Миналата седмица Мароко установи дипломатически отношения с Израел, като се присъедини към три други арабски държави - Обединените арабски емирства, Бахрейн и Судан - които нормализираха връзките през тази година.

В случая на Мароко част от сделката беше признаването от САЩ на претенциите на Мароко по отношение на Западна Сахара, точно както Вашингтон се съгласи да премахне Судан от списъка си с държавни спонсори на тероризма.

Този процес, започнал с ОАЕ, се корени отчасти в парадокса на американската политика в Близкия изток. Съединените щати изиграха важна роля, като имплицитно одобриха процеса и понякога хвърляха подсладител на масата. Съединените щати също така дадоха да се разбере, че изтеглят силите си от региона и намаляват ангажиментите си. Това остави региона без силата, която го държеше заедно.

Публичната враждебност сред нациите в региона, и особено с Израел, беше възможна, докато САЩ бяха координатор и мост. Тези страни може и са работили заедно, но само чрез тайни контакти и координация от САЩ. Без Съединените щати, всяка държава беше оставен или да действа сама, или да създаде значими отношения като цяло. Политиката на САЩ принуди страните от региона да се изправят пред реалност, която се бяха опитали да скрият: Те се нуждаеха една от друга.

Те се нуждаеха една от друга, защото сунитският арабски свят имаше врагове, не по-опасни за техните интереси от Иран. Арабите формулираха политиката си, предполагайки, че САЩ ще гарантират техните интереси и дори съществуването им срещу иранска заплаха. Това остава възможно, но това, което направиха САЩ, създава критична несигурност. Иран не може да бъде сигурен какво биха направили САЩ при определени обстоятелства. Нито арабите могат. Всеки трябва да се подготви за отсъстващи Съединени щати, вместо просто да приеме американска реакция.

В същото време иранците имат отслабена позиция. Една от стратегиите им беше да насочват арабските държави срещу Израел, САЩ или помежду си. Те биха могли да се възползват и от конфликтите, които периодично се разгарят между разпокъсани арабски държави. Сега Иран има по-малко пространство за маневриране, докато арабите се нуждаят от преговори със съседите, вместо да разтоварват риска и отговорността към Съединените щати.

Решението за откриване на дипломатически отношения само по себе си обикновено не създава съюз. САЩ и Китай имат дипломатически отношения; те не са съюзници. Но в случая с арабския свят въпросът е друг. Във всяка държава има фракции, които са враждебно настроени към Израел. Всеки режим, който отваря отношения с Израел, трябва да се изправи срещу тази реалност. Заплахата тук е вътрешна и всяка държава, която е признала Израел, е счупила бариера. За САЩ и Израел това е добре дошло. Сред много араби това е нарушение на основния принцип. Саудитска Арабия, предпазлива по отношение на силни чувства по подобни въпроси в значителен сектор от обществото, не е предприела стъпката да признае Израел, въпреки че от доста време си сътрудничи с Израел. Като се има предвид политиката на региона, признаването може да бъде и съюз. Няма какво да губят и могат много да спечелят арабските държави, признали Израел.

Имплицитният съюз оставя Иран в изключително трудно положение. Преди арабският свят беше враждебен в много отношения. Сега той е организиран около израелската сила, което прави Израел още по-опасен за него. В допълнение към разрушителните санкции, вътрешнополитическото напрежение и потенциалната заплаха на Съединените щати, сега Техеран е изправен пред възможността не само от арабска враждебност, но и от арабско присъединяване към Израел. В много отношения това е най-лошият сценарий за Иран и разузнавателните служби, изправени срещу него, ще направят всичко възможно, за да насърчат вътрешната опозиция.

Минусите за Иран са сериозни. Процесът на признаване оставя палестинците изолирани от бившите си съюзници. Иран може разумно да се представи като единствен шампион на палестинците и единствен истински враг на Израел. 
Арабските държави отдавна разглеждат Палестина като страничен проблем. Но не винаги същото важи и за техните граждани. Ходът на Иран е да приеме палестинската кауза като своя собствена и да говори пред арабската общественост по отношение на предателството на палестинците и капитулацията пред Израел.
Не е ясно дали някой арабски режим ще бъде принуден да промени политиката или да бъде свален. От друга страна, не е ясно, че официалната изолация на Иран ще доведе до смяна на режима. Ясно е обаче, че ако Иран предприеме каквито и да било военни действия срещу държави, признали Израел, Израел ще бъде свободен и дори приветстван да предприеме непропорционални ответни мерки. И всички ирански съюзници в региона, като Сирия или Ирак, биха се изправили пред същото.

Това, което направи този ход, е да разшири значително обстоятелствата, при които Израел може да атакува Иран, без да бъде осъден в арабския свят. Балансът на силите се промени драстично в региона от 70-те години на миналия век, когато Израел беше изправен пред обединена враждебност. Сега Иран е този, който е изправен пред враждебност. Доколко ще бъде унифициран, предстои да разберем. Единството е рядкост в арабския свят, но рисковете за арабските режими както от участие в, така и от дестабилизиране на нововъзникващата структура, биха били твърде големи. Много неща биха могли да се объркат, но това е дълбоко предефиниране на Близкия изток, което се случва.
…………..
Джордж Фридман, „Геополитикал фючърс“/БГНЕС