история за миналото величие и слава на потъналия в мрака на друговерското политическо и икономическо подчинение български народ.
В първата част на тази статия проследих съдбата на Кубратовите българи след неговата смърт и разпадането на Стара Велика България. Пътят им, предвождани от петте синове на кана, е основно на Запад. Както знаем, Кубер повежда своите родове и племена към Панония, а оттам към географска Македония, където се установяват трайно. В Италия потърсват нов дом тръгналите с Алцек. И до днес съществуват материални, убедителни следи за тяхното присъствие на Апенините. Широко известни станаха село Челе ди Булгерия и издигащият се до него Монте Булгерия в провинция Салерно, област Кампания. Болгери се нарича курортно градче на брега на Тиренско море в провинция Ливорно, област Тоскана. Край град Бергамо, област Ломбардия се намират няколко села, като едното носи своя неоспорим български печат – нарича се Болгаре. В провинция Комо има село Булгарограсо. По публикувани данни от лични проучвания на Милена Върбанова, според ренесансовия философ Бенедето Джовио селото е с безспорен български произход. В района на Комо до XI век е съществувала „държава България“.
В старите хроники и в историческите съчинения на арабски, арменски, византийски, германски, както и в най-старите домашни летописи, когато става дума за държавата, установена от Аспарух и неговите наследници в географските области Добруджа, Тракия и Македония, се говори за
„България“ и за „българи“
Едва ранните славянофили, и особено адептите на идеята за Москва като „Третия Рим“, започват да подменят етнонима „българи“ със „славяни“ или „словенобългари“ в усилието си да подменят истината в угода на Руската империя и на някакво утопично „славянско обединение“. Голяма част от славистите не искат да си спомнят дори за писаното от съвременници на утвърждаването и на възхода както на Първото българско царство, така и на Второто българско царство. Затварят очи например за възклика на латински писател от началото на VI век: „… страшните за целия свят българи“. Те повтарят до премала, че море от славяни били залели и продължавали да заливат Балканския полуостров, да воюват успешно с обучената и отлично въоръжена византийска войска. Славяните, които са описвани от хронистите като живеещи в землянки, служещи си с колове и лъкове…
Като говорят за славяните, разселили се в Балканския полуостров, идеологически ангажираните историци спекулират както с техния брой, така и с описанието на техния бит, умения, форми на общежитие. В многословните, общи по същество приказки, се срещат твърдения от типа: „многобройни славянски племена“, „голяма преселническа вълна“, „масови нападения на славяни“, „голямо нахлуване“, „чувствителен брой на нашествениците“, „славянски маси“, „масово заселване на славяни“, „проникването на славянски племена станало неудържимо“, „това било една огромна маса от славянски заселници“. Сред тази словесна плява от трафарети трябва, според идеологически правилното изреждане на велики „славянски подвизи“, разсеяният читател да не обърне внимание на срамежливо подметнатото от автора изречение, че: „Относно заселването на славяните в една или друга част на полуострова, сведенията на изворите не винаги са достатъчни“. Или на изтърваното изречение: „Писмените извори за това заселване са твърде оскъдни, а също така липсват и богатите данни на топонимията“.
Интересен факт е, че независимо от твърденията на историци, попаднали под влиянието и идеологическия контрол на Русия и съветско-болшевишките надзорници за „огромното море от славяни“ на Балканския полуостров и конкретно в географските области Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, археолозите вече повече от век се затрудняват да открият подхождащи за „море“ славянски погребения. Знае се, че те изгаряли мъртъвците си заедно с вещите, служили им приживе. Останките от кости, облекло, накити и други дребни предмети поставяли в покрити погребални урни, които заравяли в обикновени ями. Славянски некрополи на територията на България са открити при село Бабово, Русенско, в село Гарван и в местността Джеджови лозя край село Попина, Силистренско. В академичната „История на България“ (том 2, 1981 г.) учените уточняват: „Обикновено в гробовете има по една урна – гробове с по две и три урни се срещат по-рядко. От личните вещи на погребаните са останали железни ножчета, железни токи и др. Подобни погребения – със същата керамика, лични вещи и инвентар се откриват в Северна Добруджа и по цялата територия от Карпатите до Днестър“. (стр. 55). Но НЕ и на територията на България, където археолозите до ден днешен откриват все нови и нови погребения на траки и на Аспарухови българи.
Тук е мястото да приведа още един цитат от спомената академична многотомна История на България, но този път от том 1, отпечатан през 1979 година. След смъртта на Атила през 453 г. (известният Авитохол от Именника на първобългарските канове), племена, съставящи хунския племенен съюз, поискали от императора на Византия „разрешение да се заселят в ОГОЛЕНИТЕ И ОБЕЗЛЮДЕНИ ПЛОДОРОДНИ ЗЕМИ“ (том 1, с. 410). Така Ернак/Ирник получил част от Малка Скития около Дунавската делта. Нали имало уж „море от славяни“! Любопитно къде са се били скрили тези митични славяни, които били поникнали на всеки квадратен метър?!
