За мене всичко започва с една кражба. Не знам защо левите са склонни към кражба, често пъти облечена в много благородна терминология: да се вземе от богатите, да се даде на бедните и т.н. Става дума за кражба на термин. „Либерализъм“ и „либерално“ има съвършено друг смисъл през 19-ти век, свързано е със свободата на личността, идва от Просвещението, води до изключително много достижения в очовечаването на обществото на 19-ти век – всеки е чел Дикенс и знае за какво става дума. Но, това всъщност благородно, просветено мислене, наречено либерализъм беше отмъкнато, присвоено, някъде през 20-те години на миналия век с възникването на т.нар. Франкфуртска школа, която е разновидност на марксизма.

Тя също има за цел да разруши буржоазното общество и да преоснове обществото на базата на принципите на социализма и марксизма. Вместо класи обаче, тази школа търси нови жертви – малцинствата. Те се превръщат в таран за разбиването на буржоазната държава и на целия консервативен начин на живот на Западните общества.
Основното оръжие е виктимологията. След като пролетариите и тяхната революция очевидно се провали в СССР, където се оказа, че държавата заробва и воюва срещу собствения си народ и го унищожава, под претекст, че това е пролетарска диктатура, военен комунизъм и др, тези значително по-софистицирани хора – Адорно,  Хоркхаймер, даже Ерих Фром и други, доста по-изтънчено и пак под егидата на уж правене на добро, дегизираха своя социализъм или неомарксизъм като либерализъм и започнаха да наричат себе си либерали в САЩ, а после и другаде. Използваха и синонима „прогресивни“. Но същността е тази – да се намерят достатъчно малцинства, да бъдат обявени за жертви, да бъде поведена битка на тези малцинства срещу основната част на народа, срещу мнозинството и неговите традиции, обичаи, семейство, църква,
образование. Тези отряди набедени за жертви да бъдат извикани под бойните знамена на този неомарксизъм, наречен още либерализъм.

Уловката е, че те се представят за защитници на угнетените и се борят за изключителни права и привилегии на отделни групи или идентичности като ги противопоставят на останалите. Много подобно и познато за нас по времето на комунизма. В България тогава съществуваше една група с привилегии, наречена активни борци против фашизма и капитализма. Много от тях, по-точно децата им, а сега и внуците им, станаха капиталисти, с много нелепа позиция, бивши комунисти, борци срещукапитализма – днес милионери, свързани с репресивните служби на комунистическа България.

Тези активни борци навремето, когато бяха на власт имаха специфични привилегии за ужасно много неща – като се почне от жилища, жителство, ред за дефицитни неща, които съществуват при победилия социализъм. Най-вече младите хора, които имаха тази привилегия, тя се наричаше буква „Г“, те можеха да  влизат, в който си изберат университет, факултет, специалност, които са компетитивни, трудни за влизане, и разбира се, те бяха първи в неща като външна търговия, дипломация, и прочие. Влизаха
също и медицина. В нашия курс, си спомням, имаше напълно непригодни за медицина хора, които не станаха лекари, но станаха началници на болници
и администратори.

Абсолютно същия механизъм се прилага сега с квотите за черни персонажи, или ЛГБТИ хора. Изключителност, привилегии, базирани на някакъв статус, обикновено на жертвата. Този механизъм на намиране на ексклузивни групи, които да бъдат възнаграждавани и компенсирани за сметка на останалите стига до невероятни степени в САЩ, а от там и в Европа, и в България. Например, претенции за репарации за всички черни хора, докарани насила в САЩ преди 300 години. Нездрава е идеята самото наличие на меланин в кожата да води до автоматични претенции за специални привилегии. Данъкоплатецът е задължен да плаща на безотговорни хора, които създават деца без
никаква отговорност, без да е ясно кой е бащата, как ще се прехранва и отглежда това дете. В момента 80 % от черните деца са извън семейството, те са лишени от правото да бъдат отгледани в нормално семейство, а са на издръжка на държавата. 

Има поколения, вече 2-3-4, които не са виждали работещ човек, в в блоковете, в които живеят - също субсидирани от държавата, се вихри наркомания, престъпност, стреля се, убийства. И накрая се вижда - процентът престъпност при тях е много по-висок, има ясна статистика за това. И ясна връзка между това, че тези деца не са възпитавани в традиция и с християнски добродетели. Тези неща, които първоначално са замислени като помощ, като дарение, но  без изискване за отговорност, създават и покварят цели групи от населението, които започват само да искат и все повече да искат да им се дава. Те не са благодари, а ни подчиняват все по-агресивно на
собствените си капризи, които либералите нагло наричат потребности. Все по- гневни и колкото повече държавата се опитва да ги компенсира под претекста, че ги интегрира, те толкова повече се дезинтегрират. Защото те вече поколения наред не умеят да поемат отговорност за собствения си живот и поведение. Това е развращаващото на либерализма и разграждащото обществото като цяло.

Подобни процеси виждаме и тук в България. Червените просъветски комунисти се преименуваха на социалисти, а днес вече се преобличат в розовите одежди на либералите и развиват същите сценарии и в България.

*Д-р Любомир Канов е психиатър с огромен авторитет в САЩ. Той е и писател, чиито произведения са превеждани на английски, немски и чешки.

През 1977 г. е осъден за "подривна дейност срещу социалистическия строй" и излежава присъдата си като политически затворник в Старозагорския затвор. През 1984 г. успява да емигрира. Той покрива всички изисквания и квалификации като лекар през 1985-1986 и започва работа първоначално в Тексас, а от 1989 се мести в Ню Йорк, където става директор на клиника и развива успешна частна практика.

След падането на комунизма участва активно с текстове и публично изразени дясно-консервативни позиции в обществено-политическия живот на България. През 1991 получава националната награда за литература за сборника разкази “Човекът кукувица”.

През 2016 д-р Канов се оттегля от активна лекарска практика и прекарва повече от времето в България. Женен е, има син Александър, който работи в САЩ.

На 7 април 2019 г. на Учредителното събрание на КОД / Консервативно обединение на десницата/ е избран за заместник-председател на партията.