В броя от 4.02.2021 година, във вестник „Труд” е публикувана статията „Нелегитимен ли е Народният съд”, автор на която е Антон Гицов.
Във въпросната публикация са наведени доводи, които като практикуващ юрист с петдесет годишна практика не мога да споделя, защото са далеч от правото.
Не ми е известна професията на Гицов, но написаното дава повод за размишления, надхвърлящи конкретната реалност за един съд, наречен „Народен”, за прекалената самоувереност на автора, който иска да ни внуши, че знае азбуката на правото, докато се оказа, че трябва да започне от А, Б.
Подбудите му, наглед логични, стават на практика пристрастни и декларативни. Защото преди да седнеш пред белия лист, за да вземеш отношение по „Народния съд”, е трябвало да разлистиш страниците на делата, били подсъдни на този съд; да откриеш верния път към истината. А за да стигнеш до нея, трябва сам да я изстрадаш.
За мен е ясно: Гицов не познава делата на „Народния съд”. Противното би означавало да бъде впечатлен от съдебните състави, от начина, по който са изготвяни протоколите за разпити и накрая – от липсата на мотиви, съпътстващи присъдите, което е процесуално нарушение от категорията на абсолютните.
И тъкмо по тази причина след 1989 година значителна част от присъдите бяха обезсилени от Върховния касационен съд.
Гицов нехае за тези обстоятелства, не желае да види конкретната реалност, защото е по-удобно.
Целта на всеки непредубеден автор е не да държи хората под хипноза, а да ги накара да мислят и да му вярват.
За това пред истината – ничком. И вместо преднамерени юридически разсъждения, поставям на вниманието на читателите на Faktor.bg пледоарията, която произнесох пред състав на Върховния касационен съд по делото на Венелин Попов.
Кой е този страдалец?
Сложна и нерада е била съдбата на подпоручик Венелин Попов. Непосредствено след 9 септември 1944 г. той е един от многото, които „революционният народен съд” е осъдил на доживотен затвор, с пълна конфискация на имуществото и глоба в размер на 1 милион лева. Бил лишен от граждански и политически права завинаги.
Престъплението, което е „извършил”, било формулирано по следния начин: „За това, че на 3 септември 1944 година командвал стрелба срещу народни въстаници”.
Пред съда Попов не се признал за виновен. Посочил доказателства, оневиняващи го. Бил разпитан в качеството на свидетел Руси Гаделев – четник от въстаническа(партизанска, б.р.) бригада „Райчо Кирков”, който пред съдебния състав без страх заявил, че Попов спасил лично неговия живот и на още деветнадесет четници.
Тези показания не били взети предвид. По образуваното касационно наказателно дело №1 685/1993 година Върховният касационен съд чрез второ наказателно отделение е обезсилил присъдата.
В последната си дума Попов заяви: „Върховни съдии, ще кажа това, което казах преди повече от четиридесет и пет години: Вярвам в българското правосъдие! Не съм престанал да вярвам и днес!”
Ето и моята пледоария пред Върховния касационен съд, в защита на Попов:
ВЯРА В БЪЛГАРСКОТО ПРАВОСЪДИЕ
Уважаеми върховни съдии, всяко „да” и „не”, произнесено по време на пледоариите, е едно разкриване на съвестта. Вълнуват ме несправедливо оправданите, държат будно съзнанието ми несправедливо осъдените.
Аз определям делата на „народния съд” като кървящи рани върху снагата на българското правосъдие, които петдесет години не могат да бъдат излекувани. Те се родиха в епохата на водачите, на масовите скандирания, на стадната психика, на социалните опиати, но заедно с това и във време на социален маразъм.
Привидно елементарен, казусът е пронизан от значими проблеми, сред които на първо място стоят такива от конституционно естество. „Наредбата закон за народния съд” бе издадена в грубо нарушение на чл. 73, ал. 2 от Търновската конституция, който забранява създаването на изключителни съдилища, по какъвто и да е начин и повод. Този съд не може да бъде определен като друг, освен като извънреден. Чрез него се дава обратно действие на правните норми, с което драстично е погазен чл. 2, ал. 1 от действащия по онова време Наказателен закон от 1896 г., според който не могат да се създават нови наказателни състави.
