Васил Данов
„Ако очистим историята от
лъжата, не винаги остава истина.
Понякога не остава нищо”.
Станислав Йежи Лец
В родината на апостола Васил Левски, на Раковски, Ботев, Стамболов, Захари Стоянов и на още хиляди знайни и незнайни поборници за „свобода и човешки правдини” темата за мястото на Русия в злощастната ни история отваря стари рани и прави отминалия национален празник
още по-горчив
През последните години млади и не толкова млади, но смели и честни историци извадиха на бял свят толкова факти и документи за зловещата роля на Руската империя, на СССР и на Руската федерация в старата и в най-новата ни история, че всеки разговор на тази тема се превръща в идеологическо сражение. Трябваше и аз да реша на чия страна съм.
Да, 3 март повече ни разделя, отколкото ни сближава. Както казваше покойният проф. Пламен Цветков, «България е една и съща държава, в която живеят две различни нации. Две паралелни общества, които говорят на български, но не се разбират. Едните се подчиняват подсъзнателно на всичко руско и съветско, а другите се мъчим да бъдем българи. Това състояние е резултат не само от последните 60-70 годин, а от последното половин хилядолетие. То е породено от момента, когато България става някаква допълнителна, досадна пречка пред домогванията на Русия да завладее Цариград, Босфора и Дарданелите».
Ето доказателство: „На командира на Черноморския порт му е дадена заповед за приготовление на първо време на три военни парахода с боеви припаси за бомбардирване и заемане на гр. Варна. В случай на повтаряне на каквито и да било неприязнени действия от страна на българските незаконни власти по отношение нашите поданици или към тези лица, които са под наше покровителство, аз съм решен веднага да взема още по-строги мерки.
Най-покорно моля ваше превъзходителство да благоволи и съобщи на одеския временен генерал-губернатор за времето по ваше усмотрение кога да отправи във Варна нашите военни параходи, а тъй също да уведомите и мен.”
(Телеграма на руския външен министър Гирс до ген. Каулбарс, 27 септември 1886 г.)
И преди, и след Освобождението Русия безцеремонно се меси в живота на България, избива и отвлича мирни граждани, трови и коли политически и военни водачи, формира коалиции и насъсква балканските ни съседи срещу нас, купува министри, генерали, учени, кого ли не, за
да наложи политическата си воля над „братска” България
От началото на XIX век до 1830 г. руски войски периодично разоряват Свищов, Русе и Силистра, убиват стотици българи и отвличат в робство хиляди. През 1810 г. Свищов е опожарен и отвъд Дунава са отвлечени стотици българи.
Преди две-три години кметът на града се хвалеше, че заедно с други „родолюбци” щял да вдигне още един паметник на руския император. Мемориал за избитите и отвлечени българи не бе предвиден.
Апропо, през 1913 г. руският император награждава командира на румънския полк, който пръв форсира Дунава при Свищов и нахлува в България, разкъсана на три фронта срещу съюзниците-разбойници Сърбия и Гърция. Инициаторът и гарантът на антибългарската коалиция е Русия. Без нейната подкрепа нито Гърция, нито Сърбия биха се осмелили да се изправят срещу непобедените български войски.
След толкова коварство, подлости и унижения какво остава на националните ни водачи, освен да възкликнат: „Не ви щем ни меда, ни жилото!” Тази фраза, изпълнена с горчиво отчаяние, не е патент на продажника-рублофил Драган Цанков. Тя е изречена от сръбски патриоти, които също сърбат попарата на „големия брат”.
Строителите на нова България, учили на Запад или в Русия, вдъхнали въздуха на свободата и увлечени от напредничавите идеи на Европейския свят, скоро след освобождението разбират колко агресивна, нагла и двулична е имперската прегръдка на „матушка” Рус.
Русия измисля, прокарва и изправя на крака фалшивата македонска нация. Заради руската политика днешна България има почти двойно по-малка територия от Българската Екзархия, очертана върху султанската карта като Българска Автономия за Цариградската конференция през 1877 г., провалена от генерал Игнатиев.
Един от създателите на Търновската Конституция, юристът Татишчев, в прав текст чертае политическата стратегия на „освободителите” срещу млада България:
“...След като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си...”
