Капитан I ранг о. з. Васил Данов
Днес е 19 май. 86 години от преврата през 1934 г., станал образец за поклонниците на твърдата ръка в кадифена ръкавица.
Зараждащите се гражданско-военни отношения у нас бяха анализирани през 90-те години на миналия век, когато България след седемгодишно туткане най-сетне набра сили и решителност да кандидатства за членство в НАТО. Малцина политолози, военни експерти и демократично мислещи люде се опитаха да размишляват по тази дотогава напълно непозната и оказала се доста хлъзгава тема.
След приемането ни в Организацията на Северноатлантическия договор управляващите от цялата политическа палитра сметнаха, че „преходът” е завършил, набързо въведоха промени в Закона за отбраната и въоръжените сили, с които орязаха правомощията на военното ръководство в сферата на отбраната и продължиха да циментират властовата си пирамида.
...През вече далечната 1934 г. в Царство България назряват близки до идеалните условия за военен преврат. На първо място, външнополитическата обстановка е тревожна. „Съседите-разбойници”, заграбили значителни части от територията ни след Първата световна война, на 9 февруари 1934 г. подписват т. нар. Балкански пакт. След което външните министри на Югославия, Гърция, Румъния и Турция отново канят България да се присъедини към пакта, като се откаже от всякакви териториални претенции към страните-грабители.
Вътре в царството се ширят корупция и котерийни боричкания, политическа импотентност и завист. Народният блок вече е натрупал солиден списък от грешки. В села и градове безчинстват шайките на ВМРО, активират дейността си Народното социално движение на проф. Александър Цанков и политическият кръг „Звено".
„Усещането за упадък и за безпътица изостря апетитите на офицерите от Военния съюз, които
бяха опитали вече сладкия вкус на властта
(през 1923 г., бел. ред.) и нямат нищо против да повторят „дегустацията", смята писателят-историк д-р Петър Константинов.
Още на 27 ноември 1933 г. конгресът на Военния съюз и по-специално Централното му управление са постановили: „Ако се наложи, да се вземе решение за намеса в управлението на страната чрез военен преврат". Не са посочени по-далечните цели на „занятието”, икономическите и политическите мерки след завземане на властта.
Партийните лидери си знаят своето. Земеделците на Гичев смятат, че имат най-широка социална подкрепа и настояват водачът им веднага да оглави кабинета. Другите партии бленуват за „по-удобни кресла” и за „по-тлъсти дробчета” от държавната софра.
Сред населението се вихрят партийни боричкания, масово омерзение от дребнавите страсти и от ниските хоризонти на българските политици. Седмици преди 19 май цяла София говори за предстоящия преврат. Според тогавашните социологически сондажи Военният съюз бил на първо място по рейтинг, въпреки липсата на модерни комуникации и на Мишо Константинов.
Та два-три дни преди преврата от Военния съюз разпратили по полицейските участъци неколцина печени офицери-ветерани от войните да предупредят г-да полицаите, че ще има "нощни маневри" на войската из София. Да не вземе някой полицай да се пробва да регулира движението или да задава въпроси, щото, такова, можело да стане „некой сакатлък”.
Отишли двама капитани в първия участък, събрали полицаите, обяснили им предстоящите събития и ги помолили да не се месят. Полицаите се ухилили и рекли: "Хайде бе, момчета, откога ви чакаме!"
Натрупал мъдрост и държавнически опит, цар Борис III се опитва да неутрализира увлеченията на Централната управа на Военния съюз, като напомня на господа офицерите историческата мисия на войската да бъде надежден и политически безпристрастен пазител на националните интереси.
На 14 май 1934 г. капризният Стоян Костурков подава оставка и отваря вратите за правителствена криза. Царят отново възлага на Никола Мушанов да състави правителство, като му помага да осмисли сериозността на положението и отговорността да комплектува жизнеспособен кабинет.
Ала
часовниковият механизъм на преврата вече е задействан
Основният инициатор е политическият кръг „Звено", оглавяван от професионални превратаджии като Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Превратаджиите разчитат на Народното-социалното движение на проф. Цанков и на някои среди от БЗНС. В последния момент и проф. Цанков, и земеделците се отказват от ортаклък с превратаджиите, като се боят от компрометиране заради съучастие със „Звено".
В 3 ч. сутринта на 19 май 1934 г. ръководителите на преврата се събират в Четвърти полицейски участък. Приготвили са два царски указа: с първия монархът да утвърди превратаджийското правителство начело с Кимон Георгиев; с втория документ царят да обяви абдикацията си. Но когато заговорниците се канят да тръгнат към двореца, в стаята им влиза в пълна бойна униформа адютантът на царя генерал Панов и заявява, че Негово Величество ги кани на разговор. Заговорниците губят кураж и инициатива.
