Проф. д-р Веселин Вучков

„Нямам съвет, сам съм, няма хора, с които да се съветвам. Нямам общество, в което да намеря малко развлечение. Влека един живот замислен, уединен, монотонен, скучен, лишен от всяка усладителност и ужасно ограничен.“

Екзарх Йосиф І, Дневник, 18 юни 1880 г.

Българският Екзарх Йосиф І записва тези думи в своя дневник на 18 юни 1880 г., три години след избирането му на високата длъжност. По това време младият Екзарх, едва 40-годишен, живее в Цариград, а до края на земния му път остават 35 години. Откровение и признателност излъчват словата на Негово Блаженство. На 20 юни 2025 г. се навършват сто и десет години от неговата кончина. Мисията на Екзарх Йосиф І вплита своята духовна траектория в криволичещата съдба на българите: съдба на възвишения и спонтанен национален подем (Освобождението през 1878 г., Сръбско-българската война от 1885 г., Независимостта през 1908 г….), но и съдба на трагични обрати и съкрушени национални идеали (Берлински конгрес от 1878 г., Междусъюзническата война през 1913 г. …). Тридесет и осем години духовно водачество! – това е равносметката, която има да представи на прага на смъртта Екзарх Йосиф І. Неговата лична съдба – по необходимост, но и поради дълбоко вътрешно убеждение – е подчинена на интереса на българската народност. Българската народност – там, където я има; там, където е впила дълбоки корени – независимо от начертаните гранични бразди и разнородните форми на „полу“-автономии и „полу“-независимости, „фабрикувани“ от Великите сили в периода на духовното водачество на Негово Блаженство Йосиф І (от 1877 г. до 1915 г).

Детство и учение

Светското име на Йосиф І е Лазар (Лальо) Йовчев. Роден е на 5 май 1840 г. в Калофер. На 5-годишна възраст невръстният Лазар останал кръгъл сирак, защото родителите му починали от върлуващия в Калофер тиф. Тогава грижите за него и две от сестрите му поела Рада – 22-годишната му сестра. Тя останала негова неизменна спътница и помощница до края на 82-годишния си живот. Съпругът й Петър Неделчев бил заможен и предприемчив търговец, пътувал из османската империя. Двамата нямали деца и насочили грижи към Лазар и двете по-малки сестри.

Лазар Йовчев завършва четирикласното училище в родния си град Калофер. Негов учител е прочутият даскал Ботьо Петков, бащата на поета-революционер Христо Ботев. Училищната библиотека открила пред любознателния младеж необятния свят на знанието. Завършва с отличие класното си образование и крои планове за учение в чужбина. Това било забелязано от калоферската общественост, от неговите учители и от зет му Петър. Започнал работа като учител, за да помага на Ботьо Петков, но това продължило по-малко от година. През 1861 г. зет му Петър работел като тескереджия (деловодител) в българската църква „Свети Стефан“ в цариградския квартал „Фенер“ на Златния рог и настоял съпругата му Рада и 21-годишния Лазар да отидат при него. На 16 ноември 1861 г. Лазар за първи път стъпва в Цариград, където ще прекара по-голяма част от своя благочестив живот.

Работи при зет си, 4-5 месеца посещава гръцко училище, учи френски език при частен учител. През ноември 1862 г. Лазар Йовчев записва реномирания френски католически колеж в Бебек в околностите на Цариград, в който преподавали  мисионери-лазаристи. Съдействие получил от търговеца Христо Тъпчилещов (калоферец) и от възрожденеца Драган Цанков, който по това време развивал униатска дейност. Лазар завършва колежа с отличие и получава почетна награда като един от първенците на випуска. Калоферските общественици, живеещи в родния си град и в Цариград, решили да подпомогнат финансово ученолюбивия младеж, за да продължи образованието си в Сорбоната, Франция.

Литературният факултет на парижката Сорбона отваря врати пред младия калоферец през есента на 1864 г. Въпреки неритмичната финансова помощ Лазар завършва факултета за две години с бакалавърска степен. Непресъхващата жажда за нови знания се сблъсква с финансовата оскъдица. С помощта на съгражданите си, Хр. Тъпчилещов и малки финансови средства от турска страна Лазар записва юридическия факултет на Сорбоната през 1867 г. Завършва за три години, остава да представи теза, за да получи диплома. Заради Френско-пруската война (1870-71 г.) заминава временно за Швейцария. Бурното развитие на историческите събития правят невъзможно връщането във френската столица. 