При вестта за кланетата след Априлското въстание председателят на московското Славянско дружество Иван Аксаков възкликва: „Сега вече ще си вземем проливите!”. След Съединението същият „приятел” ще напише, че
„всяко тържество на България е смърт за Русия”
На този българомразец са неречени улици в столицата и в други градове.
Известно е вековното (поне от три века насам) разграничаване на Русия от Европа. Може да се приеме, че това разграничаване и противопоставяне започва от момента, в който Московското царство (бившето угрофинско Москвалско княжество, по-късно за три века улус на Златната монголо-татарска орда) завоюва съседните славянски и не само славянски земи в Източна Европа, а по-късно и цяла Северна Азия. Присвоявайки си името на Киевска Рус, в която са обединени днешните украински, белоруски и западноруски земи, от 1723 г. тази държава започва да се нарича Россия или Российская империя.
Във вековната омраза на официална Русия срещу България прозират елементите на параноя, предизвикана от духовното, интелектуално и морално превъзходство на малка България над гигантската държава-сатрап, станала затвор и палач за десетки малки народи. Защото от малка България изостанала Рус получава книги, духовни водачи и християнски светци. Българи занасят плуг и учат мужиците да орат безплодните северни земи. Дядо Благоев им създава първата социалдемократническа партия.
Завиждат ни още от XV век, когато Иван Грозни разорява втората България, изправила снага на мястото на днешен Казан. България, която с огън и меч принуждават да се нарича Татарска автономна република.
Онова, което не успява да стори руският царизъм, стократно по-жестоко извършва съветският болшевизъм, нахлул в страната ни през 1944 г. Всяка година през кървавия септември, когато част от националните предатели подсмърчат със сладки спомени за „социалистическата революция”, почтените ни сънародници коленичат пред паметта на стотиците хиляди свои близки, унищожени в комунистическата месомелачка.
Предател в нужда се познава
Официозната историография е записала и цитира най-дребните подробности от подписването на договора: с какво бил облечен ген. Игнатиев, какво казали руските пълководци, как се държали представителите на великите сили и пр. Зад каканиженето на факти и фактчета остават в сянка съдбовните за народа ни задкулисни договори и договорки на руските имперски дипломати. Остават скрити намеренията на освободителите-завоеватели да останат по-дълго и ако е възможно – завинаги в коридорната държавичка, която най-сетне са решили да отцепят от Османската империя.
Още един урок: руска карта на “гръцкия проект” на Екатерина Велика, според който се възстановява Византия за сметка на българските земи.
Все още твърде малко българи знаят за Райхщадското споразумение, което вече няма как да бъде скрито от феновете на руската зависимост. Райхщадското споразумение от 26 юни/8 юли 1876 г. е тайно договаряне между Русия и Австро-Унгария, че ако бъде постигната победа срещу Турция, двете велики сили
няма да допуснат създаването на голяма славянска държава
на Балканите.
Будапещенската конвенция от 3/15 януари 1877 г. е дипломатическо и стратегическо споразумение между Русия и Австро-Унгария, което потвърждава Райхщадското споразумение.
Ето и писмо на Васил Левски, което не може да бъде обявено за фалшификат:
„С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то [1869 г.], единия препоръчан от одеските българи, пък не излезе така. Уловихме няколко шартанлъци и хайде – отдето е дошъл. Кога стане нужда, ще го кажем с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме.
Брате Филипе, чакам на това писмо отговора Ви, че тогава ще се разберем как и какво ще работим.”
(Левски до Филип Тотю,18.04.1871 г.)
Другият урок го е синтезирал Стефан Стамболов през 1894 г.:
„Ний требва, ако искаме една далекогледна политика на нашето правителство - да намерим един път, който между турското робство и руското освобождение, води към едно свободно бъдеще“.
И е платил с живота си това прозрение.
Сан-Стефанският договор би трябвало да бъде честван и уважаван, но не толкова надценяван. Той е предварителен краткосрочен договор, който обявява за свободна твърде скромна част от целокупна България. Договорът би трябвало да бъде оценен по достойнство: чрез него след 482 години османско владичество възкръсва за свободен живот третата българска държава.