Цар Борис отдавна следи ходовете на превратаджиите, като се преструва на умряла лисица. Партиите са му ясни, но го тревожи поредното политизиране на войската. Свидетел на кървавите събития от септември 1923 г., монархът се е зарекъл пред себе си армията повече никога да не бъде използвана във вътрешнополитически борби. Целите и идеалите му се конфронтират с плановете на Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Крум Колев, полк. Календеров и другите, които крият политическите си амбиции под мундирите на герои от три войни за обединение на Отечеството.
Царят играе етюда на обиден, изплашен и покорен, но ловко елиминира Дамян Велчев от правителството и предоставя на превратаджиите хоризонт, за да покажат какво могат.
Правителството на „деветнайсетомайците” прави редица радикални промени: разтуря омръзналото на всички Народно събрание; въвежда управление чрез нормативни актове, наречени „наредба-закон”; забранява партиите, превърнали се в котерии; дава път на стопанската инициатива чрез създаване на задруги (развързва корпоративния капитал); окръзите са сведени до 7 области (което би било полезно и днес); драстично орязва бюрократичния апарат, с което изчиства партийно назначените търтеи, смучещи държавния бюджет. А последното е отдавна назряла необходимост за цялата държавна администрация.
Всеки, който внимателно проследи развоя на събитията от началото на 30-те години, нарастващата безпомощност на тогавашната многопартийна система, внушенията на „Звено" и на Народното социално движение на проф. Цанков за „нов тип" държава, уклоните на повечето патриотични организации за „силна национална държава" по подобие на Португалия, Италия, и Германия, която „да изтрие сълзите на народа” и да поиска ревизия на Ньойския диктат, разбира, че по онези времена този процес има своя логика и множество поддръжници.
Извършителите на преврата почти напълно копират икономическите ходове на италианската корпоративна държава и на бързо набиращата сили националсоциалистическа Германия. Но само след година устремът им зацикля. Защото правителството на Кимон Георгиев не знае какво трябва да прави по-нататък. Няма идеи. Няма „база данни”. Няма „банда” кадри. Героите от три войни не знаят как се управлява държава, как се гради икономика, как се отглеждат плодове и зеленчуци, как се организира здравеопазване, как се учат деца и младежи.
Още от самото начало на управлението на полувоенния кабинет най-важните въпроси в държавата са решавани от триумвирата Кимон Георгиев, Дамян Велчев (който дори не е член на правителството) и съответния ресорен министър. Взетите решения са краткосрочни и изглеждат разумни до следващата седмица.
Вътре в кабинета избухват личностни конфликти. Само три месеца след съкращенията в администрацията бюрокрацията отново натежава, този път с приближени на правителството хрантутници.
В началото на 1935 г. Дамян Велчев замисля нов преврат, с който да свали най-опасната и може би единствената реална опозиционна сила - царската институция, да установи еднолична власт и
да създаде истинска корпоративна държава
от фашистки тип начело с фюрер (дуче).
Но царят вече е издърпал килимчето под краката на Военния съюз. Част от офицерите са на негова страна. Други са разочаровани от собственото си ръководство. В края на януари 1935 г. Военният съюз оттегля подкрепата си за звенарското правителство и Кимон Георгиев подава оставка.
Безкръвният преврат и безкръвното оттегляне на заговорниците от 19 май са защитни аргументи в тяхна полза. Ала минусите са далеч повече. Храбрите и способни офицери нямат и няма откъде да имат идеи, визия, мащаби за дългосрочното икономическо и социално развитие на Отечеството.
„С щикове лесно се идва на власт, но върху щикове трудно се управлява”,
бе казал Наполеон или някой друг знаменит превратаджия.
След като с лекота забраняват презряните партии-котерии, само след година лидерите на преврата разбират, че нямат с какво да ги заменят, че разрушената парламентарна система оставя пропаст, която няма как да запълнят нито с „наредби-закони”, нито със строги присъди срещу корумпирани политици и чиновници от предишни правителства. Защото символ на истинското правосъдие все пак е везната на Темида с превръзка на очите, а не офицерската сабя.
Прав е проф. Веселин Методиев, който напомня, че „героите” от 19 май прекъсват политическия процес в България, с което удължават периода на инфантилизма за българското общество и за неговите политически организации. А прогонените с щикове от парламента партии или техни сурогати все някога ще се появят на политическата сцена и ще трябва да извървят трънливия път на съзряването си от момента, в който то е било прекъснато през 1934-а.
Военните режими (хунти) рядко идват на власт сами за себе си. Най-често те са подканвани от широки слоеве от населението, от политическите кръгове и от интелигенцията. Превратите винаги започват с благородния девиз като „Да спасим Отечеството!”, „Да изведем Родината от тресавището!”, „Да раздадем справедливост!”. Но военно-полевите съдилища все още не са влезли в учебниците като пример за истинско правораздаване. Мирните граждани, станали от немай къде привърженици на военните преврати, лелеят измамната надежда, че храбрите, честни и умни офицери, доказали се на бойното поле, с лекота ще преодолеят икономическите, политическите и социалните трудности, дошли вследствие на войната.
