Николай Слатински*

Войната на рашизма срещу Украйна сякаш навлезе в една малко или много устойчива, почти не променяща се или твърде бавно променяща се фаза. На Запад набират сила няколко тенденции, които не могат да не носят тревога за всички, които сме категорично на страната на Украйна.
Първо, на Запад нараства недоволството от бавния ход на украинското контранастъпление, но без изобщо да се отчитат всички фактори за това, а най-вече фактът, че на Украйна не бе дадена бойна авиация и не ѝ бяха предоставени съвременни средства за бързо и безопасно разминиране.
Второ, на Запад нараства умората от Войната; Войната се банализира в масовото съзнание и все по-очевидно минава на заден план във вълненията и настроенията на обществото, особено на фона на летните отпуски и летните футболни трансфери.

Трето, на Запад нараства нежеланието да продължат да се предоставят такива колосални средства и толкова огромни въоръжения за Украйна, които преднамерено  се сравняват с онова, което правителствата правят за икономическите, социалните, екологическите, свързаните със сигурността (борбата с престъпността) и други критично важни сфери на вътрешната политика.
Четвърто, на Запад нараства натискът върху Украйна да започне преговори с Русия без предварителното условие за изтегляне на рашистките окупационни войски от нейната територия, което е пряк път към де факто признаването на правото на Русия да задържи тези територии (или част от тях) след преговорите. 

...

Всъщност, без изобщо да се подценява всичко, което Западът направи за Украйна, не можем да не обърнем внимание на някои системни слабости в стратегията, политиката, позицията и дейността на Запада по отношение на тези варварска и с нищо не предизвикана Война срещу Украйна.
Първо, въпреки различните нагласи и колебания, амбиции и разделения, така или иначе на Запад връх взе тезата за това, че в тази Война Русия трябва да бъде максимално изтощена, но съхранена като държава в сегашния ѝ вид. А това означава на практика (пък и още повече – на теория) да се направи всичко, така че Украйна да не загуби Войната, но същевременно Русия да не бъде унижена, а Путин да не бъде поставен в ъгъла и тласнат към безумни крайни действия. По този начин се прие мълчаливо, че Войната може да продължи много дълго, което всъщност е за сметка на Украйна.

Второ, Западът ясно и недвусмислено отдели себе си от Украйна, прокара видима и неоспорима черта между себе си и Украйна. По този начин въпреки силните слова и нерядко решителните действия, Западът показа на Путин, че не възнамерява да се бие и умира заради Украйна – това, в което Путин бе убеден и което в немалка степен го накара да предприеме бруталното нападение срещу Украйна на 24 февруари 2022 г. Западът не е формулирал публично докъде според него се разпростира той, т.е. докъде е Запад, но продължава да демонстрира къде се простира онова, което не е Запад. Грузия не е Запад и затова Западът не си мръдна пръста когато Русия нападна Грузия и отне част от нейната територия. Ето че и Украйна не е Запад. И понеже Запад е онова, за което Западът е готов да се бие и да умира, то логично възниква въпросът Съвпада ли Западът с НАТО или не съвпада? Цялостното поведение на Запада поражда съмнение, че отговорът на този въпрос е Да, съвпада! А това трябва да породи много силни стратегически неспокойствия и тревоги у държави като България и Румъния, както и у Литва, Латвия и Естония, например... 

Трето, Западът показа, че е в плен на тромави процедури, бюрократични формалности, бавни вземания на решения, подтичване след общественото мнение (вместо лидерски да се формира обществено мнение). Вярно е, че демокрациите по принцип са в плен на сложни взаимодействия и продължителни дебати по всеки принципен въпрос, което е и тяхна сила, но то е така в мирно време, в нормални, във-редни ситуации. Съвсем другояче стоят нещата, обаче, когато става дума за критични, извън-редни ситуации – тогава всяко забавяне, всяко протакане може да има изключително висока цена. 

Вижда се, че тоталитарните и репресивни режими, особено тези от оста на злото, действат много по-бързо и по-ефективно във военната помощ, която те оказват на Русия. Китай усилено помага многостранното (и мнтого странно) нарушаване от Русия на санкциите (включително при технологии с военна употреба); иранските дронове насилват и торзомят украинския народ; севернокорейските снаряди и боеприпаси вече са на въоръжение в рашистката армия и т.н. Западната демокрация е най-доброто нещо, което светът е измислил като политическо устройство, но тя в наше време е затънала в редица проблеми и подвластна на множество слабости. 

Поне според мен от интерес на Запада бе много по-бързо и доста по-решително да се помогне на Украйна да спечели Войната, при това категорично и безспорно, за да може Западът да се обърне лице в лице към своите тежки проблеми – нарастващото социално разделение и корупцията; престъпостта и наркоманията; ескалиращата аморалност и превръщането на сексуалността и свързаните с нея страсти и сласти в безцензурна и похотлива агресия срещу обществото; етническите и религиозните конфронтации и появата вече не на трето, а на четвърто поколение емигранти (като правило с друг цвят на кожата и с друга религия), които не просто не живеят по законите на държавата, в която се намират, но и мразят тази държава и нейното, така да се каже, коренно население, радват се на нейните неуспехи – например в спорта и правят масови демонстрации при успехи на своята „родина“ – пак например в спорта. 

