Огнян Минчев*

Позицията, изразена от близкото до британското лейбъристко правителство списание New Statesman за последиците от постигнатото двуседмично примирие между Вашингтон и Техеран е широко споделяна от мнозинството наблюдатели на войната в Залива. Комбинацията от поредица категорични ултиматуми на Белия дом към режима в Иран, последвани от примирие, което изглежда е постигнато върху базата на предложените 10 точки за започване на преговори от Техеран (а не на 15-те точки, предложени от администрацията на Доналд Тръмп), изразява процеса на все по-трудна предвидимост

както на самата американска стратегия за войната,

така и на дългосрочните последици от нея. Засилва се впечатлението от прилагане на преимуществено хазартен подход от страна на Вашингтон към една международна криза, която е в състояние да промени драматично цялата конструкция на все още донякъде съществуващия международен порядък.

Ако допуснем, че примирието изразява успеха на режима в Иран да устои на американско-израелската атака и да постави Вашингтон и Тел Авив в задънена улица относно решенията им оттук нататък, то най-значимите последици от това ще бъдат свързани с необратима ерозия във финансовите измерения на американското глобално лидерство. Ако Техеран успее да постави под свой контрол Ормузкия пролив и да създаде по-дългосрочен баланс на хегемония върху регионалната геополитика на Залива, арабските страни наоколо ще трябва да преосмислят своя статут и дългосрочни стратегически ангажименти. Успехът на Техеран безспорно би изразявал и

един много по-мащабен успех на Пекин

да промени цялостната архитектура на глобалния геополитически и финансов порядък. Преди всичко - под въпрос ще се окаже самият статут на "петродолара", който в продължение на десетилетия бе "гръбнака" на американското глобално лидерство. Защото "петродоларът" може да съществува само в комбинация с гаранциите за сигурност, които Вашингтон предоставя на поредица арабски страни - износителки на петрол от региона на Средния изток. Паднат ли тези гаранции пред лицето на един Иран със засилващ се регионален геополитически статут, цялата останала конструкция на международната търговия с въглеводороди ще се окаже без сериозна основа. 

Нищо не може да намали - камо ли да пренасочи - пряката отговорност на настоящата администрация във Вашингтон

за задънената улица, в която се оказва Западът

като цяло по отношение на своите позиции в съперничеството с ревизионистичната коалиция начело с Пекин. Опитът Европа да бъде нарочена като виновник поради нежеланието си за включване ad hoc във войната не са състоятелни. Европейските страни членки на НАТО незабавно активираха чл. 5 от устава на Алианса след 11 септември 2011 г. и поддържаха военни контингенти в Афганистан в продължение на 20 години, но отказаха да се присъединят към Вашингтон, когато Буш-младши реши да атакува Ирак през 2003 г.

В настоящата война срещу Иран Белият дом дори не проведе формални предварителни консултации с европейските страни-членки на НАТО с цел подкрепа, а се обърна към тях едва след като стана очевидно, че постигането на първоначално заложените цели ще бъде много по-трудно от очакваното. Дори при едно възможно политическо съгласие да се включат, европейските страни не могат да предложат адекватен военен потенциал, за да бъдат достатъчно полезни. Особено в случая, при който самата армада на САЩ се намира извън Залива - за да избегне уязвимост от ирански ракетни и дронови атаки.

Без изобщо да омаловажаваме отговорността на администрацията на Доналд Тръмп за задънената улица, в която се намира войната, необходимо е да се отбележат доста по-дъгосрочните

причини за стратегическите поражения,

които Вашингтон сам нанесе върху своята геополитическа позиция в Близкия изток през последния четвърт век. Тези грешки и поражения логично доведоха до настоящата кризисна ситуация. Сама по себе си атаката на Вашингтон и Тел Авив срещу Техеран не може да бъде оценена като принципно погрешна. Ако не бе осъществена 12 дневната война през юли 2025 г., Иран бе на границата да постигне достатъчен ресурс от обогатен уран, с който да се превърне де факто в новя ядрена сила. Дали режимът в Техеран би използвал "бомбата", за да постигне основната си декларирана стратегическа цел - унищожаване на Израел - не е въпрос, по който може да се спекулира. Ако с настоящата война не бяха унищожени голяма част от ракетните арсенали на Иран, една масирана атака срещу еврейската държава би могла да пробие "железния купол" и да причини

мащабни разрушения върху миниатюрната територия

на държавата Израел. Решителни действия по сдържане на режима в Техеран бяха и си остават дължими - както за САЩ и Израел, така и за цялата тази "международна общност", която носи отговорност светът да не бъде превърнат в джунгла. За съжаление, дългосрочният процес на "изпускане" на контрола върху разрушителните потенциали на ислямизма и тероризма в Средния изток не започва с президентството на Доналд Тръмп - нито с първия, нито с втория му мандат.