Ето и един страничен, при това древен поглед. В Хрониката на Георги Амартол, монах от IX век, се казва: „В неговото царуване (на Михаил Рогава – бел. моя) българският княз Крум се опълчи срещу християните. И Михаил бе победен. И когато се възцари Лъв, наскоро потегли Крум и обсади Цариград, но бе надхитрен от Лъв Арменин, та се завърна в България… Подир това влезе (става дума за Крум – бел. моя) и превзе Одрин и изсели оттам 1000 души освен жените и ги засели от другата страна на Дунава“. Историците от славянофилско-русофилско-болшевишкия период тенденциозно пренебрегват сведенията за това, че когато българите се установяват на Балканския полуостров и разширяват своите териториални придобивки, те методично изтласкват т. нар. славяни по граничните райони.
Към темата за това дали българите са били, според клеветническите твърдения на акад. Державин и неговите последователи, „банда разбойници“ или са добре организирано преселение (по въпроса за устройството на няколкото български държави в Азия и Далечния Изток има достатъчно изследвания, но тук няма да ги обсъждам) ще добавя още един щрих от най-ново време. От началото на нашия век с бурното развитие на генетиката и ДНК изследванията няколко екипа – и български, и европейски, и с участието на учени от САЩ проучваха генетичен материал както от миналото, така и от съвременните българи.
За да не преразказвам подробно резултатите и заключенията от различните изследвания през последните над десет години, ще цитирам само част от интервю на проф. Иво Кременски, шеф на Националната генетична лаборатория: „Българската популация има един голям извънславянски примес. От една страна 21 % местно население и един голям процент, който се е обособил, когато са дошли прабългарите… Има две събития, които са интересни за нас в тези изследвания. Първото се е случило преди 7800 години. Оказва се, че по нашите земи, на това място, което днес наричаме Балкански полуостров, е възникнала някаква много стара популация. Оформила се е, оттук е тръгнала и се е разпространила в Европа. Точно това е времето на потопа и много хора се преселват, за да оцелеят… 21 % от съвременните български мъже носят генетичните характеристики на тази популация, това показва един от генетичните маркери. Впрочем, българските археолози вече откриха достатъчно много факти за това коренно население. Генетиката само ги потвърждава… Точно този примес, който отсъства при славяните, ни прави различни от тях. Оказва се дори, че сме по-близки до западноевропейските популации, отколкото до славяните. Второто събитие е относително по-скорошно, отпреди около 2000 години, когато вече прабългарите се появяват тук. Генетичните данни свидетелстват, че те изобщо не са били малка група от хора, а маса, която е оставила значителни следи в генома на местните хора. Генетиката има тази възможност – да изследва събития, за които няма други данни, няма веществени паметници, артефакти“.
За липсата на веществени паметници и артефакти може да се поспори, но достатъчно е и това, за което недвусмислено свидетелстват генетичните изследвания. Ще добавя само, че международното проучване очертава
генетичното родство на населението, живеещо понастоящем в България, Северна Македония, Румъния и гагаузите
Повратният момент в съществуването на Аспарухова България настъпва при кан Борис. След бляскавите победи на кан Тервел, син и наследник на Аспарух, получил от император Юстиниан II най-високата титла „кесар“, давана дотогава само на императора и на членовете на неговото семейство, както и областта Загоре, след обединителната дейност на кановете Телериг и Кардам през втората половина на VIII век; след кан Крум, приобщил към България всички земи, населени с българи; след новите териториални придобивки, административната реформа и монументалното строителство на кан Омуртаг и неговите наследници Маламир и Персиан, идва неуспешното управление на кан Борис. Проявил се като слаб военачалник и недалновиден държавник, за да запази властта си след поредица от неуспешни сражения, той се отказва от бога на дедите си и насилствено налага религията на победилата го съседна Византия.
Както се твърди в една византийска хроника, тази на Продължителя на Теофан, „Михаил (става дума за византийския император – бел. моя) тръгнал с кесар Варда на поход и се опълчил по суша и по море срещу княза на българите Михаил (кан Борис приема името на византийския император, както е традицията в това отношение и е знак за пълно покорство – бел. моя), понеже се научил, че българският народ изнемогвал от глад. Българите, като научили това, били като от гръм поразени, те предварително се отчаяли от победата, преди да влязат в битки и сражения, поискали да станат християни и да се подчинят на императора и на ромеите. Императорът, като кръстил и възприел техния княз, му дал своето име. А велможите му кръстил, като ги довел в столицата. Оттогава настанал дълбок мир“. Същата история разказва и Симеон Логотет. Интересно какво ли е станало с велможите, „доведени“ или „отведени“ в ромейската столица?