Цар Борис III, израснал като истински офицер през Първата световна война, цял живот смята себе си за военен лидер. Затова с лекота надхитря превратаджиите от 19 май и установява т. нар. „мек авторитарен режим”, разглеждан като период на най-бурно икономическо развитие и национално замогване на Царство България
Но военната наука изследва и гради законите си в друга област, съвършено различна от живота на цивилните граждани и политически сили. Партиите и гражданите могат (и трябва) да водят политически борби, да се коалират, да се договарят и да разтрогват съюзите си с една единствена цел: мирното, постепенно или ускорено развитие на държавата и на обществето.
Без въоръжена борба
Военният човек е заквасен с друга мая, живее и се готви за гине или да побеждава в друга вселена. За него полутонове, коалиция с довчерашния противник, преговори и договаряне с ”другите”, с „онези”, са равносилни на предателство. Истинският военен лидер гледа на политическата арена като на бойно поле. Там нещата са пределно ясни: свой или чужд. На своите са помага, по чуждите се стреля. Ако не с патрони, със закони.
Като почитател на британската парламентарна демокрация, Борис III е изпитвал органична неприязън към всяка тоталитарна власт. Два случая определят позицията му спрямо нацистка Германия. Първото предизвикателство идва след тормоза и разкарването по участъци на по-стария брат на неговия зет Албрехт (съпруг на княгиня Надежда). Целта на нацистите била да принудят херцозите на Вюртемберг (които никога не са гласували след премахването на монархията в Германия) да участват в плебисцита от август 1933 г., който утвърждава властта на Хитлер.
Българският монарх издейства личната намеса на Гьобелс, за да бъдат прекратени издевателствата спрямо херцозите Вюртемберг.
Вторият инцидент е с приятеля от детските години на царя д-р Артур Майер. Преследван заради еврейския си корен, д-р Майер и жена му намират убежище в българската легация в Берлин. Царят разпорежда нашите дипломати да се застъпят за приятелите му. Нацистите обещават повече да не ги тормозят и съпрузите се прибират у дома. На следната утрин официално е съобщено, че двамата са се „самоубили”. На погребението им присъства целият състав на българската легация, който поднася венец с надпис: „От вашия добър приятел Борис, цар на българите".
От този ден личното отношение на цар Борис към националсоциалистическата власт и идеология категорично се променя и ще остане такова до края на живота му.
Но царят е реалист и разбира, че гео-политическото положение на страната ни и икономическите й връзки предопределят тя да остане далеч от западните демокрации и да гравитира в орбитата на нацистка Германия. Докато годишният английски и френски внос и износ с Царство България варират около 1,2 % до 3,6 %, вносът и износът с Германия надвишава 50-60 % с тенденция за нарастване. Мощната германска икономика засмуква цялото селскостопанско производство на аграрна България, предлага високи цени и солидни печалби на контрагентите си, намира съюзници и симпатизанти сред икономическия, политическия и военния елит на българската държава.
Година преди преврата цар Борис се е застъпил и за Гошо Тарабата (Г. Димитров), наречен по-късно „вожд и учител на българския народ”. Монархът лобира пред Херман Гьоринг да бъде спасен подсъдимият в Лайпцигския процес функционер на Коминтерна и един от подбудителите на септемврийския метеж от 1923 г. Този факт е потвърден от съветски документи и политически фигури след „размразяването“ и перестройката в СССР при Горбачов.
Пак от хуманни подбуди и след настояване на своя секретар Станислав Балан цар Борис спасява от смърт и секретаря на Комунистическата партия Трайчо Костов в процес, където смъртната му присъда е била повече от сигурна.
Ако не друго, превратът от 19 май 1934 г. със сигурност носи едно категорично добро: преди и след тази дата Българската комунистическа партия се оказва напълно изолирана и сериозно маргинализирана. По-късните теоретици на сталинизма ще нарекат този период „левосектантски". Каквото и да означава това.
Стабилизацията на икономическия и на обществения живот след 1926 г. превръща комунистическата партия–апендикс на Коминтерна в малобройна секта от няколко хиляди души, които напомнят за съществуването си чрез откъслечни терористични акции, подкокоросване на стачки зад паравана на профсъюзите или с кресливи мини-митинги.
Последният пирон в ковчега на преврата
от 19 май забива новият министър на войната и герой от Първата световна генерал Христо Луков, който на 3 март 1936 г. прочита във Военния клуб царска заповед, забраняваща на офицерите „да се занимават с политика под каквато и да е форма“.
През следващите години първостепенна задача на политика и дипломация е да осъществят българското национално обединение с мирни средства като елиминират ограниченията, наложени от Ньойския договор върху Българската войска.
Ала отровното семе, посято през 1886 и 1934 г., покълва отново през 1944-а. Същите професионални заговорници Кимон Георгиев, Дамян Велчев и компания, вече като съветски агенти, осъществяват болшевишкия деветосептемврийски преврат, за да вдигнат завесата за най-зловещата трагедия, разиграла се в хилядолетната история на българския род.