През м. февруари 1870 г. султанът подписва историческия ферман за създаване на независима Българска Екзархия. Издаването на този ферман е едно от най-големите постижения на Българското Възраждане, тъй като „Българската Екзархия със седалище в Цариград е първата национална институция, призната за официален представител на българския народ в Османската империя“ (по думите на проф. Г. Петрова). Необходимо е да се напомни, че унищожаването на българската държава след падането на България под османско владичество има за последица и ликвидирането на Търновската патриаршия, а диоцезът на патриаршията в Търново преминал под юрисдикцията на Вселенската цариградска гръцка патриаршия за близо пет века. Така гръцката патриаршия подчинила във верско отношение българите-християни, но далеч не се оказала техен духовен пастир: „Напротив, извършвани били злоупотреби с власт, изгаряни били богослужебни и други книги, откривани били гръцки школи и пр., което водело до удавяне на българщината в културно силната елинска стихия“ (пак там). Гръцката духовна власт „бързо се превърнала в опора на Турската империя, в съществуването на която тя виждала възможност за безразделно господство над балканските християни“ (по думите на проф. Н. Генчев). 

Но ферманът от 28 февруари (11 март) 1870 г. определя и териториалния обхват на новоучредената Българска Екзархия: епархиите от Тулча до Ниш и на юг до Велес; в преобладаваща си част те са очертани на основата на историческите и етническите данни за живеещото там население. В чл. 10 на фермана се очертават границите на тази юрисдикция: „Русенската, Силистренската, Шуменската, Търновската, Софийската, Врачанската, Ловчанската, Видинската, Нишката, Пиротската, Кюстендилската, Самоковската, Велешката, Варненската епархия“ и др. Освен това султанският акт допуска към Българската екзархия да се присъединяват и други населени места (извън горепосочените), ако всички православни жители или поне две трети от тях поискат това. „Две години по-късно чрез плебисцит към Екзархията били присъединени и българите от Охридската и Скопската епархии“, пише по този повод Г. Петрова. Било установено, че в Скопска епархия от 8698 християнски къщи само 567 пожелали да останат под властта на Гръцката патриаршия, а останалите 8131 къщи изказали желание да преминат под духовната юрисдикция на Българската Екзархия; в Охридско 9387 фамилии се обявили категорично за привърженици на Екзархията, докато само 139 души заявили подкрепа за Цариградската патриаршия.

На 20 ноември 1870 г. Лазар Йовчев се завръща в Цариград – с литературно и юридическо образование и отлични професионални перспективи.

По време на френския престой Лазар прочита „Мемоари“-те на американския държавник, учен и филантроп Бенджамин Франклин (1706 – 1790); те оказват огромно въздействие върху него и подчиняват житейския му път в следване на прокламирания метод: упорит труд, почтеност, твърдост в замислите.

Публицистика и замонашаване

През м. ноември 1870 г. 30-годишният Лазар се завръща в Цариград. Там започва работа като неплатен чиновник в търговския съд. Сътрудничи на в-к „Македония“, издаван от П. Р. Славейков, със статии относно устройството на новоучредената Екзархия. От м. май 1871 г. в продължение на година редактира сп. „Читалище“ (орган на българското читалище в Цариград), излизащо два пъти месечно, сътрудничи и на в-к „Право“.

     Смесеният съвет към Екзархията отправя покана към младия журналист да започне работа като секретар-писар и на 12 януари 1872 г. той постъпва на работа. На 12 февруари с. г. съветът избира за първи български Екзарх ловчанския митрополит Иларион, който след няколко дни се оттеглил поради външни внушения. На 16 февруари бил избран нов Екзарх – видинският митрополит Антим І, когото османската власт утвърдила. Истинският водач на българската църква Иларион Макариополски не бил допуснат до поста, макар  логиката на обществената борба естествено да му отреждала тази роля. По този повод проф. Николай Генчев пише, че това станало „поради позицията на Високата порта, внушена й от великите сили, които не искали да имат работа с такава ярка, предана на нацията влиятелна личност“. Антим пристига в Цариград на 17 март, а Лазар Йовчев става негов помощник.

„На 9-ти того (септември 1872 г.) реших да стана духовно лице“, четем в дневника на Йосиф. „На 15-ти дадох дума на Екзарха, че ще стана духовно лице“. А на 16 септември отбелязва: „Ден знаменит! Тази сутрин дадох дума на Св. Синод, че постъпвам в духовното поприще“. 23 септември: „Станах калугерин под името Йосиф… В днешния ден се реши съдбата ми“.

