Червеният терор: Нощта, в която бе погубен елитът на България

Черният четвъртък – така остава в историята нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г., когато под прикритието на тъмнината, в безименна яма в Орландовци, е екзекутиран политическият и военен елит на България. Това масово убийство, наредено от Москва и изпълнено от новата комунистическа власт, е един от най-кървавите актове на Червения терор, обхванал страната ведна след преврата на 9 септември 1944 г.

На 1 февруари Народният съд, създаден по нареждана на Москва е заповед на Георги Димитров, произнася присъди срещу три правителства, управлявали България от 1941 до 1944 г., както и срещу трима регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, издатели и публицисти. Присъдите са смърт без право на обжалване, а изпълнението им се случва само няколко часа по-късно – без съдебен протокол, без последно сбогуване с близките, без гроб.

Клането в нощта на 1 срещу 2 февруари

Заключени във вериги, обречените са натоварени на камиони и откарани до яма, образувана от бомбардировките в района на Софийските гробища. Там ги очаква импровизиран разстрел, изпълнен с хаос и жестокост.

Първият куршум поема княз Кирил Преславски, брат на цар Борис III. Според свидетелства, палачите дори спорят помежду си кой кого лично да застреля. От некадърността им някои жертви остават само ранени, а не убити. Потресен от кървавата касапница, проф. Александър Станишев, прочут кардиолог и бивш здравен министър, моли убийците да му позволят да установи смъртта на екзекутираните, за да не бъдат погребани живи. Вместо това го разстрелват в тила, докато е коленичил над поредната жертва.

Телата са нахвърляни в трапа и засипани със сгурия, но дори това не успява да скрие истината. Още на следващата сутрин из София се разнася мълвата за избиването на държавниците. В продължение на седмици, въпреки страха, роднините на жертвите носят цветя и палят свещи на мястото. За да заличат следите от престъплението, комунистите превръщат масовия гроб в бунище.

В спомените си царица Йоанна описва ужасяващата жестокост на режима:

"Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче кого прикриваха тези черни могили. Жени - и млади, и стари, се спираха безстрашно да се молят на тази земя. И аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур…"

Червеният терор в България тепърва започва. В следващите години Народният съд осъжда над 10 000 души на смърт, а хиляди други преминават през комунистическите лагери, изселвания и репресии.

Февруари 1945 г. остава една от най-мрачните страници в българската история, белязана от брутално унищожение на държавността, политическия, стопански, военен и интелектуален елит на българската нация.