Четвърто, 75 години мирен живот и висок жизнен стандарт, плюс епохалната победа на Запада над Съветската империя, допринесоха до уникално високото нарастване на цената на живота на човека на Запад, до превръщането на човека в единствената и най-висша за самия него ценност; до фактическото изнежване на народите на Запад, свикнали с презадоволения живот и смятащи го като безусловно и вечно гарантирано право; до самовлюбеното високомерие и егоистична зацикленост върху себе си на Белия човек; до убеждението, че ако се наложи да се воюва, то ще е чрез специални части и специални служби и срещу религиозни терористи, организирани престъпници и военни разбойници. 

Преди време, беше октомври 2016 г. в една публична, уводна за Военна академия лекция, аз предупреждавах (както винаги като глас в пустиня):
„Европейските държави са призвани и дори обречени да направят извода, че те трябва да съхраняват и умножават своите способности за прилагане на сила, за отстояване с бойни части на интересите и сигурността си. Някой дори днес, дори в постмодерното и свръхмодерно време трябва да воюва на бойното поле, а щом трябва да воюва, трябва да бъде подготвен да го прави по възможно най-професионалния начин и с възможно най-модерните оръжия“. 
Когато цялата военна политика тихо-мълком или по подразбиране е изключила от масовото съзнание, че има каузи и мисии, за които Западът трябва да воюва, ако трябва и с цената на живота си – при това не само със специални служби и специални части, но и с тежко въоръжени армии, става неизбежно постепенно да се натрупват колебания и несигурности, които логично се превръщат в слабости и страхове. 
И ето че днес Западът непрекъснато демонстрира на Путин своя страх – страх от възможна употреба от Путин на ядрено оръжие. Това не е просто страх, а страх на квадрат – страх от страха, че Путин ще прибегне до употреба на ядрено оръжие. И Путин както винаги превръща слабостта на Запада в свое стратегическо предимство. Той експлоатира този страх от страха и постоянно печели инициативата – той е проактивен, а Западът е реактивен. Путин решава какво да прави, Западът решава какво да прави когато Путин е решил какво да прави... Докато Западът допуска слабостта си да е толкова зрима и очевидна, дотогава и Путин ще се възползва от тази слабост по перверзен и циничен начин.

...

Остана само да посоча, че тоталитарните държави – колкото и домодерни и архаични да са те по отношение на света, навлизащ в ултрасъвременните информационни, комуникационни, генни, медицински, космически технологии и Изкуствения интелект – доста умело и безскрупулно се ползват от своите „предимства“ именно като отвратителни недемократични и антихуманни политически вампири, изпиващи социалната енергия и бъдещето на своите общество. Ще покажем накратко това на примера на бункерното чудовище – Путин, днешният Хитлер, защото рашизмът, това е днешната руска форма на някогашния германски нацизъм.
Първо, като диктатор Путин много бързо и без особени усилия формира поддържаща го коалиция от себеподобни диктатори и авторитарни господари на своите държави. Той е нещо като тяхно знаме, подпомага ги където трябва с банди военни престъпници от типа на ЧВК „Вагнер“, подкупва ги с колосални финансови и материални изгоди, надъхва ги с антизападна и антиколониална реторика и им служи за пример как с десетилетия се държи в подчинение и страх обществото, при което то вярва, че всъщност така служи на Голямата идея за велика Русия.

Второ, като диктатор Путин еднолично разполага с всички природни, финансови, материални и човешки ресурси на Русия. Той превърна цялата държава в свое владение, няма проблем да вземе или присвои каквото и да е и колкото и да е от тези ресурси и да го впрегне за изпълнение на своята маниакална Идея. В този смисъл няма по-богат лидер на държава в света от Путин, а богатството на Русия от енергийни ресурси превръща Путин в стотици пъти по-богат и по алчно и грозно разполагащ се даденостите на държавата си лидер в сравнение с всички други лидери по света. При това Путин е несменяем лидер, което му позволява да конструира цялата държава, целия държавен механизъм така, че те да работят за него и неговите геостратегически приумици и геополитически фантасмагории.
Трето, като диктатор Путин няма никакви проблеми с общественото мнение. С агресия и търпение,  Путин най-напред подчини на себе си общественото мнение в Русия, а после започна да го формира такова, каквото на него му е необходимо. Като махнем някои африкански държави и броейки се на пръстите на ръката отвратителни режими по света, на практика няма друг вожд или лидер на държава, който да е толкова свободен откъм каквито и да било проблеми с общественото мнение. По този начин постепенно Русия бе разобществена, разсоциализирана, тя се превърна в подвластна територия на Путин, в кояато отсъства общественото мнение. Обществено мнение има само тогава, когато то е непрекъснат коректив и дори активен направляващ процесите в страната. В Русия на Путин в този смисъл няма обществено мнение. Това на практика изпразва Русия откъм държавност и държава. В мафията, в организираната престъпна банда също няма обществено мнение, там има еднолична воля на главния мафиот, на главния бандит. Всеки, който не е съгласен с тази воля, зааплаща това със свободата или живота си, а най-малкото – лишава се от възможността да е част от мафията или бандата или пък да не бъде обект на нейната „защита“ (чадър, крыша – покрив на руски).