Низ от случайности, съчетани с добро възпитание и отдаденост на попрището, проправят път на младия калугер в духовната йерархия. Липсата на богословско образование не е пречка за това. Напротив: в деня след замонашаване Йосиф е ръкоположен за дякон, след месец – за йеромонах, наскоро след това – за архимандрит. Следват години, подчинени в помощ и съдействие на Екзарх Антим І. Одринската епархия избира Йосиф за митрополит, следва одобрение на Св. Синод, но съпротивата на гръцкото духовенство осуетява одобрението на Високата порта. 

От ловчански митрополит до Български Екзарх

На 2 февруари 1876 г. Йосиф е ръкоположен за ловчански митрополит. „От Цариград тръгнах за Ловеч“, записва в дневника си Йосиф на 27 април. Пътуването към отредената епархия съвпада с избухването на Априлското въстание. Кратки са сведенията в записките на митрополита  относно въстаническата епопея: докарването на Т. Каблешков в затвора в Ловеч и разпитът му, обесването на въстаника Тодор Ловчанлията на пазара и др.  Младият митрополит посетил селищата в епархията си, стигнал и до София, подредил деловодството и ограничил бракоразводните дела (те се били увеличили заради стремежа на гръцкото духовенство да прибира повече такси).

Съдбата следва своя ход – на 18 април 1877 г. Йосиф пише в дневника си: „Получих телеграма за свалянето на Екзарха от поста му“ (Антим І би свален по внушение на турската власт заради прекалено русофилство), а на 26 април възкликва: „Получих телеграма, че съм избран за Екзарх…“. Избирането станало два дни по-рано в Цариград с участие на 3-ма митрополити и 16 миряни, като се гласувало с черни и бели мъниста. Получило се равенство между Йосиф и владиката Григорий, но решителният глас на председателя Панарет (пловдивски митрополит) отредил резултат за Йосиф. След кратко колебание Йосиф взема решение: „Но ако не приемех, ще се счете за леност и страхливост от народа… От друга страна, каквото и да докара войната, Екзархията ще е нужна на българите, които остават под турската власт“. Така само за пет години Йосиф достига до екзархийския трон, при това „без всякаква корупция и подмолни партизански борби“ (по думите на проф. Хр. Темелков).

Дейност след войната

Младият Екзарх следи развитието на Руско-турската война и е пряк очевидец на совалките около подписването на мирния договор в цариградското предградие Сан Стефано. Берлинският договор разпокъсва  новоосвободените български земи: Северна България става автономно княжество, Южна България остава в границите на империята („Източна Румелия“), Северна Добруджа е под румънска власт, а Ниш, Пирот и Враня – под сръбска. Огромни територии с българско население (около милион и половина сънародници) в Южна Тракия и Македония останали под пряката власт на султана. 

Руски дипломатически среди имат намерение (останало нереализирано) да възстановят на екзархийския престол Антим І, който се завърнал в Цариград през м. април 1878 г. след 8-месечно заточение. Но най-голямото предизвикателство пред младия Екзарх бил въпросът за националното самосъхранение: разпокъсаните български земи намирали естествен (и единствен) покровител в рамките на екзархийската дейност. Тук именно проличава националната прозорливост на Екзарха. Опирайки се на някои клаузи на Берлинския договор, както и на султанския ферман от 1870 г., Йосиф І подчинява църковното усилие на първостепенната цел за съхраняване на българския дух. На преден план излиза и въпросът за седалището на Екзархията: руснаците настояват за София, споменават се също Търново, Пловдив, Охрид. Но далновидността отново не подвежда Екзарха – след двукратен престой в Пловдив (юни – октомври 1878 г. и декември 1878 г. – декември 1879 г.) в началото на 1880 г. той окончателно установява седалище в Цариград. „Турция би гледала с крайно недоверие на един Екзарх, който би се нахождал в столицата на Княжеството, така и на хората му и на разпорежданията му“, пише Негово Блаженство. И после: „Остава Македония, която се нуждае от Екзархията, за да си добие народна черква. Моята мисия е да добия черковните права на Македония: тая трябва да бъде целта ми. Аз трябва да пребивавам в Цариград“. 

Придържайки се към принципите на Б. Франклин, Екзархът проявявал последователност, търпимост, упорито трудолюбие. Насреща си имал открити предизвикателства: схизма, наложена от Цариградската патриаршия през 1872 г. (продължила до 1945 г.); подозрителност у османската власт към българското население в Македония и Одринска Тракия; гръцка и сръбска пропаганди; руски интереси. 

Духовност и просвета

„Македония е населена от 8 части българи и една част гърци: тая страна е българска…“, пише в своя дневник Йосиф през м. ноември 1878 г. Неуморна е упоритостта му пред султана за придобиване на нови епархии в Македония и Тракия, за тая цел той не щади здраве, търпение, дипломатичност. Постепенно получава султански берати за български владици в Охрид, Скопие, Неврокоп, Велес, Струмица, Битоля… През 1912 г. в екзархийския диоцез влизали около 1600 храма и параклиса, 73 манастира, 1310 свещеници.

