Вчера беше 24-ти март 2022 г., но на „жълтите павета” човек имаше чувството, че сме се върнали в януари 1997 г. Или най-малкото в знойното лято на 2013 г. София се тресеше от многолюден протест, за да каже
„не” на кървавата война,
на непровокираната инвазия на тиранина Владимир Путин срещу суверенна страна, за която клишето гласеше, че е корумпирана, олигархична и силно разделена, но която вече месец смайва света с чудеса от храброст в неравна борба за свобода.
Последният път когато бях на митинг, протестирах срещу избирането на Иван Гешев за главен прокурор. И си тръгнах ужасен, когато част от протестиращите коленичеха пред прозорците на Румен Радев. Пред канцелариите на човек, който няколко години по-рано облечен в униформа беше заявил, че не приема решението на Министерския съвет и на Народното събрание за съвместна охрана на българското небе със съюзниците ни от НАТО. Генерал, който публично не приема решения на парламент е опасен симптом за тежко заболяване на всяка демокрация.
Трябва да си призная, че не посетих нито един митинг през бурната 2020 г. Именно защото хората протестираха срещу отвратителните практики и злоупотребите с власт, но реално искаха да дадат цялата власт в ръцете на Румен Радев и то само няколко месеца преди редовните избори. Да предизвикат предсрочни избори, на които гражданите нямаше да са изправени пред ясен избор за това как искаме да живеем. Избори, които след три опита произведоха коалиция „орел рак и щука” и правителство, което през може би най-съдбоносната година за поне едно поколение, се опитва да си скрие главата в пясъка.
Вчера българските граждани имаха истински избор. Да се обявят ясно и недвусмислено срещу кървавия тиран на Кремъл или да потърсят хиляда и едно оправдания за неговите престъпления срещу човечеството. Да поискат
България да се нареди в редиците на гордите народи
и да плати всяка цена за своята свобода и за сигурността на континента, или да се чудят как някак да избегнат краткосрочните щети от по-решителни действия и дългосрочно да платят много по-висока цена.
Това е истинският дебат в нашето общество, а не „войната” между двамата бойковци, защото хората, които заляха центъра на София няма да позволят на единия да стане българския Путин, а другият в никакъв случай не е българският Навални! И двамата са хора от вчерашния ден, които просто нямат място в днешния политически живот.
Войната на институциите у нас е симптом за това, че не успяхме да изградим силни демократични институции. За последните 32 години България постигна много успехи, успя да се интегрира в ЕС и НАТО, но така и не се превърна в държава от Първия свят. Място, където бизнесите се конкурират за печалба като прибягват до иновации, политиците се стремят към народното доверие като за целта спазват обещанията си пред избирателите, а работещите в държавната администрация преследват своето кариерно развитие като подобряват своята експертиза и провеждат политиката определена от Министерския съвет, независимо кой е на власт. Уви заприличахме на държава от Третия свят, в която бизнесмени и политици, обвързани помежду си с безброй нерегламентирани договорки, паразитират върху държавната администрация, еврофондовете и т.н. Това обрича икономиката на неконкурентноспособност и превръща политическия дебат в шоу.
Вчерашният ден показа, че българското общество
може да се събуди и да различи истината от лъжата
Трябва да си дадем сметка, че неуспехите в българския преход се дължат не неспособността на нашия народ още преди 30 години да направи категоричен цивилизационен избор. Тези страни, в които комунистическите режими бяха заклеймени от почти цялото общество и в които преходът беше осмислен преди всичко като еманципация от Москва, постигнаха чудеса.
У нас още през 1990 г. се появиха дървени философи, които започнаха да обясняват, че „при социализма не било толкова лошо”, че „нашето отношения към Русия било по-различно”... А тези, които се опитваха да проведат радикални реформи и да модернизират България бяха нарочени за „кинжали”, „ястреби”, „агенти на САЩ” и т.н. Всички опити за намаляване на зависимостта от Русия бяха заклеймявани като „бръщолевения на икономически неграмотни аматьори”. Същите, които преди месец осмиваха данните, че Кремъл води хибридна война срещу България и даваха за пример страни, които „си гледали интереса” и търгували успешно с Русия, днес ни плашат, че ако помогнем с оръжие борещата се не само за свобода, но и за оцеляване Украйна, сме щели да се превърнем в мишена на Русия. Нима тези хора не си дават сметка, че нашите земи са мишена на руския империализъм от времето на Екатерина II и никакво наше действие или бездействие не може да промени тази реалност. Тя ще се промени само когато имаме една нова, различна Русия, която не напада своите съседи, не откъсва части от техните територии и не им казва къде да (не) членуват! Бях особено впечатлен, когато видях на протеста и
знамето на протестираща Русия – бяло, синьо и бяло
Можем само да им пожелаем да сбъднат мечтата на Пушкин от преди повече от два века: „Россия вспрянет ото сна и на обломках самовластья напишут наши имена!”.
Вчера митингът беше истинска магия. Но какво ще стане днес и особено утре? Ще разберем ли, че ако искаме съдебна реформа, ограничаване на корупцията по висшите етажи на властта и край на многото лоши практики ни е нужна единна демократична общност. А не такава, която да позволи на двуличника Радев да бъде преизбран. Или на Нинова да стане вицепремиер!
Вчера чухме как българският президент заявява в Брюксел, че трябва да вземем на заем използвани F 16, но не го чухме да се извини на Николай Ненчев, който от години предлага час по-скоро да извадим МиГовете от въоръжения и беше жестоко критикуван от Радев и радевци. Чухме го и как като кацна в София първите му думи бяха призив НАТО „да не се намесва в Украйна”... щото...”. Чуваме как Корнелия Нинова застава като Матросов пред амбразурата, за да попречи на български военни доставки за Украйна, а Кирил Петков се позовава на някакви измислени проучвания, според които 80% от българите били против изпращането на военна помощ...
Но все още не чуваме представители на демократичната общност, които да обяснят на българския народ, че трябва да помогнем на Украйна, включително и с оръжие, не „защото сме в ЕС и в НАТО”, а защото, ако Путин победи, не само, че геополитическото положение на България ще се влоши значително, но и икономическите щети ще са колосални може би за поколения напред. Победата на Украйна е от есенциално значение за България и е въпрос на живот и смърт за българската демократична общност.
Още днес сме длъжни да загърбим всички други различия и да съберем всички, които безусловно осъждат войната на Путин под знамената на свободата срещу тиранията. А компрометираните с колаборация с Радев и БСП лидери е добре да бъдат малко по-смирени и да позволят израстването на българския Зеленски, който да обясни на разбираем език на българите, че от победата на Украйна зависи дали ще продължат да могат да пътуват, учат и работят в чужбина, да ползват социалните мрежи, да карат прилични коли, да не се страхуват, че ще бъдат арестувани и затваряни, ако проявят несъгласие с властта...
Вчера беше ден на надеждата. Ако днес се превърне в ден на баналните наши разправии, утре може да дойде денят на отчаянието.