Огнян Минчев

При всяка поява на овластен български политик на международен - и не само - форум, научавам нови неща за това какво и как искаме от С. Македония за да одобрим започването на преговори от Скопие с ЕС. Каракачанов искаше едно. Бойко многозначително мълчеше за друго. Захариева в задъхан галоп научаваше нови и нови неща за "македонския въпрос" и за нашите претенции към него. Сега "дипломатическите совалки" (Боже, прости ме!) на Румен Радев увенчаха този списък на видни български дипломатически усилия за забъркване на кашата толкова дълбоко, че и Кисинджър да не може да излезе от нея. 

Опитвам се да следя развитието на "българската позиция" по въпроса, както и на "македонската ответна позиция". Трудно ми е да преценя коя от двете "позиции" първа ще доведе до окончателно рухване на двустранните отношения в канавката. Но ако бяха само двустранните отношения - дето се вика, бял кахър. Попсували, покрещяли, скубали косми от гърди си в ярост, пък ... си седнали на четирите букви. Лошото е, че липсата на договорена българска позиция, структурираща "македонския въпрос" като проблем на европейската интеграция на Западните Балкани отваря непублични и нелегитимни пространства за политически игри на големи международни сили, за които сметката ще плащаме отново ние - балканците, балъците... 

След 2015 г. Македония се превърна във фокус на международната политика в контекста на руската стратегия за дестабилизиране на Балканите и инсталиране на Сърбия отново като водеща сила в региона. След туширането на кремълските планове в Черна гора и - до известна степен - в Босна и Херцеговина, дойде време за поставяне на Македония в съответствие със собствените й претенции за членство в евроатлантическата общност. Груевски и режимът му си отидоха, новото правителство отвори перспективата за разрешаване на двустранните отношения с България и Гърция. Ако това се бе случило докрай, кръгът около проруския Белград щеше да бъде затворен от стратегическия контрол на НАТО и ЕС. За съжаление, не само Москва, но и определени западноевропейски столици отказаха да платят цената за стабилни Балкани и си припомниха "старата любов" с Белград. 

България получи невероятния шанс да затвори страницата на своето "македонско страдание" като подпише договор със Скопие, в който се разрешават кключовите двустранни въпроси. За съжаление - поради неграмотност или поради вредителство, този договор остана общ, неконкретен, неангажиращ с преки дипломатически и правни отговорности двете страни, за разлика от Преспанския договор, който наистина сложи край на нерешените въпроси между Атина и Скопие. Общият, пожелателен тон на двустранния договор между София и Скопие отвори неформални пространства за вредителство и неадекватност в претенциите на двете страни една към друга. България прие Рамкова позиция, която в Скопие пряко разчетоха като заплаха за македонската идентичност. Вместо да поемем ясни отговорности и претенции, формулирани като конкретни стъпки и условия, обвързани с европейската интеграция на Скопие, ние затънахме в пропагандни войни със сърбоманската машина за хитроумни манипулации и генериране на публична омраза. 
Наложихме блокада на Скопие, зад която се скриха Париж, Хага, Копенхаген и други европейски столици, за които присъединяването на Западните Балкани е излишен лукс в списъка на спешните европейски задачи. Тези столици постигнаха - засега - целите си, но пешкирът ще го перем ние. Защото ние блокираме - не те.

В Москва и Белград са доволни - пак ние извадихме кестените им от огъня. Нарастват опасностите международните сили, които са заинтересовани от стратегически ред на Балканите, да се намесят силово в ситуацията, за да гарантират интересите си. Тогава ще писнем - вече пищим, че ни "унижават". Вярно е - с една малка поправка - ние се самоунижаваме. Защото и до ден днешен продължаваме да третираме този ключов национален проблем - регулирането на отношенията със Скопие - през призмата на текущото закърпване на ситуацията - вчера от Бойко, днеска от Румен, утре кой знае от кого. И продължаваме да формулираме "искания", които не можем да защитим юридически, процедурно и в координиран порядък на общ интерес с европейските ни партньори. Дори искането за включване на българите като конституиращ РСМ "народ" по тяхната конституция не е формулирано като ясно определена претенция, не е защитено от ответни претенции.

Време е партийните, политическите, експертните и дипломатически фигури, имащи отношение към "македонския въпрос" в София да седнат заедно и да отговорят разумно на няколко въпроса. Първо, какво искаме? Второ, от кого го искаме? Трето, какви са ресурсите ни да постигнем всяка една от формулираните ни претенции? Четвърто, кога и с какви инструменти можем да постигнем тези претенции? Пето, кои са ни съюзниците и опонентите в разиграването на тази сложна партия - дори не шах, а нещо още по-сложно? Шесто, какви са компромисите, които можем да направим и къде не можем да отстъпим? Седмо, как всичко това се съотнася с основната структура на националните ни интереси в средносрочна перспектива? И осмо - дали тези, които трябва да седнат, имат представа от тези национални интереси, от тяхното подреждане като приоритети и от капацитета на наличната държава да ги отстоява?

Излишно е да ви казвам - не съм оптимист. Вижте си избраниците, вижте за какво спорят, погледнете им капацитета да управляват държава. Същото е и в Скопие. Т.е. - ако не знаеш накъде отиваш, всеки път ще те заведе до там...