Екзархията е и попечител на българските училища в Османската империя и за тази цел е субсидирана от българското правителство. За целта към Екзархията през 1883 г. бил устроен училищен отдел, чрез който се откривали нови училища, назначавали се учители и възпитатели. До 1912 г. под екзархийско ведомство са 1373 училища (сред тях 13 гимназии и 87 прогимназии) с 2266 учители и 78854 ученици. С особена радост Екзарх Йосиф открива и духовна семинария в Цариград през 1891 г. Съгражда и екзархийска болница. През м. септември 1898 г. освещава новопостроената желязна черква „Свети Стефан“ на Златния рог в Цариград. През 1907 г. купува нов Екзархийски дом в кв. Шишли, който е грижливо поддържан и до днес. 

В цялата тази широко-мащабна дейност несъмнена благоприятна роля играе отличното юридическо образование, получено в Париж, на което Екзарха постоянно се обляга.

Отношенията му с българските политици и с Княза също били сложни и динамични. Запазване на българския дух – това било кредото, изповядвано от Екзарха, а методите за постигане на целта често го противопоставяла на едни или други дипломатически, политически и революционни стремежи. През тази призма Екзархът посреща вестта за Съединението и Сръбско-българската война през 1885 г., през тази призма гради отношения с българските князе Батенберг и Фердинанд. На 2 февруари 1896 г. Екзарх Йосиф І пристига в София и лично миропомазва престолонаследника Княз Борис ІІІ. 

Противоречиви отношения имал Екзарха и с ВМРО,  въпреки проведените срещи с Гьорче Петров, Яне Сандански и др. А привързаността му към еволюционна културна и духовна промяна обяснява и неговата резервираност към Илинденското въстание през 1903 г. (Съществуват сведения и за подготвяно убийство на Екзарха от страна на революционната организация.)

Установяване в София и кончина

Националната катастрофа след войните през 1912/13 г. и Букурещкият договор от м. юли 1913 г. разрушават Екзархийския диоцез в Македония и Одринско, а митрополитите са изгонени от епархиите си. „Вчера телеграфирах на министерството в София, че Екзархия няма вече в Цариград“, пише Йосиф в дневника си на 20 септември 1913 г. Сполетян от болести и тежки духовни травми заради националната катастрофа, на 27 ноември 1913 г. напуска завинаги Цариград и се премества в София. Една от последните бележки на Екзарха в дневника е от 25 март 1915 г.: „Катастрофата на 16-ти юни 1913 г. дойде на България от личния режим и от ежбите и личните амбиции на партиите, които царят подържа, за да владее. Догдето партиите … не турят интересите на отечеството по-горе от партийните интереси, догдето не се образува обществено мнение и консервативна класа в България, няма да има конституционно управление. Властта ще е експлоатирана от царя и от партиите, а народът ще работи и ще плаща данъците…“

Кончината на негово Блаженство Екзарх Йосиф І настъпва на 20 юни 1915 г. Погребан е от южната страна на олтарната абисида на катедралния храм „Света Неделя“ в София (в непосредствена близост през март 2024 г. бе погребан и Патриарх Неофит). На погребението не присъства Цар Фердинанд, а дворецът е представен от престолонаследника княз Борис ІІІ.

Смъртта на Екзарх Йосиф І предотвратява нелеката му участ да стане очевидец на нова национална катастрофа през 1918 г., но и преживяното до деня на смъртта никак не е малко: „Скръбта ми – казваше той – е голяма, неописуема. Аз скърбя безутешно. В Евангелието се казва, че Рахил плачела за децата си и не можела да се утеши, защото вече ги няма и аз също тъй не мога да се утеша за изгубеното ни паство, за изгубените земи в Добруджа, Тракия и Македония. Колко щеше да бъде по-добре за мене да бях умрял в Цариград в началото на 1913 г., когато българските войски бяха на Чаталджа, до стените на Цариград, когато в Цариград се чуваха топовните гърмежи на българската артилерия, когато турците в панически страх изпразваха Цариград и бягаха в Мала Азия, а които не можеха да бягат, особено тия в Ортакьой, чрез свои пратеници ме молеха да ги взема под свое покровителство при победоносното влизане на българските войски в града; когато мнозина, между които и видни кореспонденти на европейските вестници молеха да им дам по една визитна картичка, за да бъдат допуснати до церемониите по тържественото влизане на българския цар в Цариград и коронясването му в „Св. София“…“.