Даниил девалвира делото на Кирил и Методий, поставяйки го в опасна зависимост от наратива на „Руския мир“

Лалю Метев

В настоящата публикация се разглежда остро критично академичното слово на патриарх Даниил, произнесено в Българската академия на науките по случай 24 май. Есето предлага философски анализ на съдържанието, стилистиката и идеологическия контекст на това слово, съпоставяйки го с духа на празника, с отправената аргументирана критика от проф. Анелия Личева и с надигащите се обществени тревоги от реставрацията на реторики,

 идеологии и внушения, познати ни от времето на комунистическия режим

 и актуализирани днес от руския геополитически и културен натиск.

Празникът на българската просвета и култура и на българската писменост – 24 май – по своята същност носи заряда на историческа еманация, която обединява народната памет, културната идентичност и нравственото достойнство на българския дух. Ден, в който говорим с признание, благодарност и мъдрост – и най-вече в езика на свободата. Тъкмо затова словото, произнесено от новоизбрания патриарх Даниил от амвона на БАН, прозвуча не само в противоречие с духа на този ден, но и в унисон със стил на говорене, който мнозина разпознаха като

 ретрограден и идеологически обременен

Така наречената „академична проповед“ носеше всички белези на догматизирано говорене – реторично кухо, без съдържателна дълбочина, изградено върху опорни точки, които напомнят на езика на комсомолските ритуали от близкото ни минало. То не беше слово на пастир, а реч на апаратчик. Вманиаченото настояване върху „славянството“ като ценност и мисия, поднесено в изцяло хомогенен идеологически ключ, не само девалвира универсалния смисъл на делото на светите братя Кирил и Методий, но и го въвежда в опасна зависимост от наратива на „Руския мир“ – онзи конструкт, който днес служи за оправдание на културна агресия, антиевропейски внушения и анулиране на историческия контекст в полза на геополитически цели.

В същото време, гласът на разума и съвестта се чу от проф. Анелия Личева – литературовед и човек на духа, който защити както езика на академичната памет, така и достойнството на българската интелигенция. Нейната критика към словото на патриарха бе точна, обоснована и неемоционална. Това бе реакция не срещу църквата, а срещу злоупотребата с авторитет – духовен и институционален – за прокарване на реторики, които отдавна са разпознати като архаични и опасни.

Особено обезпокоително бе усещането, че в залата на БАН се възражда ритуал, познат ни от времената на тоталитарната симбиоза между партийно-държавната власт и подчинената църква. Присъствието на академичната общност – уж в качеството ѝ на съвременна съвест на нацията – бе изпълнено с мълчание, което отекна по-страшно от всяка аплодисментна реакция. Липсата на отглас от институцията на БАН, дори след публичните критики, само подсилва усещането, че духът на конформизма и автоцензурата не е напуснал сградата.

Следователно, патриаршеското слово не бе просто неподходящо – то бе

 симптом

 Симптом за една тревожна тенденция, в която езикът на духовността се употребява като фасада за реставрация на идеологеми, обслужващи днешната руска имперска реторика. И ако в миналото бяхме свидетели на „интернационалната дружба“ под съветския ботуш, днес виждаме възраждането на същия дискурс, облечен в расо и произнесен с лицемерна патетика.

Нека бъде ясно: не става дума за атака срещу патриарх Даниил като личност, а за критика към един конкретен акт на институционализирана злоупотреба с думите. Думи, които трябва да просвещават, а не да връщат в мракобесието. Думи, които трябва да изразяват евангелската любов, а не да 

напомнят на лозунги от времената на ЦК на БКП

И ако наистина искаме да бъдем верни на завета на светите братя Кирил и Методий, трябва да се научим да различаваме словото от мълвата, вдъхновението от директивата, пастирската загриженост от идеологическата пропаганда.

Защото българщината е не само историческо наследство – тя е битка за душата на съвременността.

Б.Р. Заглавието е на Faktor.bg