Четвърто, като диктатор Путин е на практика безконтролен и неуправляем, недосегаем и несменямем. Ако в нормалните държави има различни способи и похвати да бъде срината легитимността на лидера – например компромати за корупция, за извънбрачни връзки и деца, за непотизъм, за предателство към националните интереси, за злоупотреба с власт и много други, Путин е над всичкото това и всичкото това за него не е заплаха. Макар, например, да води обречена Война в разрез с руските стратегически приоритети и интереси, Путин може да води тази Война неограничено време. Въпреки че демонстрира огромна слабост по време на марша на Пригожин, Путин е – все така и още по - на власт в Русия; властва неограничено, защото е непоклатим във властта си и защото е конструирал така държавата, нейната управленска конструкция, че тя не само да работи за него, но и да не може да работи без него и затова да трябва да прави всичко, за да продължи да управлява той и да внушава на всички, че трябва да продължи да управлява той. 
Макар Русия да е поне в някаква степен цивилизована и както се казва политнекоректно „бяла“ държава, тя е безпрецедентно путинизирана, тя е подчинена на идеята „Путин“, а олицетворител на тази идея „Путин“ може да бъде само „Путин“. Толкова масово и безкритично е това схващане за путинова Русия, че на практика и Западът е в неговия капан – и Западът демострира нагледно, че не иска да се стигне до падането на Путин, защото това би означавало раазпадането на Русия. 
Западът или поне значителната и имаща контролния пакет акции в управляващите на Запад са очевидно категорично убедени, че Русия е дотолкова вече необратимо Русия на Путин, че без Путин не би могло да има Русия, а значи за Запада Путин по някакъв потресаващо недопустим начин е легитимен лидер на Русия (затова и като се подтиква Украна към преговори, се подразбира тя да преговаря именно с Путин).

...

При толкова тъжни и депресиращи мои констатации, защо въпреки – както би казал някой – въпреки здравия си разум, аз оставам оптимист за Украйна в тази кървава и смъртоносна за нея Война, на всеки половин час отнемаща ѝ по един човешки живот на бойното поле и всеки ден отнемащ ѝ по един живот на мирен гражданин?
Първо, най-очевидното – Путин е простосмъртен и както пишеше Михаил Булгаков, всички хора са смъртни, а някои са внезапно смъртни. Затова Западът трябва да насочи стратегическата си мисъл в друга посока – да отдели Русия от Путин и да се подготвя за Русия когато Путин вече няма да го има, а това значи и да участва в подготвянето на Русия за времето, когато Путин вече няма да го има.

Второ, в момента Войната е позиционна, тя е като в шахматна партия – белите (Украйна) мъчително и бавно, но необратимо натрупват мънички позиционни преимущества срещу черните (Русия), отвоюват трудно, но отвоюват все пак, по някое и друго поле на свирепата военна шахматна игра. В диалектиката количествените натрупвания водят до качествени изменния. В тази ужасна Война (както във всяка ужасна Война, а всяка Война е ужасна) качествените натрупвания водят до количествени изменения.
Трето, в Русия под повърхнността, а вече и на повърхността протичат негативни, деструктивни, генериращи постепенно катастрофична неопределеност и апокалиптична несигурност процеси, някои от които осезаемо се изплъзват от контрола на властта. Да, тези процеси са по-бавни отколкото ни се иска, но те са вече видими и така променят политическия, икономическия, финансовия и социалния пейзаж в Русия. Слабостите на Русия подкопават увереността на политическия режим в Русия, че все някак Путин ще измисли все нещо и отново ще изплува сух от водата, но те влияят на отношението към Путин не сама на Запад, но и на Юг, в т.нар. глобален Юг, а един руски анализатор го нарича глубинния Юг. Започвата да се формират тихо и неотклонно антипутинови коалиции, в които някои държави чрез техните лидери, бързат да се преобуят, т.е. да сменят влака, да се качат на правилния влак, да минат на правилната страна, както се говори често в Украйна, на историята.
Четвърто, аз силно и дори да е наивно, но от все сърце и душа, ум и разум се надявам, че Западът ще включи инстинкта си на самосъхранение и ще се издигне на поне едно проукраинско ниво по-високо  в отношението си към тази Война. 

Той, Западът, или ще си причини жестоки страдания, стратегически деструкции, тежки драми и непростими илюзии, продължавайки да се надява, че най-доброто за него е преди всичко продължаването колкото се може повече на тази Война;
или ще намери сили, воля, визия и убеденост, да вземе курс към безкомпромисна и неподлежаща на обжалване загуба на Русия в тази Война. 
Всъщност, това ще бъде не толкова загуба на Русия – нека Западът бъде спокоен! – това ще бъде загуба, тежка, смазваща на Путин. Това ще бъде краят на Путин. И съответно, това ще бъде начало на друга, поне малко по-човешка и поне отчасти по-нормална Русия – на Русия без Путин и на Русия след Путин.