Така, подчинявайки се духовно на Византия, българският кан Борис, заради собственото си буквално физическо оцеляване, не се поколебава да унищожи в името на новия бог, проповядващ Милост и Любов, до корен, „до девето коляно“, както твърдят хрониките, заедно с пеленачетата и неродените още в утробите на майките си, 52 български боилски рода, възпротивили се на измяната към миналото и паметта на дедите. Историците, възхваляващи мъдростта на Борис, обикновено премълчават факта, че в държавата има сто боилски рода , от които повече от половината той ликвидира физически! С безмилостна ръка ослепява, сваля от престола и затваря в тъмница собствения си син Расате, на когото след покръстването през 864 г. е дал името Владимир. Според християнството владетелят е от Бога и властта му никога не бива да бъде оспорвана. В монотеистичната религия на българите владетелят е също от Бога поставен, но този владетел трябва да доказва, че продължава да се ползва с неговото благоразположение. Един владетел доказва, че зад него стои Бог, когато печели битките, водени от неговите войски. Не са известни български канове преди Борис, които да са губели важни битки и да са се задържали на власт. А Борис е загубил всички. Това би довело до отлив на доверието в кана и със сигурност до сваляне от власт, дори до загубване на живота.
Това е първият геноцид над духовния елит на България, положил началото на вътрешното гниене, появата на брожения, многобройни ереси и подмолни дворцови интриги, довели до бавния, но дълбок упадък на българската държава при внука на Борис цар Петър, а само 90 години по-късно, през 1018 г. и до края на Първото българско царство.
С насилственото налагане на християнството като държавна религия е свързано
търсенето на нова идентичност чрез развиването на нова писменост,
на нова, християнска култура. Този период е свързан с делото на цар Симеон и наречения „Златен век на българската писменост и култура“. Свързан е с приемането на учениците на Солунските просветители Константин/Кирил Философ и неговия по-голям брат Методий, както и със създаването на две книжовни школи в обширните земи на българите от реките Дунав и Тича до Охридското езеро и Шар планина. Изкушавам се да вметна едно изречение от Тодор Геров, поместено в книгата му от 1934 г. „При Шар“: „Който е виждал Казанлъшката долина, намираща се в източния край на българското отечество и Тетовската долина – в западния му край, в Македония, навярно е забелязал поразителната прилика помежду им в много отношения“. Приликата не е само визуална, само като географски очертания. Приликите между Източната и Западната част на единното българско отечество са на по-дълбоко, същностно ниво. Те са свързани с общия език, общата писменост, общата култура, развивали се в двете части успоредно, по едно и също време и под вещия поглед и грижа на българския цар Симеон Велики. Две книжовни школи урежда цар Симеон и ревностно бди за тяхното развитие и процъфтяване – Преславската и Охридската. Приел прогонените от Моравия и Панония ученици на Кирил и на Методий, той изпраща Климент в Македония, за да организира там просветното дело, който през 893 г. е ръкоположен за епископ. Умира през 916 година. Климент Охридски е автор на два вида слова: поучителни и похвални. Подготвя и много свои ученици, усърдно преписващи и превеждащи на български език не само религиозни, но и светски текстове.
Да уреди тъй наречената Преславска книжовна школа цар Симеон възлага на друг Методиев ученик, на Константин, наречен Преславски. Той е автор на първото стихотворение в българската литература, познато в много преписи, което говори за големия интерес към неговото послание и за емоциите, които събужда. Нарича се „Азбучна молитва“. То има два превода на съвременен книжовен български език, като единият е направен с акростих от известния поет Емануил поп Димитров. И още едно стихотворение е написал книжовникът Константин Преславски – „Проглас“, истински възторжен химн на писмеността. Все по това време Черноризец Храбър пише своето полемично съчинение „За буквите“. Принадлежащият към Симеоновия кръг книжовници Йоан Екзарх превежда от съчиненията на византийския писател Йоан Дамаскин сборника „Небеса“, като го придружава със свой Пролог. Пак той създава и друг преводен сборник, наречен „Шестоднев“, обогатен с негово описание на Симеоновия дворец.