Санстефанският договор задължава Княжество България да срине крепостите по северната ни граница: Никопол, Свищов, Русе, Търговище, Шумен, Варна. За да е по-лесно на Русия, ако отново реши да ни „освобождава”.
Българската Екзархия (1870-1912), Българите в техните исторически, етнографски и политически граници, Берлин, 1917 г.
Съчувствам на лицата с български паспорти, които членуват в разни сдружения, носещи името на българомразеца Николай Игнатиев. Възможно е лично той да не е мразил България и българите, а просто да си е гледал работата и да е изпълнявал нарежданията от Петербург. Но документите говорят, че толкова много се е старал да навреди на българската кауза, че няма как да не го заподозрем в омраза срещу България.
По искане на Игнатиев българските църковни водачи са заточени в Диарбекир. Великият взир, който ги връща, е снет след интриги, изплетени от Игнатиев. Не случайно хитрият руски дипломат е наричан „вицесултан”.
В „Записките“ на ген. Н. Игнатиев истината е заявена директно: „За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чиито главни интереси не противоречат на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия“.
Прочетете книгата на Янко Гочев „Убийството на Васил Левски – виновниците”, както и трилогията му „Руската империя срещу България”. В тях нещата са казани и доказани по най-категоричен начин.
След като се нормализират българо-руските отношения, след като падне от власт ОПГ (организираната престъпна група) на Вл. Путин би трябвало да развиваме равноправни, хармонични и дългосрочни отношения с Руската федерация или с онова, което ще остане от нея.
Сега отношенията ни с РФ представляват
улица с еднопосочно движение:
изгодите и активните действия са откъм Путиновата шайка, докато неравоправният търговски баланс, енергийната зависимост, наглата намеса във вътрешните ни работи, хибридните психологически, медийни, разузнавателни и пр. дейности не срещат адектватна съпротива у нас, като ерозират българската държавност и принадлежността ни към ЕС и НАТО.
Значителната агентура на ГРУ и на КГБ, заложена далеч преди 1990 г., постоянно бива активирана и използвана за антибългарски цели. Както неведнъж е ставало в миналото, крепостта бе предадена отвътре.
Изядохме солта, отнесохме тоягите, платихме си жълтиците и след цялата тази Голгота руски „бизнесмени” и български агенти отново предлагат да строим АЕЦ „Белене”. Заедно. По братски. Като във фатмашката „мъдрост”: „Дотук било, каквото било. От утре – както си беше!”
Повечето българи от моето поколение изнесоха на гърба си перверзията на т. нар. преход, който представлява посткомунистически полуетап в живота на страната ни, оцветен в кървовачервения цвят на комунистическата мимикрия, дикенсовия капитализъм, разбойническата приватизация, слави-трифоновата чалгаризация и т. н., и т. н. То преход ли бе, да го опишеш.
Този перверзен, безмилостен, несвършващ посткомунизъм, наричан от андрей-райчевци „преход”, също дължим на „братския” СССР, на идеологическите и икономическите лаборатории на ГРУ и КГБ.
Уйлям Фокнър казва: „Миналото не си е отишло. И изобщо не е минало”.
Не ме интересува квиченето на разни русоиди и тюфлеци от отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП. Няма те да ми казват що да любя и за що да милея. Ботев ми го е казал преди 145 години.
За мен 24 май, 6 септември и 22 септември съдържат по-голям обединителен потенциал и рано или късно някоя от тези дати ще бъде избрана за официален национален празник. Няма по-български празник от Деня на светите първоапостоли Кирил и Методий. Няма по-българска песен от „Върви, народе възродени!”.
Може би за повечето българи 3 март все още е най-светлият празник. Десетилетната комунистическо-русофилска лоботомия няма как да не е повлияла върху „широките народни маси”.
За мен, за мои приятели и съмишленици 3 март е ден с две лица. Сигурен съм, че в новата Конституция на България, при следващи правителства, където няма да се промъкнат наследници на червената номенклатура и руски агенти, ще бъде взето мъдрото решение друг ден да ни сбере „по начин най-благороден” с възрожденското усещане, че сме един народ, една вяра, един език, една държава, едно бъдеще.
Дай, Боже, да е по-скоро!