Първата структурна - стратегическа грешка

спрямо региона в най-ново време бе направена от администрацията на Джордж Буш-младши и неговият "неокон" екип през 2003 г. с нападението над Ирак. Режимът на Саддам Хусейн не разполагаше с "оръжия за масово поразяване", нито имаше общо с ислямисткия тероризъм, довел до 11 септември, но през 80-те години бе натрупал сериозен потенциал на регионална сила, който бе до голяма степен съхранен, въпреки поражението през първата война в Залива и последвалите я международни санкции. Багдад бе в състояние да оказва значителен натиск върху регионалните стратегически баланси – особено върху поведението на палестинския фактор в дългосрочния конфликт с Израел. След като Америка премина през 90-те години като хегемонна сила, фокусирана върху упражняване на „мека власт”, администрацията на Буш-младши реши, че е време за завръщане към масирана употреба на военна сила. Атентатите на 11 септември легитимираха тези намерения. Оригиналната цел на „неокон” съветниците на Буш бе провеждане на

стъпаловидна кампания за „преобразуване” на Средния изток

чрез трансформиране на основната геополитическа ос в региона – съперничеството между Ирак и Иран, чрез премахване на режимите на Саддам и на аятоласите. Първата фаза бе атаката срещу Багдад и налагането там на нов „демократичен” режим, който да бъде съюзник на Америка в региона. Техеран и смяната на режима на аятоласите трябваше да дойде като втори етап.

Затъването на Америка в Ирак и бързата дезинтеграция на иракската държава под ударите на градската партизанска война на ислямските терористи, отвориха огромен стратегически вакуум в региона. Стратезите на ислямския тероризъм успяха да овладеят ключови позиции и да ги разширяват към територията на съседните стграни, унищожавайки съществуващите в тях държавни структури на светските диктатури – в Ирак, в Сирия, в Йемен...

Процесът на кървав разпад на държавите в Средния изток

продължи с погрешната стратегия на администрациите на Барак Обама за подкрепа на т.нар. „Арабска пролет”. Няма нищо лошо да подкрепяш демокрацията навсякъде – включително в Ирак, Сирия, Ливан и Либия – стига да съществуват достатъчно предпоставки за конституиране на относително стабилни демократични държави. При Обама Вашингтон реши да подкрепи свалянето на светските авторитарни режими в Средния изток в полза на „демократично управление” от страна на т.нар. „умерени ислямисти”. До ден днешен не е известно никому какво по-точно означава „умерен ислямист”... Революциите на „Арабската пролет” започнаха с протести на малобройните групи интелектуалци и градската средна класа в големите градове, но много бързо

бяха овладени от ислямистките движения,

контролиращи решаващи мнозинства от населението в региона. В повечето от тези страни държавите рухнаха под напора на граждански войни между различните ислямистки фракции – Сирия, Либия... В Египет армията прекрати управлението на ислямистите и се върна към традиционно светско авторитарно управление. Рухналите държави, ислямисткият терор и гражданските войни редуцираха Средния изток до пространство на кървав хаос и задълбочаващ се вакуум на властта – както на национално, така и на регионално стратегическо равнище. 

На този фон самотно се откроява

„стройната” тоталитарна архитектура на ислямисткия режим

на аятоласите в най-значимата регионална сила – Иран. Поставен под строг режим на международни санкции след 1979 г., Техеран разгръща стратегия за овладяване на ключови позиции в региона чрез подставени – „прокси” въоръжени милиции и терористични мрежи, фокусирани преди всичко около основната „идея фикс” на аятоласите – унищожаването на държавата Израел. Военното ядро на режима – революционната гвардия „Паздаран” – покрива с гъста мрежа „прокси” структури всички територии и общности, в които шиитският ислям доминира. Така се

формира „шиитската дъга”

от Техеран през Ирак, Сирия и Ливан, до Бахрейн и Йемен. Под властта на Техеран попадат и движения на сунитския екстремизъм – като палестинската Хамас, „изнесена” на границите с Израел заедно с ливанската „Хизбула”, хутите в Йемен и т.н. Иранската стратегия за завладяване на региона чрез прокси терористични групи е ефективна и поради обстоятелството, че малко организирани сили в Средния изток могат да й се противопоставят – извън прекия конфликт с Израел и режима на санкциите, налаган преди всичко от Вашингтон.

Това е контекстът на експанзиращата регионална стратегически мощ на Иран през първата четвърт на нашия век. Последователни администрации във Вашингтон упражняват стратегии в различни посоки (трудно сравними са подходите на Буш-младши, Обама, Байдън и Тръмп), но техният резултат води до една и съща задънена улица – разпадащи се държави и институции в Средния изток, хаотични граждански войни, многолика ислямистка кръвожадност и терор, безсилни опити на Вашингтон да намери „по-приемливи партньори” сред многообразието от ислямистки главорези и, в крайна сметка, разтваряне на стратегически пространства за гъвкава експанзия на

„прокси” стратегията на Техеран за овладяване на региона.

С последиците на всичко това днес Вашингтон и Тел Авив се опитват да се справят, атакувайки ядрото на експанзионистичния потенциал на аятоласите – военната и икономическа инфраструктура на режима на самата иранска територия. Засега без особен риск може да се направи оценката, че единствено чрез бомби и ракети по въздуха, режимът в Техеран не може да бъде окончателно поразен или дори достатъчно отслабен. Предстои ново действие на драмата в Залива, чийто изход е рано да се предвиди, но за което прекаленият оптимизъм би бил особено нелеп...

*Коментарът е публикуван на Фейсбук страницата на автора, заглавието е на Faktor.bg