Важни изводи за характера на старата българска книжнина, за нейния вдъхновител и организатор дават някои приписки – лични бележки на преводачите, трудили се като пчели, за да пълнят кошера с меда на знанието и боголюбието. Така например Презвитер Григорий, превел т. нар. Осмокнижие от Библията, отбелязва, че се е потрудил над Вехтия завет „при българския княз Симеон, син на Борис“. За себе си казва, че е „клирик на всички български църкви, по заповед на книголюбеца княз Симеон, справедливо наречен боголюбец“. Друг усърден преводач и преписвач е Тудор Доксов, син на Борисовия брат Докс. През 907 г. той преписва словата на Атанасий Александрийски срещу арианите. Приписката му гласи: „… преведе по поръка на нашия български княз на име Симеон… епископ Константин, ученик на Методий, архиепископ на Моравия… По поръка на същия княз ги преписа черноризец Тудор Доксов на устието на Тича… гдето е съградена от същия княз светата златна нова черква“.
След Златния век на българската книжнина, настъпва постепенен упадък както на нравите, така и на способността на Симеоновия наследник цар Петър да управлява голямата държава. В рамките на три години – от 967 до смъртта му на 30 януари 970 г., Българското царство е нападнато от Никифор II Фока и два пъти от киевския княз Светослав. Краткото царуване на Борис II приключва с покоряването през 971 г. на Източна България от император Йоан Цимисхий. Синовете на комит Никола през 976 г. възобновяват военните действия срещу Византия. Променлива и героична е историята на битките, които водят Давид, Мойсей, Арон и провъзгласеният през 997 г. за цар Самуил до 1014 г., когато наскоро след поражението на войските му край село Ключ той умира.
При разрушаването на Чауш джамия в Битоля през май 1956 г. е открит каменен надпис на български език. Панде Ефтимов заснема с фотоапарат надписа и го занася в българското посолство в Белград. През 1959 г. текстът е публикуван в сп. „Пламък“ в България, а през 1968 г. българска научна делегация посещава Битоля. Езиковедът проф. Йордан Заимов открива каменния надпис скрит под стълбите, към мазето на музея. Текстът му бил обърнат навътре, за да не се вижда. Професор Заимов съумява да прекопира целия надпис на специална хартия, с което съществуването и съдържанието на паметника се потвърждават категорично. За науката става известен като „Битолският надпис“ на цар Иван Владислав. Текстът има следното съдържание: „През 6523 (1015 г.) година от сътворението на света, обнови са тая крепост, зидана и правена от Йоан – самодържец български и с помощта и с молитвите на пресветата владичица наша Богородица и застъпничеството на дванадесетте и на върховните апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение, и за живота на българите. Започната беше крепостта Битоля през месец октомври в 20 (ден) и се завърши през месец… в края. Тоя самодържец беше българин по род унук на Никола и Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил царя самодържец и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато… а този в… цар разбит биде от цар Василий в 6522 /1014 г./ от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото…“.
На престола седи „самодържец българин по род“ – щеше ли един току-що поел властта монарх да декларира българската си принадлежност, ако населението в Македония не е било българско?
Няма да навлизам във въпроса за характера на езика, на който Кирил и Методий превеждат Светите книги за нуждите на новопокръстените християни от Моравия и от Панония. Няма да обсъждам и въпроса коя азбука е създадената от тях – глаголицата или кирилицата. Нека езиковедите да продължават да спорят, нека да отстояват своите тези с научни аргументи, а не с политически обагрени фалшиви „доказателства“. Ще припомня само името на един от първите, ако не и първият, занимавали се с проблематиката и задълбочено проучвали старите ръкописи. Бартоломей/Йерней Копитар (1870, Репне, Словения – 1844, Виена, Австрия) дълги години работи във Виенската придворна библиотека. Интересът му към книжовната традиция през периода на Българското възраждане е породен от проучванията, които прави на Клоцовия сборник с оглед характера на българския език и създаването на речници с български материали. Сам той посочва през 1824 г., че повече от десет години събира материали за българския език.
И все пак: какъв е езикът на Св.Св. Кирил и Методий, би се запитал всеки неизкушен в езикознанието човек. Безпристрастните учени от различни националности, както и българите, които не са попили като сюнгери официално тиражираните пропагандни клишета, го определят
еднозначно като „български“
През 1929 г. съветският пропагандист, претендиращ да е „учен“, печата свои „мисли и предположения за възникването на славянската писменост“. Според него първият „славянски език“ възникнал в областта Македония и затова трябвало да бъде наричан „македонски“. Тази хипотеза много допаднала на някои граматици, конкретно на сърбина А. Белич, който подменил полето на науката с полето на политиката. Първоначално за логична я намирал и проф. Николай Трубецкой, но когато се запознал с аргументацията на Дурнова отсякъл, че това е фалш! Гласът на Трубецкой обаче е заглушен от агресивната идеологическа пропаганда за някакъв несъществуващ автохтонен „македонски език“, различен от българския.
Но гласът на идеологически мотивираната пропаганда не спира да се издига все по-високо и по-високо, почти в кресчендо от нашите по-малки братя от едно българско коляно, които търсят своята нова идентичност.
Край