Все според Търновската конституция се забранява конфискация на имоти (чл. 75, ал. 2).
Значима част от процесите се създадоха с единствената цел да се отнеме имуществото на привлечените под наказателна отговорност лица. Съдбовният въпрос е: следва ли молбата за преглед по реда на надзора, с която Попов собственоръчно е сезирал Върховния касационен съд, да бъде уважена?
Според обвинителния акт, който трудно може да бъде възприет именно като такъв, защото вместо юридически доводи изобилстват трафаретни изрази, нямащи отношение към обвинението, Попов е бил предаден на съд и признат за виновен с присъда от 5 март 1945 г. по чл. 2, т. 7 от Наредбата закон за народния съд, за това, че е „изпращал войски в Югославия и Гърция, за да преследват народоосвободителните войски в тези страни” – обвинение,
лишено от юридически разум
На предварителното следствие, което е било проведено в нарушение на Закона за наказателното производство, не е било видно, какво точно обвинение е повдигнато и предявено на Венелин Попов. Член 251 от цитирания закон е постановил: „Протоколът за разпит трябва да бъде съставен така, щото от него ясно да се вижда кой, кога и къде и какви именно действия на следствието е извършил.”
Разпитите по следственото дело показват, че освен саморъчното обяснение, което дори е без дата, не съществува нищо друго – дори нечие следователско име не е посочено.
На предварителното следствие обвиняемият не се е признал за виновен. В присъдата обаче е записано нещо абсурдно: „Лично командвал, предвождал и насърчавал войници от поверения му взвод в Хасково по преследване на народни въстаници”.
Но нали първоначалното обвинение беше за това, че е изпращал войски в Югославия и Гърция? За съда обстоятелството, че Попов към онзи момент не е бил на служба и поради това не е било възможно да осъществи приписаното му деяние, е бил факт ирелевантен, защото в този процес освен съда, активно участие е взело и общественото мнение. За десетки хора той е станал виновен, понеже те не са могли да понесат мисълта, че Попов може да остане ненаказан. И за това, под натиска на масовите скандирания, процесът срещу него се е превърнал в процес срещу живота и свободата му. Той е бил виновен изобщо като човек.
Върховни съдии, на този съд, постановил доживотна присъда, е липсвала безпристрастност. Психологическа догадка, сбор от приумици, подкрепени от обстоятелства – ето, с такива неща е боравил той. Но от тях е могло да се построи едно есе, новела или пиеса, но в никакъв случай присъда.
Обясненията на Венелин Попов не са били предмет на проникновено изследване и анализ. И това е лесно обяснимо. Съдът в Борисовград грубо е погазил чл. 10 от Наредбата закон за народния съд, който повелява „да се постановява мотивирана присъда”.
В това дело липсват мотиви, поради което е била невъзможна преценката за законосъобразността и обосноваността на присъдата, която в противоречие с основните принципи на правото не подлежи на обжалване и „одобрение”.
И понеже юридическият спор е битка на възгледи и идеи, в която няма място за прошка и реверанси, ще кажа:
липсата на мотиви не е случайна
Тяхното изготвяне означава висша мисловно-логична дейност, непозната и невъзможна за онези полуграмотни люде, които са били призвани в далечната и страшна четиридесет и пета да „правораздават”.
Обръщам се към вас, съдии: уважете молбата и отменете несправедливата присъда, постановена спрямо страдалеца Венелин Попов. Отправяйки своя зов за справедливост, искам да напомня: правото е преди всичко школа за честност. Първият дълг на всеки, който му се е врекъл, е да даде справедливост другиму.
Припомням Оруел, защото казаното от него в „1984” в пълна мяра е в сила за онези, които са все още живи и произнасяха присъди в „името на народа”, без да са били упълномощени от него: „Вие владяхте настоящето. Не трябва да ви позволим да владеете миналото, за да не окаляте бъдещето”.